В трактата си „De hebdomadibus“, отворил широки тематични хоризонти в средновековната западноевропейска философска рефлексия, Боеций произнася своето прочуто diversum est esse et id quod est. Едно толкова просто в граматичен план изречение. Една ясно изказана теза. Само че оттук нататък тръгват загадките. „ При всяко едно нещо трябва да различаваме факта на неговото съществуване от неговата определеност като нещо такова и такова.“ Или като нещо от даден вид. Това е един от възможните прочити. Но защо да не разбираме Боециевата пропозиция и така: „Същността на всяко едно нещо не е тъждествена (не съвпада) с онова, същност на което тя е.“ Това, при положение, че разглеждаме понятията esse (битие) и essentia (същност) като тъждествени. Нали едно нещо винаги е някакво (от даден вид), а нещото е такова, каквото е в същността си тъкмо по самото си битие. Тогава ще получим: „Битието (същността) на всяко едно нещо и самото това нещо не съвпадат.“ И Тома от Аквино се е питал много как трябва да се тълкува мисълта на Боеций.
Интерпретаторите са били и остават разделени в мненията си по отношение на това какъв точно е автентичният смисъл, вложен от Аниций Манлий Северин Боеций в неговата прочута формула diversum est esse et it quod est. Но замислете се за следното – не ви ли напомнят тези негови думи (па макар и по-скоро външно) една друга прословута сентенция, която беше завещана на съвременната масова култура от един телевизионен сериал. Говоря за емблематичната фраза от „Туин пийкс“. За онези незабравими думи: „Совите не са това, което са.“
Признавам, доста късно осъзнах, че в политическите игри совите много рядко са това, което са. На моменти човек се пита дали изобщо знае какво е сова. По-озадачаващото е, че дори и да приемеш, че изобщо е легитимно да се говори за същности в постмодерната и пост-постмодерна ситуация и да знаеш какво представляват есенциално този вид птици, това знание не ти гарантира сигурност относно логиката на тяхното поведение и особено относно отклоненията от него.
Вчера например две извънредно големи сови си размениха през медиите по джентълменски поднесени предизвикателства. В общи линии от думите на двете едри птици стана ясно, че появата на една „мека“ птичка някъде в пространството между техните гнезда е гаф, вината за който „твърдите“ сови или ще трябва да си поделят, или ще трябва да уточнят еднозначно авторството върху издънката. Това, както личи по всичко, ще стане в съгласие с благородническия код на честта, защото тонът на задочния диалог беше неимоверно близък до този, познат ни от класическата куртоазна литература. Разбира се, досещате се, че условията на дуела няма нужда да бъдат уговаряни през адютанти, за разлика от начина, по който бяха отправени поканите за почтено уреждане на спорния въпрос. За целта съществуват достатъчно дискретни ресторанти в София и околностите й.
Проблемът с класифицирането на видовете птици у нас произтича оттам, че човек се обърква относно това кой на кого е естествен враг, кой кого гони и кой от кого бяга. И все пак опитните орнитолози намират начин да се ориентират и да изолират така важните за класификацията differentiae specificae. Ето например какво е определението за забулена сова, което може де се срещне в различни енциклопедични издания, включително и „Укипедия“: „Средно голяма нощна граблива птица, срещаща се и в България. Оперението ѝ е много фино, в пастелни цветове, с бяло було. Няма изразен полов диморфизъм.“
Тъй като в политическия живот половият диморфизъм е несъществен признак, би трябвало спокойно да можем да го оставим без внимание. Само че така стоят нещата в условията на цивилизован политически живот. В България за съжаление оперението и перченето с него са твърде важни за изграждането на стабилен и респектиращ образ. Защото „мекото“ и „твърдото“ при нас се приемат за константи, за разлика от явно приеманата за силно динамична, променлива и неуловима, ако не и напълно отсъстваща същност на совите, която очевидно не вълнува особено много никого.
Което не отрича ни най-малко твърдението, че совите не са това, което са.
В българския парламент феноменът на совите, които не са това, което са, е още по-видимо изразен. Там непримирими националисти-отрицатели на статуквото и на залегналия в основата му олигархически модел са едновременно с това и диалогично настроени колаборационисти, докато убедени социалисти са широко отворени за неолиберални икономически политики, а лазурни либерали си сътрудничат при нужда с политически субекти, проповядващи ограничаване правата на определени малцинствени групи.
А какво да кажем за совите и актуалното правителство? Дали совите в кабинета са това, което са?
Май всички знаем със сигурност единствено това, че совите, които дърпат реално конците, са наистина това, което са. Но за този подвид сови като че ли винаги е било типично да проявяват пълна самотъждественост.
