Хората могат да летят.
Шумерски надпис
В стаята имаше двама човека. Вълка познаваше добре този зад бюрото, с дългите бакенбарди и със сресаната назад като шлем коса. Другият, младият, седнал с изправен гръб на една от двете табуретки до прозореца, му беше непознат.
– С кого ще държа връзка? – попита човека зад бюрото.
– Ето с онзи там.
Вълка го изгледа. „Ето онзи там” си беше чист сополанко. Това се виждаше от километър. Лицето му имитираше някакви заучени образци от филмите, но честото преглъщане го издаваше. Освен това май беше нервак. Постоянно допираше цигарата до ръба на пепелника и изтръскваше пепелта. Но както навсякъде, и при тях имаше дефицит на кадри. Младите поколения не ставаха дори да заредят пълнителите на старците.
– Добре – каза Вълка. Беше излишно да спори. В крайна сметка затова му викаха Вълка, защото си вършеше работата сам. „Онзи там” беше просто част от инструктажа. Но все пак се премести на стола до младока.
– Какво закуси тази сутрин? – попита го.
– Овесени ядки.
– Аз не закусвам. Запомни го. Преди работа никога не закусвам. Добре. Сега. Отиваш и правиш последен оглед. Обаждаш ми се. Ако всичко е според очакванията, се изтегляш. И чакаш после да ти се обадя.
– Добре.
– Това първият случай ли ти е?
– Да.
– За парите знаеш.
– Знам.
– Случаят е особен. Не е от обичайните. Става дума за изобретател. Измислил е как хората могат да летят. Без крила. Без апарати. Просто така. И откритието му работи. Скоро възнамерява да го публикува. Но, както можеш да се сетиш, има кръгове, които не искат това да се случи. Тези кръгове опитаха да влязат във връзка с него. И той да им продаде разработката. Той отказа. И те ни потърсиха. Но стига приказки. Тръгвай. Чакам да се обадиш.
Младокът кимна, стана и излезе.
Вълка кимна на човека с бакенбардите и също излезе. Отиде в квартирата си. И започна да се приготвя.
Младокът звънна по-рано от обичайното.
– Трябва да ви видя – шепнеше в слушалката. – Веднага. Не е за телефон.
Видяха се на паркинга на супермаркет от известна верига. На Вълка му беше любопитно.
Нищо не беше останало от филмовите стойки на момчето.
– Не знам… Аз не знаех… Този човек е баща ми.
Вълка си пое дъх. Онова дълбоко дишане, с което не бива да се прекалява. Както го беше учил неговият учител. Само когато наистина е необходимо.
– И какво сега?
– Не знам… Не бива…
– А ти знаеше ли с какво се занимава баща ти?
– Не. Аз отдавна не поддържам връзка с него.
– Има само един вариант.
Вълка стисна носа си с палеца и показалеца на лявата ръка и постоя така. И сетне продължи:
– Опитай пак да убедиш баща ти да продаде разработката на тези хора. Но няма много време. Няма никакво време.
– Отивам.
Младежът се качи в колата си и потегли. Вълка почака малко и потегли и той. Нямаше да му викат Вълка, ако оставеше нещата в ръцете на случайността.
За него беше фасулска работа да следи колата на младока със своята, без да бъде забелязан. След 40 минути стигнаха в предградието, където се намираше къщата на бащата. Младежът паркира отпред и на бегом се спусна към вратата. Вълка остана на възвишението, откъдето можеше да наблюдава всичко. Отдавна беше проучил мястото.
Къщата беше на два етажа. Вторият етаж имаше само две стаички, а върху останалата част от плочата над първия етаж имаше обширна тераса. Скоро Вълка видя двамата горе на терасата. Те оживено разговаряха. След това бащата сложи ръцете си на раменете на сина и допря челото си в неговото. И продължи да му говори.
Вълка слезе от колата и се подпря с лакът на тавана ѝ. Снайперът с оптическия мерник лежеше сглобен на задната седалка в калъфа. Онези двамата долу на терасата се разделиха и застанаха един до друг. Наклониха напред телата си, като скиори, които скачат от шанца. Изминаха може би секунди, но на Вълка те се сториха дълги като часове. И после бащата и синът се издигнаха нагоре. Не правеха нищо особено, просто се носеха нагоре във въздуха.
Не беше ли стоял и неговият баща навремето така, изопнат напред, когато веднъж се изкачиха в планината? На края на една скала? А когато се върна при сина си и при жена си, не беше ли страшно задъхан и зачервен?
Не. Нямаше такова нещо. Това видение, което се появи за миг в главата му, беше лъжа. Неговият баща беше шофьор на ТИР. Той пътуваше по високите пътища на далечни страни. А когато се върнеше, му носеше дъвки.
Но един път баща му не се прибра. Вълка тогава беше ученик в седми клас. Той прочете съобщението във вестника. Всичко беше описано с големи подробности.
Снайперът продължаваше да лежи на задната седалка. Когато човешките фигури се изгубиха в небето, Вълка се качи в колата и пое към града. Спря в центъра, слезе от колата, пъхна калъфа с пушката под задната седалка и седна в едно кафене. Извади мобилния си телефон и проведе кратък разговор. Каза само:
– Нищо не стана. Някой ми беше залепил дъвка отпред на оптическия мерник.
После прибра телефона, представи си лицето на онзи с бакенбардите и отпи от току-що донесеното горещо кафе.
Тука правеха добро кафе.
