„По някакъв начин децата ми ме върнаха към училището много драматично, училището е голямо изпитание за човека. Една вечер точно като четях този разказ на сина ми, много се развалнувах. Той не искаше да го чете и си казах, щом изпитах вълнение, че чак се разплаках, значи този текст е жив с цялата ситуация.“ Споделя в разговор за въпреки.com Снежина Петрова, актриса и преподавателка в НБУ за моноспектакъла си „Една българка“ на Иван Вазов.
И продължава: „Как ще завърши училището като етап от живота на човека, как ще премине през него? Всъщност колко травми ще остави този период или пък ще помогне на човека. Някъде в тези години се появява и срещата ни с Иван Вазов и опитът на образованието да ни направи родолюбци по някакъв вторичен начин. Затова ми беше интересно. Това вълнение трябва да се преживее от децата, защото ако преживеят вълнението, няма нужда от никакви определения, обяснения какво е патриотизъм, какво е кауза, какво е саможертва в името на родината… Това клише изведнъж става нещо автентично. Ти го преживяваш. Пък и епидемията много помогна за този вариант на моноспектакъл, защото „Медея“ е един „динозавър“, „мамут“, който трудно се мести. И сега ми се искаше нещо по-гъвкаво, по-интерактивно, за да можем да пътуваме, да можем да го играем в различни варианти пред различни публики, особено насочено към ученици“. Така актрисата аргументира избора си на „Една българка“.
Стогодишнината от смъртта на Иван Вазов през 2021 г. е повод за преоценка на неговото влияние върху най-младите читатели и за търсене на нови възможности за проактивно включване на изпълнителските и визуални изкуства в образованието в училище. Разказът „Една българка“ е важен тематичен акцент в националното външно оценяване след седми клас, именно затова моноспектакълът е насочен към широката театрална аудитория със специален фокус върху учениците от седми клас, изучаващи произведението на Вазов. Зад изследователската част на проекта „Една българка“ застават: проф. Албена Хранова, проф. Миглена Николчина, д-р Николета Пътова, проф. Виолета Дечева, проф. Веселин Методиев, д-р Георги Гочев, проф. Пламен Бочков, д-р Азиз Таш и д-р Румен Петров. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова; сценарият е на Десислава Шпатова и Снежина Петрова; композитор е Асен Аврамов; Петя Хайнрих е авторка на адаптацията на разказа „Една българка“ в свободен ритмизиран стих с традиционни мотиви; консултанти – проф. Михаил Неделчев и Биляна Курташева; видео и аудио постпродукция – RINKOFF.
А ние със Снежина навлизаме по-дълбоко в необходимостта от изучаването на „Една българка“ и принципно на творчеството на Вазов в контекста на днешния ден. „Вазов се преподава страхливо, защото той засяга базисни неща. Влизаме в темата за робство или владичество – една опасна територия и всички много плахо, естествено, интерпретират тези текстове. Сега тук ще си позволим малко да разклатим паметника, така да се каже. Вярвам, че Вазов е толкова мощен, че никой нищо не може да му причини, да го обезсмисли или да го обезцени. Напротив! Ако сме в състояние да преминем със свободен, личен подход през въпросите и съмненията, свързани с това дали се идентифицираме, или не с творчеството му, дали имаме съпротива към него, това ще го направи жив“, категорична е Снежина Петрова. Заедно с това коментира и хората от различни сфери на науката, с които я е събрал проектът, за да продължат всички заедно в осъществяването му по един непознат досега като интерпретация път.
„Проф. Албена Хранова не я познавах преди този проект. С Биляна Курташева и Михаил Неделчев, с които покрай НБУ сме в пряка връзка, направихме няколко разговора и обсъдихме хората, които е възможно да се включат. Имахме и един по-широк списък, обаче снимките бяха около Великден и не можаха да дойдат всички поканени. Проф. Клео Протохристова беше част от екипа, но не можа да дойде. Но не е късно да взема и от нея интервю. Тогава Биляна и Мишо споменаха Албена Хранова точно като човек, който пише и учебници. Очаквах разговора с нея да бъде във възможния най-конвенционален тон. Бях много въодушевена от личността ѝ, от културата ѝ, от смелостта ѝ, от начина, по който тя мисли Вазов. Бих се радвала и на мен да ми е бил така преподаван и да не схващам текста с такова закъснение, както се оказа.“ Актрисата се връща назад, в ученическото време… С нея разговаряме в литературния клуб „Перото“ в краткото ѝ време между репетицията на „Една българка“ в пространството на театър „Азарян“ в НДК и представлението „Какво да правим с виолончелото?“ от Матей Вишниек в Народния театър.
