Романът ни запознава с нови страни от литературата игра и играта на литература, които Набоков тепърва ще развие в следващите си книги. Написан е първоначално на руски през 1932–1933 г. под заглавието „Камера обскура” и е претворен на английски от самия писател през 1938 г. Ето откъс от романа, издаден от „Колибри”.
„Имало едно време в Берлин, Германия, един човек на име Албинус. Той бил богат, почтен, щастлив. Един ден напуснал жена си заради млада любовница. Обичал, не бил обичан и животът му завършил злополучно.”
Още първите изречения на „Смях в тъмното” опитват да подскажат развръзката, но читателят не може да бъде докрай подготвен за театралния шамар на последната страница. Романът е написан първоначално на руски през 1932–1933 г. под заглавието „Камера обскура” и е претворен на английски от самия Набоков през 1938 г. заради недоволството му от качеството на превода на първото англоезично издание, излязло през 1936 г. Оттам идват и двете заглавия, с които романът е известен. „Смях в тъмното” ни запознава с нови страни от литературата игра и играта на литература, които Набоков тепърва ще развие в следващите си книги.
Камера обскура е далечна предшественица на фотоапарата и на прожекционния апарат – леща, с чиято помощ се възпроизвеждат изображения на сенки. Оттук и раздвоеността на текста между фотографското улавяне на мигове, кинематографичното представяне на отделни сцени (романът е филмиран от Тони Ричардсън) и кулминацията на финалните сценични инструкции.
„Смях в тъмното“ е жесток малък шедьовър, една от онези книги… от които нищо не може да се отнеме и към които нищо не може да се добави, без да се нанесат щети.”
The London Times Literary Supplement
„Смях в тъмното”, Владимир Набоков, ИК „Колибри” 2013, превод от английски Гергана Георгиева
Владимир Владимирович Набоков, прозаик, поет, драматург и литературен критик е роден на 22/23 април 1899 г. в Санкт Петербург в знатно семейство. В наситената със събития 1917 г. неговият баща за кратко е министър в правителството на Керенски, а когато на власт идват болшевиките, Набокови са принудени да емигрират. През 1919 г. Владимир Владимирович постъпва в университета в Кембридж и го завършва през 1922 г. През март същата година в Берлин, по време на покушение на водача на партията на кадетите Павел Милюков, загива бащата на Набоков, прикрил Милюков от куршум на монархист. 20-те и 30-те години прекарва в Берлин, после бяга в Париж с жена си, еврейката Вера Слоним, и сина им Дмитри, а през 1940 г. се местят в САЩ.
Публикува множество романи, сред които на най-голяма известност се радват „Покана за екзекуция”, „Машенка”, „Защита Лужин” от написаните на руски език, а от създадените на английски – „Лолита”, „Знак за незаконороденост”, „Пнин” и мемоарната книга „Памет, говори” (позната на български като „Други брегове”). Превежда на английски език „Евгений Онегин” и „Герой на нашето време”. През 1961 г. се установява с жена си в Швейцария. Владимир Набоков умира на 2 юли 1977 г. на 78-годишна възраст в Лозана.
Владимир Набоков
Смях в тъмното
Вкъщи всичко си беше постарому и това беше удивително. Елизабет, Ирма, Пол принадлежаха на друго време – ясно и спокойно като фон от картина на ранните италиански майстори. След като беше работил цял ден в офиса, Пол обичаше да прекарва кротко вечерта в дома на сестра си. Той хранеше дълбок респект към Албинус, към познанията и вкуса му, към красивите вещи, които го заобикаляха – към спаначнозеления гоблен на стената в трапезарията: лов в гората.
Когато Албинус отвори вратата на дома си и осъзна, че след малко ще види жена си, усети странно прималяване в долната част на стомаха: имаше ли начин тя да не забележи измяната, изписана на лицето му? Защото тази разходка под дъжда беше измяна; всичко преди беше само помисли и мечти. Може би поради някакво злополучно стечение на обстоятелствата някой го беше видял и беше съобщил за действията му. Може би миришеше на евтиния сладникав парфюм, който тя използва? Докато влизаше в антрето, той набързо съчини в ума си една история, която би могло да му потрябва: за млада художничка, за нейната бедност и талант и как той се опитва да й помогне. Но нищо не се беше променило – нито бялата врата, зад която спеше дъщеря му в края на коридора, нито широкото палто на шурея му, което висеше на закачалката си (една специална закачалка, обточена с червена коприна) така спокойно и достойно, както винаги.
