„Всеки, който се чувства жител на тази планета, би трябвало да отекне на ехото на Солженицин – ще приемем ли, ще узаконим ли неправдата, унижението, цинизма и робството?“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път, поводът е новото издание на „Архипелаг ГУЛАГ“, Фондация „Комунитас“, 2015 г.

Пак ли Солженицин? – Ще кажат всички ония и на Изток, и на Запад, които смятат, че собственото им спокойствие е най-важното нещо в света, както се казва – ръководна линия на живеене.

Пак ли Солженицин? – Ще кажат и ония, чиито съвести са болни, и които се дразнят от всеки, който по някакъв начин им напомня това.

Пак ли Солженицин? – Ще кажат и ония примабалерини от всяко изкуство и всяка търговия, които гледат да не изпуснат печалбата от сделката със Съветския съюз.

Пак Солженицин! – Ще кажем ние и ще повторим, и ще потретим, докато и глухите чуят.

Защото не става дума за литературата – а за живота! Защото не става дума за Русия – а за света!

Всеки, който се чувства малко нещо жител на тази планета, би трябвало да отекне на ехото на Солженицин – ще приемем ли и ще узаконим ли неправдата, унижението, цинизма, робството в мирно съвместно съществуване с правдата, свободата, достойнството? Ще позволим ли на диалектическия цинизъм да слага знак на равенство между зло и добро, между добродетели и пороци и да ни убеждава, че Бог и Дявол са брята?

Пред мен е пълният текст на интервюто, дадено от Солженицин на кореспондентите на френския вестник „Монд“ и американската агенция „Асошиейтед прес“. Самият факт на съществуването на това интервю е знаменателен. Жорж Марше, генералният секретар на Френската комунистическа партия, побърза да каже, че това интервю било доказателство, че Съветският съюз не се бил връщал към сталинизма. Но Роже Гароди забеляза със смях, че не е възможно сталинизмът да се завърне в Съветския съюз, тъй като той никога не го е напускал. Нищо съществено в принципите и методите там не се е променило и последното доказателство е процесът срещу Якир и Красин[1], в който още веднъж прозвуча познатият рефрен от толкова много процеси и от толкова много присъди.

Тъкмо характерът на този процес, който обещава да бъде началото на жестоката разправа с всичко непокорно и свободомислещо в Съветския съюз, е накарал Солженицин отново да заговори като последен, далечен и донякъде отчаян апел към човешкия дълг на човеците.

Ако Солженицин нямаше името си с огромния световен престиж и Нобеловата награда, той отдавна щеше да е изгнил някъде отвъд полярния кръг. И тъкмо световното признание към него връзва в известна степен ръцете на биячите от съветската държавна сигурност, както връзва и устата на госпожа Фурцева[2].

Като говори за себе си, Солженицин не говори заради себе си. Думите му рисуват отново и отново зловещия портрет на една действителност, чието съществуване оттук изглежда почти абсурдно. Да оставим настрана градоначалническите игри с недопускането на писателя да живее със семейството си, организирането на заплашителни писма до него, тормоза, упражняван върху работата му и върху живота му. Във време, когато съветските ръководители леят най-красиви думи за мирно съвместно съществуване, взаимна толерантност и зачитане, те вършат точно обратното в собствената си страна. И кой нормален човек ще повярва на добрите намерения на подобен режим. Всеки, който цени свободата си, би изтръпнал при мисълта, че може да доживее деня, когато подобни ръководители и подобен режим ще се разпореждат със съдбата му. Онова, което Солженицин фактически иска да каже с цялото интервю, е едно предупреждение към света: „Внимавайте, вълкът си мени козината, но не си мени нрава!“.