Снежина продължава за усещанията си от репетицията „Една българка“, приключила преди минути: „До онзи ден бяхме на снимки, имаме една версия за мултимедия. Току-що я опитахме и тя ни опроверга, така че имаме още десет дни да намерим точния език. Търсим и преливане от разказа „Една българка“ към интервютата, те да слязат на сцената не буквално, а като форма на трупане на познания или като обратна връзка и коментар. Ще видим. Това ще е голямо търсене. Въпреки че този проект е моноспектакъл, имам чувството, че участвам с много хора в него, срещнах се с тях и те ми говореха, всеки през своята научна област как би интерпретирал този разказ. Всъщност проектът се оказа огромен. Даже вчера си мислех, ако взема творба на Йордан Йовков дали ще има толкова посоки. Ние в момента имаме 11 различни гледни точки към този разказ, към Вазов, към темите, които повдига разказът. Той се оказа нещо много стабилно, като един скъпоценен камък, който ще сияе дълго време. Обхваща много пространства. И то тези пространства, които днес са проблематични в нашата ситуация – политическа, хуманистична, човешка и християнска.“ Почти като обсебена от разказа по много красив начин говори Снежина Петрова.
Питам я как спектакълът ще стигне до учениците, които са я вдъхновили за това нейно театрално приключение. А тя отговаря в своя вдъхновяващ, запалващ и скептика стил: „Това ще бъде най-големият успех, ако доведем децата и ако те възприемат този подход. Защото той не е класически. Аз не правя възстановка на един урок по литература, затова си има училище. През този проект ще се опитаме да помогнем малко на училището, да дадем това допълнително време, което то няма, за да разширим територията на едно литературно произведение. Да видим, че то може да дойде в живота ни, да дойде в семейните ни разговори за нашите баби, че може да отиде в политическия разговор за съжителството ни с турците днес, ако щете. Делят ни само няколко поколения. Ние не знаем нашите пра-прадядовци и баби как са изтърпели този живот под така нареченото иго. Чувствали ли са се толкова робски зависими, или не? Това стои ли още в нас? Ние често се оправдаваме с това робство и го влачим като шлейф. Може пък вече да сложим край на този шлейф. И какви ли още теми… Този разказ може да бъде повод човек да открие в българския фолклор митологичните принципи, свързани с границите в една приказка, с гората, с реката, със сложните гранични пространства, които всеки герой трябва да преодолее. И като ги преодолява, това си има цена – така е и в живота ни. Всяко ново начало, всяко ново стъпало е свързано с жертва. Нещо жертваш, за да отидеш по-напред. И разговорът става огромен!“ Не може да не вярваш на Снежина и почти се възпламеняваш като нея, като че отново откриваш разказа, който познаваш от детските си години. Тя ти открива светове, стига да имаш чувствителност…
За актрисата театърът е най-силната медия, която има невероятни възможности да ни накара с въображение и емоции да съпреживеем света по различен начин, в процеса на човешкото ни развитие. „През този проект какво направихме? Репетиционния процес го направихме публичен, задълбочихме се в действен анализ. Това не е класическият действен анализ. Това е пътят, по който един актьор навлиза в едно литературно или драматургично произведение. Разширява си фантазиите, разширява си знанията, разширява си пластовете, на които може да се опре. Не всичко може да се използва от актьора, но е много важно тези леари (групи от различни точки в различни цветове, б.а) да ги имаме в съзнанието си като актьори, защото не знаем откъде ще дойде жестът, откъде ще дойде така нареченият фантастичен жест, според Михаил Чехов[1]. Кое знание точно – дали разговорът с етнографа, дали разговорът с психолога или с класическия филолог? Дали те не са казали някаква дума, която отключва нашия импулс като актьори. Когато седнем на маса да си говорим или когато работим роля, ние точно това правим – изследваме, търсим препратки към смисли, подтекстове… И сега тук всичко се превърна в един мой разговор с хора от различни професии. И съжалявам, че досега не сме правили така в театъра, защото театърът събира всичко, цялото знание.“
