0
2070

Снежен човек

Епидемията започна да утихва. Хората все така се заслушваха във високоговорителите, които властта беше монтирала по стълбовете на площадите, за да уведомява за жертвите и за забраните. Но ето, дойде и денят, когато по същите тези високоговорители съобщиха, че властта призовава населението да се върне към нормалния си начин на живот. Хората още не вярваха. Изпълзяваха поединично, оглеждаха се, ослушваха се и се връщаха да кажат, че по всичко изглежда, няма лъжа. Един ден и кръчмата отвори, преметоха спечената земя, махнаха дебелата верига от краката на масите, изнесоха столовете и ги наредиха край тях. И същия този ден Мерсибокуто, бившият учител по френски, който се беше пропил, защото никой вече не щеше да учи френски, се насвятка като за световно. Явно и кръчмарят беше закопнял за клиенти и му беше сипвал без мярка. И като се появи Мерсибокуто на площада след черпнята, се започна един танц, ха напред, ха назад, нещо го буташе в гърба, а после изведнъж му дръпваше юздите, Мерсибокуто махаше с ръце да се хване за някоя подпора във въздуха, но въздухът беше празен, едно невидимо кроше го джасваше отляво и той политаше вдясно, но чудна работа, краката му бяха като пружини, все го връщаха в изправено положение. Мъка голяма! Мъка голяма беше само да се гледа, а какво ли беше да се живее! Но тази гледка изигра ролята на катарзис, хората се излюпиха на вратищата, гледаха и ревяха до сълзи от смях. И вече на другия ден окълцани, бледи, те започнаха да кръстосват по обичайните си дела.

И пазарът отвори, по-смелите продавачи заредиха сергиите, на незаетите сергии пък изпълзяха гратис и хорица, решили да продадат едно-друго от семейните ценности, колкото още ги имаха, защото епидемията изтиска докрай парите на хората и настана всеобща мизерия. Наистина, представата на всеки човек за ценност е различна, на сергиите се вадеха например увити в сребърна тел пачи пера, някой прадядо писар си беше изкарвал хляба с това перо, ама на теб за какво ще ти е, че да си го купиш. Или сервизчета, няколко чашки, мола ти се, по-малки от пъдпъдъчи яйца, и чайниче, сами по себе си красиви, изрисувани, но безсмислени в ежедневната употреба.

И Конджо Ръкавицата се появи, облечен както преди, с цилиндър и златно сако, брадата му подбръсната, останала една ивица само по челюстта, тънка като конец, мустакът и той, сякаш драснат с изгоряла кибритена клечка, тук влезе, там влезе и устата му все мели, търкаше облечените си в бели ръкавици ръце и обещаваше невиждан сюрприз, хората му бяха свикнали, знаеха, че е по лаладжийствата, но бяха и с едно наум, защото от пет приказки едната Конджо я реализирваше, дали ще доведе цирк със скован от артрита тежкоатлет, разноглед фокусник с някоя прецъфтяла асистентка, която криеше с пола от тюл целулита си, черен като пещ огнегълтач и дресьор с лъв, малък като лисица, или ще организира надяждане с толумби, хората хем уж му прескачаха приказките, хем комай му се връзваха и се заслушваха в тях.

И вярно, този път Конджо Ръкавицата рече и отсече. До няколко дни монтира на площада клетка от яки заварени железа, два на два на два, опаса клетката на разстояние метър и половина с платнище, и то високо два метра, да не може да се гледа безплатно, издърпа на входа масичка и столче и плясна отгоре на масичката кочан с билети. И вече на другия ден всичко беше готово, невижданото представление започваше, самият снежен човек беше тук, докаран с много перипетии чак от Хималаите, един голям надпис с криви букви съобщаваше всичко това, а най-отдолу беше и цената – пет пари за визаж.

Пускаха се по четирима човека, не повече, а един мълчалив безврат цербер с гола глава и наслюнчени виолетови джуки пазеше за реда.

Първо се престрашиха трима офицери, които се бяха отбили от ранина през кръчмата и вече бяха разкопчали телените копчета на яките. Влязоха, поседяха десетте минути и си излязоха, а лицата им бяха леко изопнати. Това възбуди любопитството. После зад платнището безплатно влязоха двамата стражари, Куку и Пипе, така им викаха, защото единият беше дръглив и тесен като сгънат чадър, а другият нисък и валчест като оваляно в сухар кюфте. И те влязоха, поседяха каквото поседяха, а на излизане гледаха тъй, сякаш са глътнали наведнъж твърдо сварено яйце.

Брех, какво беше това? Насъбраха се хора, образува се опашка. Конджо Ръкавицата хладнокръвно късаше билетите, шията му изпъната като на тенор, който е взел горно „до” и прибираше парите в една паласка на пояса.

Влязоха майка и дъщеря, в траур, с черни дантелени воалетки. И излязоха разплакани, дъщерята повтаряше на майката: „Той говори, говори, чу ли го, каза ми merci! Чу ли го?” А майката хлипаше.

Влязоха и три госпожици с голи гушки. Те пък излязоха разкикотени, криеха устите си с ръце.

Конджо ръкавицата прибираше парите и късаше билетите.

На другия ден клетката я нямаше. По-ранобудните продавачи на пазара разказаха какво се е случило. Дошли стражарите и отвели Конджо Ръкавицата. А хора от кметството набързо демонтирали платнището и клетката. Какво се оказало? Конджо Ръкавицата уговорил Мерсибокуто да се прави на снежен човек, заклел го да мълчи и само да гледа едно печално, та да събужда жал, даже се охарчил, като му ушил костюм от кожата на дългокосместа коза и му направил специална трагическа маска от каучук. И шоуто вече можело да започне. Само едно не предвидил Конджо. Че бившият учител по френски на втория-третия ден предварително започнал да се зарежда с патрончета и докато едните посетители излизали, а другите влизали, успявал да си цокне. И го избивало ту на ридания, ту на закачки.

За успокоение на публиката ще кажем, че и Конджо Ръкавицата скоро се появи след ареста, ни лук ял, ни лук мирисал. Паласката му само зяпаше празна, ама той щеше да измисли пак нещо, за да надипли паретата, в това никой не се съмняваше.

Дори тръгна спор – едни казваха, че Конджо Ръкавицата е филантроп, благодетел, меценат, че иначе кой друг щеше да се сети за Мерсибокуто, други – че нищо подобно, мошеник, вампир, кърлеж и кожодер е той и толкоз. Но хората са различни, не могат да седят мирни, все се делят на партии.

Ама какво да правиш? Какво се учудваш? Така ще е в тоя свят. Щом като никой вече не ще да учи езика на красотата – френския.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияЗа здравето на медийно-политическата среда