Като доказателства той припомня вредите, които световната търпимост към съветския режим нанася на морала на света, на прогреса и на самите граждани на Съветския съюз. Търпимостта на световните правителства, продиктувана от дипломатически съображения и игри, помага на съветския режим да узакони собственото си съществуване и да преследва по-ефикасно целите и жертвите си. Като се спира на абсурдния факт на приемането на Съветския съюз към международната конвенция за авторски права и произтичащите от това грозни последици за всички съветски автори, които дръзнат да обнародват без разрешение свои творби в чужбина, Солженицин казва: „Ако при първия в света социалистически режим, хора с долни меркантилни принципи смятат, че духовното творение, едва отделило се от ума и сърцето на твореца, се превръща автоматически в стока, собственост на министерството на външната търговия – такава машинизация не заслужава нищо друго, освен презрение!… Докогато съм лишен от възможността да обнародвам творбите си в моята родина, ще продължавам да ги обнародвам в чужбина, като не обръщам никакво внимание на това посредствено финансово и полицейско начинание… Обявявам предварително некомпетентността на който и да е обикновен наказателен съд да се произнася по нашата руска литература, по която и да е от моите книги, по който и да е руски писател…“

Като се спира на съвременното състояние на съветското общество, на опитите за честно, не угодническо, не ортодоксално разглеждане на историята, идеите и проблемите на това общество, Солженицин отбелязва: „От дълго време истинската история на нашата страна не се пише, не се излага открито. И ако някой от цялата ни армия историци, стари или млади, някой например като Амалрик[3], който отказва да предъвква същото тесто и да трупа изказвания на родоначалници на прогресивната доктрина – но има смелостта да направи независим анализ на сегашната структура на обществото, да предвиди бъдещето, това, което нашата страна действително може да даде, този историк просто е хвърлен в затвора… И когато в редовете на нашите отрупани с ордени генерали се намери такава уникална фигура като Григоренко[4], който има смелостта да изрази своето мнение върху развоя на последната война и върху съвременното съветско общество…, мнение, което впрочем е напълно маркс-ленинско – той е обявен за душевно болен…“.

Световното обществено мнение проля много сълзи за положението във Виетнам, за положението в Гърция, за безправията и диктатурите в Испания, Португалия, Южна Родезия, Южна Африка, Мозамбик и така нататък. Чест и хвала на световното обществено мнение за чувствителността му. Но същевременно, как човек да си обясни безчувствието му спрямо онова, което става в Източна Европа и което ни най-малко не дава признаци за подобрение? Как човек да си обясни, че на нашата малка планета разни стопани са оградили дворовете на държавите си с мрежи, по които тече електрически ток, че са инсталирани автоматически стрелящи устройства, че хора и кучета бдят, за да убиват. Може ли някой да нарече подобни съседи добри? Може ли някой да приеме с удоволствие съвместното съществуване с такива съседи? Или световното обществено мнение просто прие за Съветския съюз, че „там е така“, или просто, че хората там са зазиданите завинаги души в стената на световното щастие?

Като разглежда тази твърде удобна демагогия, при която светът хока гръцките полковници, а се усмихва ласкаво на господин Брежнев, Солженицин казва: „Многобройни декларации в печата и такива на най-чувствителните към преследванията и потисничеството в Източна Европа личности не пропускат да правят следната уговорка, само и само за да установят някакво фиктивно равновесие, предназначено за „левите среди“: „В края на краищата това е също като положението в Гърция, Испания, Турция“. И докато се вмъква тази изкуствена поредица от „това е също като“, казаното за нас губи своя смисъл, своята дълбочина, дори ни обижда… Смея да кажа „не е също като!“. Смея да отбележа, че във всички тия страни, потисничеството не достига нивото на съвременните газови пещи, което ще рече – на психиатричните затвори. Гърция не е издигнала бетонни стени и не е инсталирала убийствени електронни съоръжения по границите си. Млади гърци не отиват със стотици към баражите на смъртта почти без надежда, че ще успеят да избягат към свободата. И никъде на Изток живущ в изгнание бивш министър не може да обнародва във вестници на родината си своя политическа програма срещу правителството, както направи в Гърция Караманлис…“

Това не е защита на гръцките полковници, а само дебело подчертаване, че злините не са равностойни и че световното обществено мнение няма право да предпочита по-малката!