Отговаряме ѝ, че всичко това вече го е направила в „Медея“, проект, за който сме писали във въпреки.com и сме го съпреживяли какъвто тя и екипът ѝ го сътвориха пред всички ни през 2019 г. Но и днес това, което тя прави с „Една българка“, не е правено в нашия театър. А на нея ѝ е трудно да приеме може би гръмкото обобщение. „Не знам дали е правено – да кажат театроведите. Аз все пак като човек на ТР „Сфумато“, като ученичка на Грети (Маргарита Младенов) и Иван (Добчев), може би, съм се заразила от лабораторията, която е част от техния процес на работа. Разликата е, поне на мен така ми се струва, че в „Медея“ постигнахме, а се надявам, че и в „Една българка“, целият процес на изследване да не си остане затворен в изследването, а да стане част от спектакъла. Това, според мен, е невероятното, което се случи с „Медея“ – вкарахме в представлението всички етапи, които не сме и подозирали – художествените работилници станаха терен, на който играем, аудио записите от работата с децата са част от фонограмата, всички игри после ни станаха партитури. Да не говорим, че мен чисто актьорски ме приобщиха към темата, защото аз имах голяма съпротива към тази майка, Медея.“
Излизаме от темата, за да поговорим за хубав празник, отбелязан преди дни – 30-годишнината на НБУ и Театралния департамент към университета, създаден от режисьорката Възкресия Вихърова, чийто ръководител е Снежина Петрова. „За мен това е един оазис, който много ми помогна през последните години да остана независима от конюнктурата в артистичен и в човешки смисъл. Може би и защото е далече от центъра, и защото има толкова много дисциплини, толкова различен въздух на всеки етаж. За мен това е нещо много ценно. Естествено, имаме и ръководство, което толерира добрите идеи. Това другаде в живота не ми се е случвало, когато имам добра идея, тя просто да бъде подкрепена, защото е добра. Получих подкрепа за много инициативи и най-вече за програмите, които разработваме. Успехът на тези програми зависи от много фактори. Ние реално взимаме учениците, след като завършват средно образование. Идват, а ние трябва да започнем като че ли от осми клас. Има един период на наваксване, но забелязвам, че театърът е машина за бързо наваксване. За една година те горе-долу са влезли в час в работата с текст, в работата с въображение, започват да се освобождават от клишетата, в които са били обучавани толкова дълги години. Приемам го като някаква мисия, защото театърът може да бъде много важен инструмент във времето, което пристрастява децата към виртуалното. Театърът е алтернативата на виртуалното пространство – друг вид игра, но игра на живо. И ако той се отвори така, че да включи публики и деца, както направихме в „Медея“ – на ателиетата бяхме пуснали и зрители да участват – струва ми се, че и театърът ще промени функциите си.“
Снежина поглежда часовника си, след малко трябва да е в Народния театър, има представление. Питаме я последно: „Как успява с толкова ангажименти като актриса, преподавателка, майка на две момчета в девети и седми клас?“. А тя не крие: „Не успявам. Ето сега Деси (Десислава Шпатова, съавторка и режисьор на моноспектакъла „Една българка) и Асен Аврамов (композиторът) в един глас казаха, че в следващите дни трябва да забравя НБУ, децата, защото това, което ни престои, изисква много въздух. Аз го раздавам, където има нужда, и сега трябва да го запазя за себе си. Бързам за Народния театър за представлението „Какво да правим с виолончелото?“, с награда във Враца, хубава драматургия, стана добро представление…“.
А на финала на този текст припомняме казаното от нея преди време за въпреки.com: „В музиката, в литературата дори и да останеш неразбран във времето си, не е толкова фатално. Може би по-късно ще те разберат. Докато в театъра, ако не се случи тук и сега… Какво е успехът? Успехът е да стигнеш до публиката си. Да откриеш тази публика и тя да те открие. Трудно е на театъра сега, заради тези медии, които задоволяват апетита за зрелища и формират вкус, който ако следва, театърът е загубен. Театърът в момента много се колебае дали да го прави, или не. Или ако продължи да го прави, според мен, няма да оцелее. Хората ще си гледат зрелищата на телевизорите и телефоните.“ Снежина Петрова, благодаря за споделеното и на добър час на моноспектакъла „Една българка“ по разказа на Иван Вазов!
„Една българка“ ще се играе на 30 декември в театър „Азарян“ в НДК.
[1] Михаил Чехов (1891–1955) – руски и американски драматичен актьор, театрален педагог, режисьор, театрален критик и автор на мемоари и документалистика. Племенник е на писателя Антон Чехов, син е на публициста и писател Александър Чехов. Автор е на известната книга „За техниката на актьора“. Б.а.