Той влезе в хола. Те бяха там – Елизабет с познатата карирана рокля от груба вълна, Пол, пушещ пура, и някаква възрастна дама, тяхна позната, вдовица на барон, която беше обедняла от инфлацията и сега имаше малък бизнес с килими и картини… Без значение за какво говореха, ритъмът на всекидневния живот беше толкова успокояващ, че той почувства прилив на радост: не го бяха разкрили.
И по-късно, докато лежеше до жена си в тяхната приятно обзаведена, меко осветена спалня и виждаше в огледалото обичайното отражение на част от радиатора (боядисан в бяло), Албинус се удивляваше от собствената си двойственост: обичта му към Елизабет беше напълно сигурна и не намаляваше, но в същото време в главата му гореше една мисъл, че може би утре – да, със сигурност утре…
Но се оказа, че няма да е толкова лесно. На следващите им срещи Марго майсторски съумя да избегне всяка интимност с него – и той нямаше ни най-малък шанс да я заведе на хотел. Тя не му каза много за себе си – само това, че е сираче, дъщеря на художник (какво странно съвпадение) и живее с леля си; в много трудно положение е и копнее да напусне изморителната си работа.
Албинус й се представи с набързо измисленото име Шифермилер и Марго си помисли с горчивина: „Още един Милер“, а после – „О, лъжеш, разбира се”.
Март беше дъждовен. Тези нощни разходки под чадъра измъчваха Албинус и той скоро предложи да отидат в някое кафене. Избра едно малко и мърляво, където беше сигурен, че няма да срещне познати. Беше му навик, разполагайки се на масата, да извади табакерата и запалката си. На табакерата Марго забеляза инициалите му. Не каза нищо, но след кратък размисъл го помоли да й донесе телефонния указател. Докато той отиваше към кабинката с бавната си шляпаща походка, Марго взе шапката му от стола и бързо изследва подплатата й: там беше написано името му (беше накарал да го напишат заради разсеяните хора на изкуството по разни събирания).
Той скоро се върна с телефонния указател, държеше го като Библия и се усмихваше нежно. Докато той гледаше дългите й сведени мигли, Марго бързо премина през буквата А и намери адреса и телефона на Албинус. После спокойно затвори оръфаното синьо томче.
– Съблечи си палтото – промърмори Албинус.
Без да си прави труда да стане, тя започна да измъква ръцете си от ръкавите, като наведе красивото си вратле и изви напред първо дясното, а после и лявото си рамо. Докато Албинус й помагаше, долови горещия полъх на теменужки и видя лопатките й да се движат, бледата кожа между тях се набръчка, а след това отново се изглади. После тя си свали шапката, огледа се в джобното си огледалце и като наплюнчи показалец, оправи къдриците, паднали на слепоочията й.
Албинус седна до нея и гледа ли, гледа това лице, в което всичко беше очарователно – пламналите бузи, устните, блестящи от шерито, детската сериозност на издължените бадемови очи и малката мъхеста бенка на нежната извивка точно под лявото око. „И да знаех, че за това ще ме обесят, пак щях да я гледам”, помисли си той. Дори този вулгарен берлински жаргон само още повече увеличаваше магията на гърления й глас и големите бели зъби. Когато се смееше, тя притваряше очи и една трапчинка танцуваше на бузата й. Той посегна да хване малката й ръка, но тя бързо я дръпна.
– Ти ме подлудяваш – каза той.
Марго погали маншета му и каза:
– Бъди добро момче.
Първата му мисъл на следващата сутрин беше: повече не може да продължава така, просто не може. Трябва да й наема стая. По дяволите, тази леля! Ще бъдем сами, напълно сами. Учебник по любов за начинаещи. Нещата, на които ще я науча. Толкова млада, толкова чиста и влудяваща…
– Спиш ли? – попита Елизабет нежно.
