0
4287

Любов и смърт сред белоцветните вишни

Софийски истории (17)

София все повече се раззеленява, не знам дали е от грешките в климата, но щедрото следобедно слънце вече носи предусещането за пролетта. Една пролет, която и без да пита вирусите, вече чука на вратата. Децата си тичат по алеите, скамейките са запълнени с хора, ето защо, докато пресичам градинката на „Св. Седмочисленици“, поглеждам с надежда няколкото новоприсадени върбички, които, уви, още стърчат самотни и голи, като тънки слънчеви лъчи.

Не знам дали от внезапната жега, дошла след студа, или от скорошната ваксинация ми се привиждат разни неща. Например ми се стори, че виждам пред вратите на „Св. Седмочисленици“ фотограф, заврял глава под чергилото на стар фотоапарат на стойка – от онези с мехчето и стъклените плаки. Пълна Фата Моргана!

До това се стига, щом като трупаш в себе си спомен след спомен, водейки двойно съществуване – в сегашното и в някогашното – в търсенето на поредната софийска история. След малко се озовавам вече до Нотариата. По-точно на онзи негов ъгъл, изпъстрен отвсякъде с графити, където една от „книжните сенки“ на столицата периодично вади на сергия от старите си книги. Хвърлям едно око. Сборници с народни умотворения, военни книги за Първата световна, „Швейк“, „Наследникът от Калкута“. И вече отминавам, когато една стара книга с графитена подвързия на флорални мотиви привлича вниманието ми. Честно казано, подтикът да я забележа идва от графита с патока Доналд, който почти ми я посочва с дланта си. Взимам я, за да я разгледам, и с почуда установявам, че държа в ръце прочутото и много рядко първо издание на „Афродита“ на Пиер Луис в превод на Димчо Дебелянов. В посмъртния превод на Дебелянов, ако искаме да сме съвсем точни. Не е ясна точната година на публикацията – явно след края на Първата световна – но последните думи от предисловието на Николай Лилиев са облъхнати от истинска горест: „Малко книги са имали такъв щастлив превод на нашия роден език. Димчо Дебелянов ни поднася в богати изрази красивите извивки на тънката френска мисъл – и ние трябва да се поклоним пред сянката на тоя голям покойник за бляскавото тържество, на което ни кани“.

Щастлив превод? Докато купувам книгата, си мисля за истинската антична трагедия, разразила се през 1911 г. буквално отсреща – на мястото на любимото на софиянци кино „Одеон“. Няма как да не поема натам. Скоро „Одеон“ изниква пред погледа ми и си давам сметка, че киното е почти реплика (по местоположението си) на някогашния дом на Петрунови, където под наем живеят Константин Константинов, Димчо Дебелянов и Димитър Полянов. Знам го, защото случайно попаднах на рекламна снимка на знаменитата механа „Хладна почивка“, отворила врати малко по-късно на същото място.

Един прочут адрес: „Патриарх Евтимий“ 1, на ъгъла с някогашния булевард „Фердинанд“ (днес бул. „Васил Левски). В крайната стая, която гледа към „Васил Левски“, живее пролетарският поет Димитър Полянов, по-сетне официозна фигура в литературата на НРБ. Прозорецът към „Патриарх Евтимий“ е на квартирата на писателя Константин Константинов, а стаята на Димчо Дебелянов е гледала към големия и зашумен вътрешен двор. При него често нощува Людмил Стоянов, който е все несретен и няма къде да се приюти, затова отсяда по приятелски – без да плаща наем.

Докато си взирах към „Одеон“ от входа на отсрещната спирка на метрото, изведнъж си представих този „тих квартал“ едно време. През 1911 г. това е било съвсем накрай града. Почти незастроено място – с малки къщурки, рехаво пръснати до гората, до която се е стигало по Самоковското шосе, или към казармите на Шести пехотен полк, разположени на мястото на днешното НДК. Какво чудно тогава, че командирът на подразделението полковник Петрунов е решил да си вдигне къща точно тук, явно е бил свикнал да го буди звука на войнишка тръба.

Сутрин по „Патриарха“ са трополели файтони и гальоти със стоки, шопи с магаренца са носели мляко за продан в големия град, а малко по-надолу – вече по „Царя“ – по-претенциозната публика е закусвала с „капуцинер“ и виенски кифлички.  

„Златният стандарт“ на новопоставените жълти павета със сигурност е контрастирал с прахоляка и калта в частта, където се намираме. Представих си и тогавашната писателска компания, невероятна духовна общност, избрала това място за свой пристан. Константин Константинов (Душечка) е сдържан, внимателен и леко потаен, такъв е и в прозата си. Георги Райчев е експанзивен, невротичен и сприхав. А Димчо, ако се доверим на самия Константин Константинов, е също трудно описуем: „Неговото винаги полуобърнато на една страна лице е удължено от рядка червеникава брада, с малки присвити, винаги живи и най-често засмени очи. Той цял беше в импулси, в порив, шеговит, понякога хаплив, неотразимо увлекателен събеседник, разбира се, категоричен в преценките си, както е винаги на тая възраст, безусловно честен и откровен, дори с риск да стане неприятен. Той обичаше веселбите и приятелските гуляи и тогава биваше неизчерпаемо духовит и остроезичен“.