Както в словото си при приемането на Нобеловата награда, което не бе произнесено, така и сега Солженицин отново обръща внимание на примиренчеството на света с пиратското право на някои режими като съветския, българския и чехословашкия да заглушават радиопредаванията. Страхът на тези режими от правилното информиране на техните народи е толкова голям, че те плюят на международни споразумения, договори и задължения и продължават да хвърлят огромни средства, за да запушват ушите на гражданите си. Солженицин буквално заявява: „Какво означава заглушаването на радиопредаванията не може да бъде обяснено на тези, които не са го изпитали. Това е нещо като всекидневни храчки в ушите и в очите, това е пренебрежение и довеждане на човешката личност до положение на робот. Това е връщането на зрели хора към възрастта на пеленачетата: „Не гълтай нищо друго, освен приготвената от мама кашичка!“.

И той отбелязва, че в последно време със засилването на съветската кампания за мирно съвместно съществуване са се засилили и заглушаванията.

Солженицин припомня още веднъж за опита на някои в Съветския съюз да върнат отново пълния ужас на тридесетте години. В края на краищата цветът на съветските народи беше избит и много прекрасни хора си отидоха, без да са оставили нещо след себе си. В замяна убийците и инквизиторите снабдиха страната с достатъчно на брой поколение, което изпитва нуждата от подобни подвизи. Сигурно мнозина служители на Държавна сигурност биха били щастливи да тръгнат отново среднощ с речните коли, както в красивите ежовски дни[5]…

Солженицин припомня изкореняването на имената на Михаил Булгаков, Андрей Платонов, Флоренски и на плеяда други, за да го свърже с опитите да изкоренят известни и неизвестни имена в днешна Русия като Амалрик, Буковски, Григоренко, Сахаров и т.н. Той говори с обич и преклонение към всички ония, които дръзват да отстояват убежденията си, дръзват да изискват от партийната машина да признае човешкото им право на своя мисъл, свое чувство и свой избор.

Той заявява: „Този дух на саможертва, споделян от множество откъснати един от друг хора, е ръководната светлина към нашето бъдеще. Човекът притежава една психологическа особеност, която винаги учудва. В щастието и безгрижието той се плаши от най-малките неблагоприятни промени, насилва се да не знае нищо за страданията на другите, отстъпва по редица въпроси с единствената цел да продължи щастието си. И изведнъж, стигнал до последните крайности, когато вече нещастен, лишен от всичко, което повърхностно разхубавява живота, човекът намира в себе си твърдостта да се противопоставя до последната крачка, отказвайки се от своя собствен живот, но не и от своите принципи… В резултат на първата особеност човечеството не може да се задържи на никой от достигнатите върхове. Благодарение на втората – човечеството е излизало от всички пропасти!… Не трябва да се приема идеята, че убийственият курс на историята е непроменяем и че самоувереният дух не може да окаже влияние върху най-мощната световна сила. Опитът на последните поколения ме убеждава, че само непреклонната твърдост на човешкия дух осигурява истинската защита на мира на отделния човек, на всички хора…“.

Ще мине време, светът сигурно ще поумнее или ще опустее, но и в двата случая ще дойдат любопитни поколения, които ще разровят праха на историята, за да потърсят истината. За да разберат как наистина са живели човеците на тази планета и какво те са дали на прогреса. Това ще бъде безпощадно време, в което всичко ще се знае и нищо не ще може да бъде укрито или оправдано. И тогава, под изгнилото оборище от партийни съветски градоначалници, под катранения остатък на една абсурдна епоха, под плесенясалите томове похабена хартия от олигофренщината на социалистическия реализъм, ще се появят думи, ще се появят звуци и багри, които пред смаяните очи на някое бъдещо момче ще възкресят едно име – Александър Солженицин.

И ние, съвременниците, за които имената на Ян Хус и Джордано Бруно са далечна легенда, трябва да бъдем щастливи, че сме свидетели на раждането на една нова легенда, която идва още веднъж да ни даде най-оптимистичното уверение, че целият ход на човешката история е водил и продължава да води към утвърждаването на светлината, без значение дали тя е Паисиевско кандило или мъченическа клада.