Той изигра съвършена прозявка и отвори очи. Елизабет седеше на края на двойното им легло, облечена в бледосинята си нощница, и преглеждаше пощата.
– Нещо интересно? – попита Албинус, като гледаше с тъпо удивление белите рамене на жена си.
– Ах, пак ти иска пари. Пише, че жена му и тъща му са болни, че онези хора плетат интриги срещу него. Пише, че не може да си купи бои. Май пак ще трябва да му помогнем.
– Да, разбира се – отговори Албинус и в ума му изникна необикновено жива картина на починалия баща на Марго: той също без съмнение е бил изпаднал, сърдит и не особено надарен художник, към когото животът е бил суров.
– Това е покана от клуба на художниците. Ще трябва да отидем този път. А има и писмо от Щатите.
– Прочети го на глас – помоли той.
„Скъпи господине, опасявам се, че нямам да добавя много новини към предишното си дълго писмо, на което, между другото, още не сте отговорили, но все пак има няколко неща. Тъй като може би ще идвам през есента…”
В този момент иззвъня телефонът на нощното шкафче. Елизабет цъкна с език и се наведе напред. Албинус разсеяно следеше движенията на нежните й пръсти, когато взеха и стиснаха бялата слушалка, и после той чу едно мъничко гласче да писука от другия край на жицата.
– О, добро утро! – възкликна Елизабет, като в същото време правеше физиономии на съпруга си, сигурен знак, че това е баронесата и ще говори дълго.
Той протегна ръка към писмото от Америка и погледна датата. Интересно, че още не беше отговорил на предишното. Ирма дойде да поздрави родителите си, както правеше всяка сутрин. Мълчаливо целуна баща си, а после и майка си, която слушаше нещо по телефона със затворени очи, от време на време изсумтяваше не на място в израз на съгласие или пък се преструваше на учудена.
– Виждам, че днес си едно много добро малко момиченце – прошепна Албинус на дъщеря си.
Ирма се усмихна и като разтвори шепата си, му показа, че е пълна с топчета за игра. Не беше никак красива: изпъкнало бледо чело, покрито с лунички, прекалено светли мигли, а носът – твърде дълъг за лицето й.
– Непременно – каза Елизабет и затваряйки телефона, въздъхна с облекчение.
Албинус понечи да продължи с писмото. Елизабет хвана дъщеря си за китките и започна да й разказва нещо весело, смееше се, целуваше я и лекичко я подръпваше след всяко изречение. Ирма продължи да се усмихва сдържано и да плъзга обувката си по пода. Телефонът отново иззвъня. Този път Албинус го вдигна.
– Добро утро, скъпи Алберт – каза женски глас.
– Кой… – започна Албинус и внезапно му прилоша, сякаш слизаше надолу с много бърз асансьор.
– Не беше особено красиво от твоя страна да ми се представяш под фалшиво име –продължи гласът, – но аз ти прощавам. Искам само да ти кажа…
– Имате грешка – каза Албинус с пресипнал глас и трясна слушалката.
В същото време той с ужас осъзна, че Елизабет може да е чула нещо точно по същия начин, както той чуваше тихото гласче на баронесата.
– Какво стана? Защо се изчерви така? – попита тя.
– Абсурд! Ирма, детето ми, бягай да си играеш, не се мотай наоколо. Пълен абсурд! Това е десетото обаждане по погрешка за два дни. Пише, че сигурно ще се върне в края на годината. Ще се радвам да се запозная с него.
– Кой пише?
– Господи! Никога не разбираш какво ти се говори.
Онзи мъж от Америка. Онзи човек Рекс.
– Кой Рекс? – попита Елизабет равнодушно.
Срещата им същата вечер беше доста бурна. Албинус си стоя вкъщи цял ден от ужас да не се обади отново. Когато тя изникна от „Аргус”, той я посрещна направо с:
– Виж, момиченце, забранявам ти да ми се обаждаш. Няма да стане. След като не съм ти казал истинското си име, сигурно си имам причини.
– О, добре. Приключих с теб! – каза тя с насмешка и си тръгна.