След 1908 г. сърцето му е сломено от любовна мъка по Иванка Дерменджийска, която той излива в стиховете си. И все по-често подписва шеговитите си стихове с „Амер“ – горчивината взема връх в него.

Нанасяйки се в дома на „Патриарх Евтимий“ 1, Дебелянов обаче се променя. Приятелите скоро отгатват, че на сърцето му лежи нова любов. По онова време той се е захванал да превежда от френски придобитата от мен „Афродита“ от Пиер Луис – скандално еротичен роман на известен поет символист, решил да пресъздаде в проза дебрите на древногръцката чувственост. Константин Константинов свидетелства: „Той работеше усилено, пушеше непрекъснато, целият напрегнат и обзет от работата си, и когато дохождаха приятели, често ни четеше по някоя и друга страница или рецитираше френски и руски стихове“.

Димчо Дебелянов не е бил човек на интимните излияния, той трудно разкрива сърцето си. В приятелския му кръг все пак се дивят и гадаят защо с такава страст се е нахвърлил върху романа на Пиер Луис. Самият Душечка подозира, че пръст в тази промяна навярно има черноокото момиче с гарванови коси от горния етаж, но не е сигурен в догадката си. Докато не настъпва потресаващата развръзка.

И пак от него научаваме как в полунощ на една юнска вечер той се връща вкъщи, като по пътя настига Дебелянов, който също се прибира. Споменът на Душечка е за една много хубава, почти пролетна нощ – „с много мирис на зеленина и закъснели славеи“. Изведнъж стигайки там, където днес е паметникът на патриарх Евтимий, те се спират в почуда: светят всички прозорци на дома, в който са квартиранти, което озарява по тревожен начин тънещото в мрак площадче. Непрекъснато влизат и излизат хора, чуват се неясна глъч и сподавени изплаквания. От горния етаж се разнасят писъци и тропот.

„Разбрахме – разказва Константин Константинов – че нещо лошо се е случило и бързо изтичахме горе. Вратата на една от стаите беше разтворена и пред нея стоеше стражар. Без да разбираме още какво е станало, влязохме в стаята. Тя беше стая със спуснати транспаранти и един лек, остър мирис се носеше из въздуха. На едно легло, покрита с покривката си, лежеше Елена Петрунова със затворени очи и спокойно лице, досущ като заспала, а на белия чаршаф на завивката, тъкмо над гърдите ѝ, имаше мътночервено разлято петно. На една кушетка до другата страна, седнал напреко и опрян с гръб към стената, но полуизвит надолу, хъркаше, друсайки се цял, стегнат в униформа, но без ботуши, полковникът. Един голям револвер лежеше на земята.“

Всички са в шок и недоумяват. Как се е стигнало до тази антична трагедия? Защо един баща ще вдигне ръка срещу чедото си, с което доскоро се е гордял, а сетне ще сложи край и на себе си?

Версиите са няколко, но и до ден днешен няма разгадка.

Според първата от тях бащата обезумял от гняв, научавайки за пламналата обич между дъщеря си и несретния поет квартирант, небрежен към външността си и влачещ се из гуляйджийски компании. Осемнайсетгодишната Елена била сериозно момиче, вече записала романска филология в Университета и добре владеела френски. Явно Димчо е намерил път към сърцето ѝ, обръщайки се с молба да му помогне в превода. За останалото можем само да гадаем. Ала е лесно да си представим как суровият полковник, патриархален от мозъка до костите си, би реагирал, ако е попаднал в стаята на дъщеря си на някои от първите страници на романа „Афродита“: „Тя лежеше  самичка на разхвърляното легло, покрита само от едната страна с широката вълна на своята коса. Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри“.

А има и далеч по-дръзки и еротични пасажи. За времето си това е огромен скандал. От интервю на една от потомките на Петрунови става ясно, че в семейния им архив се пази необичайно свидетелство. Полковникът завел дъщеря си в Александровската болница, искайки да получи свидетелство за непорочността ѝ. Но дори медицинският сертификат не го е успокоил, нито заличил подозренията му.

Едва ли самият Димчо, докато се трудел над ръкописа „в тихия двор“, е могъл и да допусне „под шъпот и смях в белоцветните вишни“, каква клокочеща бездна от тъмни страсти ще отприщят преводаческите му занимания с хубавата Еленка. Нито що за трагедия ще бликне от тях. Както и на какви обвинения – и без това мъчен от угризенията си – той ще бъде подложен впоследствие.

