Есето „Собственият фашизъм“ е излъчено по радио „Дойче веле“ през 70-те години на миналия век. Пълният текст се публикува за първи път.
Като че е станало удобно правило за всички беди да виним единствено обществени устройства, системи, идеологии и отделни личности, които ръководят различни народи. Често пъти без никакво колебание ние даряваме себе си с правата на най-справедливи съдници и лишени от чувство за хумор, поставяме нашите собствени „аз“ извън планетата. И разбира се, великодушно забравяме нашите лични участия в извършването на простъпките, греховете или престъпленията, които съдим. Ние обичаме да съдим всички други, освен себе си. Всеки би казал, че това е един от най-човешките грехове, защото е присъщ всекиму. Но аз започвам с него, не за да оправдавам съществуването на порочни обществени системи, идеологии и водачи, а за да се опитам да разбера размера на нашата собствена вина, размера на онова, което всъщност храни, поддържа и крепи така здраво обществената неправда. Въпрос стар, колкото е стар светът. Много пъти мнозина са се питали: „Само обществените форми на фашизма ли бяха виновни за нещастията на милиони хора?“ Много пъти мнозина се питат: „Само комунистическата идеология ли е виновна за нещастията на други милиони хора?“, „само Сталин и Берия ли бяха виновни?“ И естествено, отговорът си остава едно огромно: „НЕ САМО“.
Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без измамното очарование на думата „комунизъм“. И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в аморфна част от нечие стадо със стаден характер, стаден глас, стаден тип. За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделна човешка личност – дали в името на една велика нация, или в името на едно въображение, щастливо бъдеще.
Но преди да стигнем до стадото, нека се спрем на онова, което фактически го формира и което не е отвън приетата идеология или личност, а е СОБСТВЕНИЯТ ФАШИЗЪМ. Нека се взрем в себе си и потърсим корените му в тяхната дълбочина.
Може би първият белег на собствения фашизъм е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздаем инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт – да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение. Така че един от първоизточниците на собствения фашизъм е този неудържим глад да бъдем повече от другите. Всеки може да види, че особено комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм. Теорията за класовата борба, целият марксизъм по принцип, онова, което наричат ленинизъм, не е нищо друго, освен идеологическото развитие на собствения фашизъм.
Защото отказът да признаем равноправието и независимостта на другите човешки същества води до второто начало на собствения фашизъм – отказът да разбираме другите. Ние сме заставени да се отнасяме към тях единствено през тесните рамки на собствената ни предпоставеност. Ние затваряме всички шосета и пътища за действителен контакт с другите и прекарваме всички съобщения през цензурата на собствената ни предпоставеност. Ние казваме „Той е Това“ и се отнасяме към него като към „Това“, което обикновено е твърде далеч от действителното „Той“. Ние отказваме да разбираме всички мотиви, причини, стъпки, чувства, прояви, които не кореспондират с нашата представа за „Това“. А да не забравяме, че същността на „Това“ иде от първото начало на собствения ни фашизъм – а именно, че Той не е нито равноправен, нито равностоен, нито независим от нас. Нашата предпоставеност е нашата слепота. Ние не желаем да видим истинското лице на този срещу нас, както не желаем да разберем истината, заложена в неговата неповторима оригиналност. Защото всяко човешко същество е неповторимо и оригинално. Ние кореспондираме само с онази част от него, която изнася на нашата предпоставеност. При това наше очевидно и пълно неразбиране на човека отсреща ние фанатично настояваме, че нашето мнение или присъда е единствено правилната. Мисля, че няма нужда да посочвам крещящо очевидните примери в българската действителност, които илюстрират огромния размер на собствения фашизъм, който е вкоренен дълбоко в почти всички отношения.
Неразбирането на другите ни лишава от установяването на действителни контакти, лишава ни от най-скъпоценните елементи на човешкото общение – любовта, прощаването, великодушието, оправданието.