Той остана там, като безпомощно гледаше след нея. Ама че магаре беше! Трябваше да си държи езика зад зъбите; в крайна сметка тя щеше да предположи, че е грешка. Албинус я настигна и закрачи до нея.
– Прости ми! – каза той. – Не ми се сърди, Марго. Не мога да живея без теб. Виж, премислил съм всичко. Напусни работа. Аз съм богат. Ще имаш собствена стая, собствен апартамент, всичко, каквото поискаш…
– Ти си лъжец, страхливец и глупак – каза Марго (описвайки го доста точно). – И си женен – ето защо криеш онзи пръстен в джоба на палтото си. Ама, разбира се, че си женен; иначе нямаше да си толкова груб по телефона.
– И ако съм? – попита той. – Ще се срещнеш ли с мен отново?
– Мен какво ме засяга? Мами си я, ще й дойде добре.
– Недей, Марго! – изстена Албинус.
– Остави ме на мира!
– Марго, чуй ме – вярно е, имам семейство, но моля те, моля те, престани да се подиграваш с тях… О, не си отивай! – извика той, опита се да я хване, но не успя, сграбчвайки единствено износената й малка чантичка.
– Майната ти! – извика тя и затръшна вратата в лицето му.
– Бих искала да узная съдбата си – каза Марго на хазяйката си и въпросната извади иззад празните бирени бутилки неугледно тесте карти, повечето от които бяха останали без ъгълчета и изглеждаха заоблени.
– Богат мъж с тъмна коса, неприятности, празненство, дълъг път…
„Трябва да разбера как живее той – мислеше си Марго, подпряла лакти на масата. – Може всъщност да не е изобщо богат и да не си заслужава да се занимавам с него. Или да рискувам?”
На другата сутрин, точно по същото време, тя отново му се обади. Елизабет беше в банята. Албинус говореше почти шепнешком с очи, вперени във вратата. Въпреки че умираше от страх, беше безумно щастлив, че му е простила.
– Скъпа моя – мърмореше той, – скъпа моя!
– Кажи кога няма да я има женичката ти вкъщи? – попита тя, смеейки се.
– Боя се, че не зная – отговори той и го побиха студени тръпки. – Защо?
– Бих искала да намина за малко.
Мълчеше. Някъде се отвори врата.
– Не мога да говоря повече – измърмори Албинус.
– Ако дойда, може и да те целуна.
– Днес, не зная. Не – запелтечи той. – Не мисля, че е възможно. Ако внезапно затворя, не се изненадвай. Ще се видим довечера и тогава ще… – Той затвори и за известно време остана неподвижен, заслушан в препускащото си сърце. „Май наистина съм страхливец – помисли си той. – Тя със сигурност ще се мотае в банята поне още половин час.”
– Имам малка молба – каза на Марго, когато се видяха. – Нека да вземем такси.
– Отворено – каза Марго.
– Не, прекалено е опасно. Обещавам, че ще се държа прилично – добави той и погледна нежно по детски извърнатото й лице, което изглеждаше много бяло на светлината на уличната лампа.
– Слушай – започна той, когато седнаха в таксито. – Първо, разбира се, не ти се сърдя, че ми се обаждаш, но те моля, умолявам те да не го правиш повече, скъпа моя, моя скъпоценна! („Така вече е по-добре”, помисли си Марго.) И второ, кажи ми, как откри името ми?
Без да има нужда, тя го излъга, че една жена, която познава, ги видяла на улицата и познавала и него.
– Коя е тя? – с ужас попита Албинус.
– Просто една работеща жена. Мисля, че една от сестрите й някога е била готвачка или прислужница у вас.
Албинус отчаяно напрягаше паметта си.
– Както и да е, казах й, че греши. Аз съм умно момиченце.
Тъмнината в таксито се плъзгаше и люшкаше от нахлуващите през единия и излитащи през другия прозорец четвъртинки, половинки и цели квадрати бледа светлина. Марго седеше толкова близо, че той усещаше блажената чувствена топлина на тялото й. „Ще умра или ще полудея, ако не е моя”, помисли си Албинус.
