Добро нещо е солта; но, ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите?
Марк. 9 : 50.
В столичната галерия „Райко Алексиев” на 1 ноември моят приятел Динко Стоев откри изложба. Изложбата ще продължи до 15 ноември и тези от вас, които четат тези текстове тук и не са я разгледали, имат още една седмица да видят двайсетте големи платна, притежаващи един от най-важните белези на истинското изобразително изкуство – да превръща едрите мазки акрилна боя в нравствени категории.
Вижте тази изложба.
Съюзът на българските художници е направил изключително проницателен анонс за изложбата в сайта си. Анонсът гласи:
„Пореден сблъсък с острата, болезнено оголена живопис на Динко Стоев – художник, който превръща драмата на ежедневието и живота, в който всички сме затънали (в различна степен) в екзистенциални обобщения, които действат със силата на токов удар.
Динко Стоев сваля всички маски, дрехи и дори кожата, за да остане душата тяло разсъблечена, оголена като рана. Рана, която прокървява в живопис.
Генетично натоварен да търси и да отстоява истината, така както я разбира и чувства, Динко Стоев ни представя своите картини – силни, оголени и болезнено откровени, шокиращо дръзки и едновременно с това чувствителни и раними.
Живопис, която не оставя безразлични.”
Точно преди десет години, през 2003 г. като журналист във в. „Сега” отразих шестата поредна изложба на художника. Бях сложил на дописката си заглавие: „Синът на Генчо Стоев нарисува „Българския ужас‘2003”, а вътре написах:
„Динко Стоев, по-големият син на покойния писател Генчо Стоев, откри на 18 ноември на „Шипка“ 6 шестата си самостоятелна изложба. При откриването слово произнесе художникът Станислав Памукчиев.
Експозицията включва 16 големи живописни платна, създадени през настоящата година. 45-годишният преподавател по живопис в Националното художествено училище „Илия Петров“ е заложил на нелесния експеримент фигуративната живопис да звучи като чиста абстракция. Гамата на платната е сурова, преобладават тъмните и студени цветове и на този фон червеното изгаря и се възприема не като цвят, а като вик. Съзнателно използваният експресионизъм, ехо от немския експресионизъм, „одира“ цялата кожа на конкретните, понякога съвсем битови сюжети в търсене, назоваване и диагностициране на болката и ужаса на българската действителност.”
Трябва да призная едно – ако с онази изложба преди десет години Динко Стоев бе нарисувал «Българския ужас» и всяка от онези картини бе рана, назоваваща някоя от социалните ни болести, прерастващи в екзистенциален ступор, сега с тази изложба Динко Стоев прави немислимото – той сипва сол в раните. Които, между другото, са същите.
Сипва сол в раните, за да не се превърне раната окончателно в некроза.
Изложбата в «Райко Алексиев» не е изложба, която може да преглъщате с чаша бяло вино в коктейлна обстановка, с вирнато кутре и жонглирайки с имена и епохи в изобразителното изкуство.
Всяка от картините от новата изложба на Динко Стоев е като човешки глас, крещящ за помощ.
А не знам дали си давате сметка, че в сегашното гъмжило от гласове, което е другото име на пустотата, тишината и безразличието, истинският човешки глас, крещящ за помощ, е последният пристан на твореца.
Но последният пристан и за множеството.
Оттам-насетне е бездната.
Толкова много болка на едно място наистина действа като шок. Но толкова много болка на едно място звучи и като страшна присъда.
Присъда, която превръща изложбената зала в плац за разстрел на нечистите съвести.
Затова ли нямаше политици на откриването, се питам.
Както споменах, откриването беше на 1 ноември, Деня на будителите. В словото си професорът по рисуване в Художествената академия Станислав Памукчиев каза много точни думи:
„Експресивният реализъм на Динко Стоев безкомпромисно изважда на показ и прави видима човешката психика. Смело навлиза в закритите зони на страха, греха, страстта и болката и визуализира във фикционални сцени – много приличащи на реални. Зад този страстен визуален спектакъл с персонализирани психологически категории стои художникът – режисьор.”
Бащата на Динко Стоев, писателят Генчо Стоев, почина през 2002 г. На погребението му не присъстваше нито един политик. Дни след кончината му взех интервю с другия син на писателя, Калин Стоев, също художник. На въпроса ми за „цената” на „Цената на златото”, емблематичното произведение на писателя, Калин отговори така:
„Във всеки един човек има борба между доброто и злото. Но хората обичат врагът да бъде назован вън от тях и да се каже – ей това е твоят враг. Примерно турците! Турците са били наш враг, те са една от причините да се спъне развитието ни като нация, като държава, като култура… С този номер боравят фашизмът, национализмът и комунизмът. Врагът е назован, той е вън от теб и ти трябва да се бориш с него. Едно от нещата, които аз видях при баща ми и за които му се покланям, е, че, когато той взима една тематика, дълбоко свързана с турците, изведнъж той ги показва в лицето на Исмаил ага не като външен враг. За мен голямата стойност и новаторството на „Цената на златото“ се състои в това, че там отсъства външният враг. Акцентът е съвършено друг, върху вътрешния враг. Това не са турците. Това е нещо, което е в нас самите. В нас самите има нещо, което ни води до робство. Всеки един човек може да живее като свободен и като роб.”
Удивително актуални думи с десетгодишна давност, особено на фона на последните събития в България.
Изложбата на Динко Стоев разсича човешката душа точно там, където минава границата между свободния човек и роба.
Затова толкова боли от тези картини.
Но и затова екстазът в картината „Слънчогледи”, единствената ликуваща, светла картина в изложбата, поклон към творчеството на Ван Гог, е толкова силен и видим.
Подобни културни събития помагат на солта да не „обезсолее”.
Все си мисля, че и студентите протестират тъкмо за това.
„…ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите?”