Може би най-противопоказното чувство на собствения фашизъм е любовта. Това всеобемащо чувство на топлота, радост и близост не може да съществува едновременно с мизерната предпоставеност, нито да бъде вместено в каквато и да е рамка. Известни са хиляди случаи, когато собственият фашизъм убива любовта. Вгледайте се в делата на всички по-видни представители на собствения фашизъм, вслушайте се в думите им – това са предпоставени тиради от всичко друго – омраза, злоба, завист, заплаха, самохвалство, самодоволство, фанатизъм, глупост, нищожност, тесногръдие и каквото щете – но нито най-лек намек, най-незабележим лъх на любов. Собственият фашизъм ни кара да не обичаме никого освен себе си и да сме готови да пожертваме всичко заради себе си.
Собственият фашизъм – това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола.
И сега нека подчертая един особено важен момент: отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада.
Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадяването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото. И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа. Освен това взаимоотношенията в стадото потенциално съответстват на напиращия отвътре собствен фашизъм. Въпросите на кариерата, на борбата за печалба, на създаването на приятели и врагове, на задоволяването на амбиции и суети – всичко това може да вирее само в атмосферата на някакво стадо, независимо дали то е по-малко или повече демократично. Стадото кастрира окончателно духовната рождена индивидуалност на своите членове, смъква пъстрите им дрехи и им навлича униформи, като в замяна на това им дава своята подкрепа и тържеството на собствения фашизъм – че вие или аз принадлежим не на себе си, а на стадото или на неговия водач. Собственият фашизъм кулминира в пълното отричане на човешката ни индивидуалност. Всеки е забелязал например, че членовете на Българската комунистическа партия без разлика на образование, произход, качества, интелигентност приличат невероятно много един на друг, както се казва, като че ли са учили в едно и също училище. Тъкмо печатът на стадото е уеднаквил техните лица, техните външни белези. Мнозина нормални хора в България са в състояние от пръв поглед да разпознаят партиен член от безпартиен, както и служител на някое социално ведомство (високоорганизирано стадо) от обикновен гражданин. Фашистите, които много днешни филми ни представят, изглеждат досадно един и същи и въпреки усилията на талантливи режисьори – ние ги разпознаваме още от първата секунда, защото те носят своя печат на стадна ограниченост, на интелектуална тъпота, на ревностни слуги на стадна идея или стаден вожд.
Бих нарекъл стадото – царството на собствения фашизъм. В него най-добре успяват ония, в които собственият фашизъм е най-силен. По този начин можете да си обясните защо в овчарската върхушка, която ръководи стадата, се намират членове с най-висок потенциал на собствен фашизъм. Така може да се обясни и размерът на злото, което те причиняват.
Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие нямате за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина – истината на мнозинството – няма значение дали това мнозинство е реално или фиктивно. Трето, стадото не търпи изключения – опитът да се отделите от него, се нарича измяна или предателство. Опитът да не блеете колективно, а да изразите собствения си глас, се нарича индивидуализъм и се наказва. Четвърто, стадото се ръководи от овчаря и никой няма право да обсъжда посоката, в която той води стадото, иначе ще си има работа с кучетата. Пето, стадото изисква пълно и безпрекословно подчинение. Шесто, стадото изисква служене… Биха могли да се дефинират още много типични черти на стадото, но моята тема е собственият фашизъм, или по-добре потенциалното желание на мнозина хора да принадлежат към някакво стадо.
