Както винаги преди обяд, пенсионерът Благой Печигаргов излезе да се разходи из селото. Беше хванал студ и улиците бяха оковани в лед. Беше се обул добре с дебели вълнени чорапи, галоши и отгоре пак чорапи – едни скъсани, за хвърляне, ама виж, добре че не ги изхвърли – бяха кърпени на петата с шаяк и сега му вършеха идеална работа да не се пързаля.
Реши да отиде до магазинчето в центъра да си купи цигари и една стограмка, да бори студа. Вървеше внимателно, като пингвин, както впрочем съветват и специалистите да се ходи по леда. Стигна площада с малкото като носна кърпа паркче, влезе в магазина. Вътре беше само Гизда, продавачката. Плати, взе цигарите и стограмката и тогава Гизда, като чупеше странно устата си, сякаш хем иска да каже нещо, хем не смее, се плъзна край тезгяха и дойде при него.
– Ела да видиш, ела – каза му и го дръпна за ръкава.
– Какво да видя? – опъна се Печигаргов, защото тъкмо отваряше стограмката. Гизда го изчака да я отвори и да пийне и после пак го дръпна. Излязоха отвън и тя го поведе към паркчето, където снегът се беше вкоравил, но не беше станал на лед, както на пътя. Прескочиха теления парапет и тогава Благой ги видя – огромни стъпки, като мечи, но по-големи, които пресичаха по диагонал парка и се губеха сред боровите иглици под стряхата на бора отсреща.
– Я глей ти! – огледа се Печигаргов. – Това не е мечка. Такива големи мечки тук няма. Това е нещо друго!
– Абе, Благое, това да не е Снежният човек. Кой ми каза, че виждали такова нещо, голямо, страшно, в гората над селото.
Печигаргов се сети, че вярно, Гизда беше разправяла такива неща преди време.
– Нищо чудно баш той да е. И какво ще правим сега?
– Как какво? Обади се веднага на Катърджиев, собственика на кабеларката, нали разправяше, че сте били приятели. Да прати хора да снимат. Това нещо не се изтърва.
– Ти си права – съгласи се Печигаров и извади телефона. Речено-сторено. След пет минути Катърджиев вече знаеше за извънредното събитие и обеща да прати екип.
– Хайде ела на топло да ги чакаме – пак го дръпна за ръкава Гизда, – че тук ще ни окапят ушите, а на теб може и нещо друго.
И двамата се върнаха в магазина. Гизда отскочи до тоалетната, а Благой се настани на стола до печката и започна да си грее ръцете. Пак извади стограмката, пийна и почти я свърши. Трябва да си взема още една, помисли си. И тогава погледът му се натъкна на два космати шушона, с нокти отпред, хвърлени зад сандъка с дървата.
В този миг Гизда влезе. Разчувстван от ракията, готов да прегърне целия свят, Печигаргов разклати празното шишенце.
– Я дай още едно!
Гизда му подаде втора стограмка. И тъкмо когато застана в очакване на парите, Печигаргов се наведе и измъкна страшните ноктести шушони.
Гизда не трепна.
– Ами да! Ти какво си мислиш? Ти и всички останали. Лесно ли се върти магазин? През деня я минат десет човека, я не. И като вземат като теб само цигари и някое и друго шишенце, аз какво да правя. Че искат и рестото в евро. Откъде евро! Иначе си ходите с колите до лидълите и кауфландите да си пазарувате, а аз какво – да лапам мухите. Сега ще си мълчиш! Тоя твоя човек, Катъров ли беше, Матъров ли, да идва и да снима, че като видят и чуят хората за Снежния човек, може да заобиколят и през нашето село и да стане интересно. Чу ли, да си мълчиш!
Печигаргов се позасмя.
– Няма лошо. Добре си го измислила. Да има екшън, викаш. Правилно. Я дай още една!
Отпусна се на стола, взе новата стограмка, отвинти капачката. Сети се какво тънко кръстче имаше едно време Гизда. И погледът му леко се премрежи.