Не друг, а доскорошният му приятел Димитър Полянов доста злостно го обвинява в порнография. Заради това, че бил превел – от желание за голям хонорар – най-порнографската книга от френската литература, с което сам натиснал спусъка на трагедията.

Димчо е покъртен, разтърсен от тези жестоки думи. Най-близките му приятели добре знаят колко етичен човек е той, известно е „дълбокото му и нравствено целомъдрие“ (Константин Константинов). Той винаги и навсякъде носи със себе си едно Евангелие, издадено в Пловдив през 1886 г. Откриват това прокъсано от четене Евангелие и във фронтовата му раница след неговата смърт.

Версията на семейство Петрунови е доста по-прозаична. Полковникът бил останал вдовец с пет дъщери, три от които невръстни, трудно се справял с отглеждането им, бил в нервен срив. Родственици му предлагали да се задоми повторно, но пък това срещнало съпротивата на най-голямата му дъщеря Елена. Ето как в разпрата между тях, в която се чуло да си говорят на доста висок глас, се стигнало и до фаталния изстрел.

Така ли е било, няма да узнаем никога.  

Самият Константин Константинов споделя в „Път през годините“ колко е бил объркан в онази страшна нощ, от което се заличили и спомените му. Не помни колко дълго са стояли с Димчо в стаята на Елена. Не помни, казал ли е неговият приятел нещо там вътре. Спомня с само как, не можейки да останат повече в този дом на смъртта, те бродят в мрака по „Царя“, продължават, без да знаят къде отиват, и по „Цариградското шосе“.  И си спомня единствено как Димчо Дебелянов непрекъснато повтаря с някакъв чужд и угаснал глас: „Брей! Какво стана… Брей… Какво стана…“ И така до безкрай.

Думи, преминаващи в беззвучно стенание. Докато далеч от казармите не изсвирва утринната тръба. И всичко отново потъва в кошмарна мъгла.

В архива на Дебелянов се пази некрологът на Елена Петрунова. Съвсем кратък и лаконичен:

Със съкрушено сърце и дълбока скръб съобщаваме на роднини и приятели, че многообичаната ни сестра и внучка Елена Петрунова предаде Богу дух нощес в 1 часа след полунощ в най-цветущата си 18 годишна възраст. Мир на праха ѝ. Семейства: Полковник Петрунов, Петрунови, Трувчеви, Кръстеви.

Писателският кръг търси нов пристан и си намира квартира две улици по-надолу –  на „Венелин“ 29, където Димчо се настанява в мансардата. Но нервите му са така разстроени, че приятелите му не знаят как да го удържат, за да не посегне на себе си. Стигало се дотам, нощем да връзва единния си крак за кревата, за да не скочи през прозореца. Йордан Мечкаров, друг от най-близките му хора, разказва как Димчо всеки ден ходел на гроба на Ленчето и молел другарите си да го придружат. И посред нощ на гробищата ридаел, захлупен над гроба, докато околните, изплашени от тази шекспировска скръб, не го отведели със сила.

Резултатът от тази скръб, освен преводът на Пиер Луис, било стихотворението „Последна скръб“, напечатано, колкото и да изглежда странно, на литературната страница на сп. „Смях“:

Ти смътно се мяркаш
из морната памет,
кат бродница сънна
в бездънна гора  
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп –
аз гасна, аз гасна
с утеха последна –
на спомена в здрача
и плача за теб.

Докато съзерцавах мястото на трагедията, си мислех колко удачно е, че то днес не е продължение на механата „Хладна почивка“, а е именно филмотечно кино, където показват стари филми, обвеяни от блянове, любов и скърби.

Минете ли оттам, обърнете внимание на стената откъм бул. „Васил Левски“, осеяна с графити на котки и тагове. Всъщност зад нея някога е бил големият, потънал в зеленина двор на къщата, където Димчо Дебелянов пише едно от най-красивите стихотворения в българската литература:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Именно тук са писани тези стихове, а не в Копривщица. „Белоцветните вишни“, уви, отдавна ги няма! Най-вероятно ги е изсякъл още съдържателят на „Хладна почивка“ Александър Кривошиев, комуто е било потребно място за лятна градина, където да предлага на вярната си клиентела подбрани червени карабунарски и бели сунгурларски вина, заедно с образцова скара и студени закуски.

Ала сянката на една скръбна любов продължава да витае на това място. Ето защо ми се прииска, ако не паметна плоча с тези изумителни стихове – което е съвсем реална възможност – поне някой от младите графити артисти да изобрази „белоцветните вишни“, такива, каквито ги провижда във въображението си.

Като спомен за една трагична софийска история.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗащото е на скрито…
Следваща статияНепознатият Пенчо Георгиев