Ако ние лесно можем да намерим оправдание за остадяването на цели недоразвити, полуразвити или полудели народи, то как да обясним остадяването на високоинтелигентни личности. Нека само припомня, че един от най-големите поети на нашето време Езра Паунд, който почина миналата година, навремето застана твърдо зад фашизма на Мусолини. Или един безспорно талантлив писател като Михаил Шолохов в последните години се държа като най-казионно кречетало на стадни лозунги. Може би някои биха обяснили поведението на Езра Паунд като духовна перверзия, а това на Шолохов – като старческо оглупяване. Но аз мисля, че обяснението е в проявите на собствения фашизъм, толкова силен, че може да се справи с две силни индивидуалности. Нека не забравяме, че нищо друго не предлага по-ефектно признание от стадото. Велики поети, художници и артисти живеят и умират като обикновени хора, когато са вън от стадото. Но в него – признанието ги превръща в полубогове. Собственият фашизъм въздейства изключително много върху тщестлавието, както върху жаждата за слава и власт. И колко добри таланти бяха погребани от ритуала на стадното признание. Познавах един млад български поет, високоинтелигентен, невероятно чувствителен, очевидно призван поет. Той прекара дълго време на своя поетичен остров, забелязван само от малцината истински ценители на поезия. Но собствения фашизъм работеше в него и внезапно без никаква очевидна причина той напусна своя поетичен остров и се прехвърли на континента на стадото. Там, разбира се, го прекараха през най-унизителни изпити, в които той блестящо доказа, че е скъсал със своята индивидуалност. И после вместо поетични слова той започна да произнася познатите звуци на стадото. Признанието, както се казва по всички линии не закъсня. Критици, рецензенти, цялата тая драскаческа организация се хвърли и го тури наред с Яворов и Ботев. И понеже беше желан и нужен, такива като него са редки в стадото, той беше издигнат на забележителен пост нека кажем – на поста вицепомощник овчар. Той извърши пълно предателство спрямо своя талант, спрямо своята индивидуалност като пожертва песента си в угода на блеенето. Но борбата между собствения фашизъм и таланта на човека не спря. Както чух от слухове, неотдавна той направил опит за самоубийство, но все още е жив.
И тъкмо неговия случай отново ме връща към нашия собствен фашизъм, към онова, което от векове се движи в нашата кръв, живее в нашите сърца, прегражда пътя ни към реален контакт с другите, прави главите ни неспособни да мислят и ни тласка за спасение към някакво стадо. Може би в началото на всичко стои страхът, огромният страх от съществуването, от чудовищното разнообразие на хора и природа. Не сте ли се улавяли във внезапно желание да се подслоните под крилото на някой по-силен от вас, да му засвидетелствате фалшива преданост, да му служите като съвършен механизъм, да повтаряте като папагал всичко казано от него и да изпитвате идиотска радост, че правите всичко това. И желанието, което ви превръща в пó турчин от султана и пó католик от папата. Желанието ви да засвидетелствате преданост е толкова неудържимо и силно, че минавате граници, често без да съзнавате това и изпитвате удовлетворение, че сте изпълнили чуждите повели, че сте надвили себе си. Ето как можете да си обясните всички ония нещастници, които са изтезавали, мъчили, убивали други човешки същества в името на все едно какво. Ето как можете да си обясните, единствено чрез собствения фашизъм, как много журналисти, писатели и всевъзможни други се опиват от провъзгласяването на неистини и лъжи, които те съзнават много добре. Ето как можете да си обясните фанатичната омраза, която блика в редовете на фанатизираните членове на блеещото общество спрямо всеки, който се отрекъл от стадото и е потърсил отново собственото си лице.
Собственият фашизъм е в центъра не само на нашите обществени отношения, но преди всичко в центъра на личните ни отношения. Той е още по-жесток и страшен, когато засяга съпруга, деца, приятели, близки.
Идеологията, разните ръководни грешници, драматичните събития са само поводът за проявата на собствения ни фашизъм, както Сталин беше не толкова убиец, колкото повод на хора, обладани от беса на собствения фашизъм, да убият други хора. И накрая да не пропусна нещо друго. Собственият фашизъм е този, който милостиво ни предлага да прехвърли личната отговорност за нашите собствени действия от нашите плещи върху масата на стадото. Но нека не се лъжем. Стадата са безотговорни, а отговорността на техните членове ще си остане завинаги лична, персонална.
Собственият фашизъм е нашата най-страшна драма.
Сигурно са нужни много векове на търпелив, бавен напредък, на тиха борба, изпълнена с много любов и постоянство, на развитие и тържество на чувството ни за красота, за да можем да вярваме както Достоевски, че „КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА“.
Пълният текст на есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
