Начало Идеи Гледна точка Снежният човек
Гледна точка

Снежният човек

3145
Иван Милев, „Към параклиса на св. Иван Пусти“ (позната като „Зимна приказка“), 1926 г.

Както винаги преди обяд, пенсионерът Благой Печигаргов излезе да се разходи из селото. Беше хванал студ и улиците бяха оковани в лед. Беше се обул добре с дебели вълнени чорапи, галоши и отгоре пак чорапи – едни скъсани, за хвърляне, ама виж, добре че не ги изхвърли – бяха кърпени на петата с шаяк и сега му вършеха идеална работа да не се пързаля.

Реши да отиде до магазинчето в центъра да си купи цигари и една стограмка, да бори студа. Вървеше внимателно, като пингвин, както впрочем съветват и специалистите да се ходи по леда. Стигна площада с малкото като носна кърпа паркче, влезе в магазина. Вътре беше само Гизда, продавачката. Плати, взе цигарите и стограмката и тогава Гизда, като чупеше странно устата си, сякаш хем иска да каже нещо, хем не смее, се плъзна край тезгяха и дойде при него.

– Ела да видиш, ела – каза му и го дръпна за ръкава.

– Какво да видя? – опъна се Печигаргов, защото тъкмо отваряше стограмката. Гизда го изчака да я отвори и да пийне и после пак го дръпна. Излязоха отвън и тя го поведе към паркчето, където снегът се беше вкоравил, но не беше станал на лед, както на пътя. Прескочиха теления парапет и тогава Благой ги видя – огромни стъпки, като мечи, но по-големи, които пресичаха по диагонал парка и се губеха сред боровите иглици под стряхата на бора отсреща.

– Я глей ти! – огледа се Печигаргов. – Това не е мечка. Такива големи мечки тук няма. Това е нещо друго!

– Абе, Благое, това да не е Снежният човек. Кой ми каза, че виждали такова нещо, голямо, страшно, в гората над селото.

Печигаргов се сети, че вярно, Гизда беше разправяла такива неща преди време.

– Нищо чудно баш той да е. И какво ще правим сега?

– Как какво? Обади се веднага на Катърджиев, собственика на кабеларката, нали разправяше, че сте били приятели. Да прати хора да снимат. Това нещо не се изтърва.

– Ти си права – съгласи се Печигаров и извади телефона. Речено-сторено. След пет минути Катърджиев вече знаеше за извънредното събитие и обеща да прати екип.

– Хайде ела на топло да ги чакаме – пак го дръпна за ръкава Гизда, – че тук ще ни окапят ушите, а на теб може и нещо друго.

И двамата се върнаха в магазина. Гизда отскочи до тоалетната, а Благой се настани на стола до печката и започна да си грее ръцете. Пак извади стограмката, пийна и почти я свърши. Трябва да си взема още една, помисли си. И тогава погледът му се натъкна на два космати шушона, с нокти отпред, хвърлени зад сандъка с дървата.

В този миг Гизда влезе. Разчувстван от ракията, готов да прегърне целия свят, Печигаргов разклати празното шишенце.

– Я дай още едно!

Гизда му подаде втора стограмка. И тъкмо когато застана в очакване на парите, Печигаргов се наведе и измъкна страшните ноктести шушони.

Гизда не трепна.

– Ами да! Ти какво си мислиш? Ти и всички останали. Лесно ли се върти магазин? През деня я минат десет човека, я не. И като вземат като теб само цигари и някое и друго шишенце, аз какво да правя. Че искат и рестото в евро. Откъде евро! Иначе си ходите с колите до лидълите и кауфландите да си пазарувате, а аз какво – да лапам мухите. Сега ще си мълчиш! Тоя твоя човек, Катъров ли беше, Матъров ли, да идва и да снима, че като видят и чуят хората за Снежния човек, може да заобиколят и през нашето село и да стане интересно. Чу ли, да си мълчиш!

Печигаргов се позасмя.

– Няма лошо. Добре си го измислила. Да има екшън, викаш. Правилно. Я дай още една!

Отпусна се на стола, взе новата стограмка, отвинти капачката. Сети се какво тънко кръстче имаше едно време Гизда. И погледът му леко се премрежи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора