Изложба „Автопортрети“ на Димитър Солаков, до 17 октомври в галерия „Структура“ в София
Трудно е при артистичните фамилии, както знаем. Семейната среда благоприятства развитието, но същевременно подлага на изпитание личната творческа изява и намирането на собствена авторска „физиономия“. Особено когато, както в конкретния случай, баща и син работят в областта на съвременното изкуство. А в него ограничения откъм изразни средства, техника и материали няма. И по тази причина много често видими и формални белези за собствен стил на художника също няма. Защото за реализацията на дадено произведение той може да използва едни изразни средства, за друго – съвсем различни, за трето – комбинация от няколко и т.н. Поради което спецификата на авторския стил се очертава предимно като общо усещане от работите на художника. През темите, които го вълнуват, през подхода към тях, през особения му поглед към света, чрез който фокусира и този на зрителя.
Затова наблюдавах внимателно през годините дали и кога Димитър Солаков ще излезе от „сянката“ на баща си, както се казва. А това всъщност е процес, който не е много по-различен от откъсването на всеки художник от любим учител в изкуството. Развива се във времето, изпълнен е с възхищения, но и с бунтове, с търсене на одобрение, но и с желание за надмогване, с волни и неволни повторения, в които се зараждат и вплитат елементите на собственото „аз“… Процесът е изпълнен с рискове и няма гарантирани резултати, дори и когато учителят не е родителят, но още повече когато един от учителите е родителят. Никой не може да предвиди, струва ми се, кога ще се появи собственият „глас” на художника. Той идва в резултат на множество уроци и натрупвания, а и зависи от безброй обстоятелства. А откритието, че се е появил, става сякаш внезапно, но веднага подтиква към ретроспекция. Защото той се е проявил в някакъв неуловим предишен момент, а откриването му е само потвърждение за наличието му.
Ето такова откритие-потвърждение направих за себе си в изложбата „Автопортрети“ на Димитър Солаков в галерия „Структура“ – продължава до 17 октомври. И тя ме върна към проекта му „Нов живот за миналото“ от 2016 г. За него той методично бе обиколил и заснел новоизградените, уж възстановени, а всъщност (до)измислени и фалшифицирани крепости из България. Тяхното активно строителство бе следствие от „повика“ на тогавашния министър на културата Вежди Рашидов „Малко бутафория ще помогне много за туризма“, подплатен от „усвояването на европейски пари“ по различни програми. Обществото негодуваше от унищожаването на паметниците, възмущаваше се от фалшификациите, имаше и протести даже. Но ето, в изложбата на Димитър Солаков на пръв поглед нямаше отглас от тези вълнения. Големите, панорамни и много качествени фотоси стояха едва ли не като реклама на бутафорните крепости. Критиката беше заложена в малките рисунки към всяка от тях. Те представят фантазни същества, хипотетични животни, „възстановени“ по миниатюрна костица или вкаменелост. И тази реална находка е вградена почти незабележимо в дорисуваното, а всъщност фриволно измислено тяло. Рисунките на свой ред връщат погледа към фотосите, които вече съвсем не изглеждат рекламни – в тях зрителят търси малкото автентичност в големия фалшификат.
Наред с това обаче безпристрастният подход на художника превръщаше проекта „Нов живот за миналото“ не просто и не само в коментар на актуалните събития. Отиваше отвъд тях – към по-общия план за (не)възможното възстановяване на миналото като обективна история, но и за непрекъснатия стремеж към него. При който науката обраства с митове от някогашни и текущи пристрастия – лични и обществени, зависи от моди, политики, технологии и всякакви други влияния. Които на свой ред оставят следите си и бележат миналото, докато самите те стават част от него…
Припомням този проект на Димитър Солаков, защото има пряка връзка, струва ми се, със сегашната му изложба. И в нея виждаме непомерно голямото, в случая – природата, в която по неизбежност е вписан животът на човечеството, в частност конкретизиран в този на един-единствен негов представител – самия художник. Битието му, личните случки и събития в него са показани отстранено, с лекота и занимателно даже. Обектите предизвикват усмивка, която остава дори и при осъзнаването на драматизма, който те съдържат. Над главите на публиката пърхат и прелитат насекоми или птици – забавно е въпреки разбирането, че те са мъртви и само механично „съживени“. Патерици потропват върху кутия с рентгенова снимка и хирургични „свидетелства“ за преживяна травма. Борова клонка систематично удря лявото око на 3D отпечатаната глава на художника. Намерени и „съживени“ останки от птици размахват криле околовръст – като част от дивата, препарирана и „възстановена“ природа. А опитомената присъства с живи растения в тържествено осветени висящи саксии. И люлката на дъщеря му се люлее, и топка-зарче се търкаля накъдето си иска из залата, и „Фонтан на живота“ има като отглас от пандемията. И какво ли още не, което се движи, мърда, звучи и пребивава на фона на фотоси с великолепни планински залези по стените…
Димитър Солаков „говори“ за всичко това с изложбата си. Откъм собствената си вселена. Прави го спокойно, разумно и… с топлота. Ето този разбиращ артистичен поглед ми се струва много ценен.
