Поблазнените любители на поезията, свикнали с рутинните ѝ словоизлияния – любов, родина, патос, чувства и душа (особено душа), ще изпаднат в леко озадачение, ако в ръцете им се окаже книгата на Аксиния Михайлова „Изкуството да се сбогуваш. Избрани и нови стихотворения 1990–2020“ („Жанет 45“, 2021). Ще изпаднат, защото в нея тези лирически рутини ги няма. Е, любов има, но тази любов е придружена не от душата – традиционния ѝ спътник в традиционната поезия, а от противоположното ѝ – тялото: „Да разкопчаваш бавно тялото…“ Думата тяло е една от първите, която срещаме в това поетическо избрано (ако държим да сме точни – четвърта е поред) и колкото повече напредваме със стиховете, толкова повече ни се налага да общуваме с нея. Тяло, тяло, тяло… кажи-речи във всяко стихотворение тяло. Докато душата като душа истински я откриваме чак на страница 132, почти преполовили книгата, в стихотворението „За нея“ (но пак скачена с тялото): „душа, пренесла / цялата си мъдрост / в тяло“. (Вярно, появява се тя и по-рано, на с. 14: „гълъбът на душата ми“, но там е някак неглиже, между другото, просто да се спази поетическата конвенция: един дезориентиран гълъб, който по съвместителство се оказва и душа.) След с. 132 я срещаме още само пет пъти: с. 147, „душите не се разпознават вече / в огледалото“ („Далече от слънцето. I“); с. 148, „Онова, което ни свързва с мъртвите, / се проявява само в душата“ („Далече от слънцето. II“); с. 213, „душата няма кожа“ („Върни ми онова, което ми принадлежи“); с. 220, „объркана като душа, която се опитва / да привикне с тежестта на тялото“ („Прелетни любови“); с. 260, „само тези в душата ти / устояват на вятъра“ („Изкуството да се сбогуваш“). Две от тези шест сетни епифании намират своята устойчивост в тялото, веднъж тя е колеблива и неразпознаваема (както с гълъба на с. 14), два пъти – не жива, а мъртва и нечувствителна, и единствено сякаш в „Изкуството да се сбогуваш“ тя изглежда някак си се справя без тялото, сама-по-себе-си и сама-от-себе-си задавайки устойчивост (на пейзажа). Душата тоест в тази поезия не е стълб, нито стабилност, душата в тази поезия е летливо вещество, етер и ефир. Нещо, което почти не виждаме, не докосваме, не осезаваме…

Това, бих го нарекъл, загърбване на душата (да не кажа незачитане) е първата особеност на поетическия почерк на Аксиния Михайлова. Особеност и на нашето време впрочем, само че в случая – за кой ли пореден път – поезията изпреварващо предугади посоката. Дори преди социологията: Андрей Райчев публикува през 2000 г. книгата „Привилегировани гледни точки“, в която изказва идеята, че точно тялото ще е новият властител на света, неговият курсор и отличителен маркер, трансцендентното, същностното – важна идея, базова идея, няма съмнение, но изказана цели шест години след първата поетична книга на Аксиния Михайлова. Прочее, ако сме прецизни, то още татко Фройд утрепа душата, приравнявайки я само и единствено към едно либидо, което не мисли друго освен да спи с майка си и да кастрира баща си (може и обратното: да спи с баща си и да удуши майка си). Само че тялото, за което пише Аксиния, не е тялото на Райчев, днешното тяло от фитнесите и маратоните, за което вманиачени физкултурници и фитнес треньори полагат опека след опека: следят му крачките и пулсовете, сърдечните удари и мускулните тяги – едно тяло-грижа (почти по Мишел Фуко), тяло кътано и съхранявано, тяло-бдение-старание-вълнение; още по-малко е Фройдово либидо, дето само инцести са му в главата и в чреслата; нейното тяло е доста по-различно – повече непознато, чуждо, отстранено; не чак отвъдно, но около: „Това тяло, / толкова самотно тази вечер, / не е моето“. Несъвършено тяло, което знае, че единствено откривайки своето друго тяло, своето допълнително тяло, ще се изпълни и ще се осъществи в света и за света:

Прониквайки в тялото ти,                                            Прониквайки в тялото ми,
Преоткривам света                                                      го изпълваш с тъгата на света
И му се отдавам.                                                         И ме помиряваш с нея.       

Забележете! – не душата е тази, която допълва тялото, друго тяло е. Малко отиваме към Хераклит с неговото „панта рей“, но тук е иначе: сома рей. В същото време душата е забравена, напусната, запустяла; тялото е живо, тялото е мърдащо – течащо, вечно течащо; то търси и намира, то очаква и загръща: „Толкова самотно тази вечер, / тялото търси своята изгубена форма. / Едно кълбо от жива плът / проплаква до мен. / Още не го познавам“. Не го познава – още, тоест нататък ще тръгне да го познава. Като влезе в него, като го нагази. А заедно с него ще познае и света, който то обитава.

Този Аксинин свят също е по-особен, различен. Ние сме свикнали да го виждаме в неговата предметност и архитектурност, тя го вижда в птици, в много птици. Всякакви хвъркати срещаме в нейната поезия: гълъби, лястовици, морски, гарван, щъркели, прелетни, чучулиги, свраки; и те са, на които тя иска да прилича, с които да се отъждестви (съвсем не е случаен „гълъбът на душата ми“ от страница 14). Проблемът обаче е, че този неин копнеж е някак неосъществим – остава си само блян, не постижение; невъзможност, недействителност, нестаналост:

Прелетна птица с полудял компас
в сърчицето,
все не разбираш къде е у дома, дали заминаваш, или се връщаш,
докато стоиш на обраслия с лайкучки перон. 

И се луташ
между воденицата и дигите,
между баира и тополите край реката,
в кариерите за пясък и опустелите къщи. 

После
между планината и контейнерите за боклук,
между книгите и пощенската кутия,
в гърлото на града
и няколко пристрастявания. 

Навсякъде у дома,
никъде в себе си.  

Тази неуютност на задължителната поместеност, този дискомфорт на хоризонталните наличности, тази неудобност на вездесъщата всенякъдност извиква една много особена, много неочаквана реакция: цялата земя се превръща в ръбато, нежелано, мерзко място. Получава се при нея по отношение на земята както при Марина Цветаева спрямо живота: „Животът е място, където да се живее не може“ („Жизнь – это место, где жить нельзя“ – „Поема конца“), перифразата е: „Земята е място, където да се живее не може“. Само че – за разлика от Цветаева, която е винаги директна, винаги удивителна (удивително е колко удивителни има в нейните стихотворения) Аксиния Михайлова изобщо не е директен поет (но че е удивителен няма съмнение, въпреки че удивителната не е нейният препинателен знак, такъв е по-скоро запетайката), затова не заявява това свое убеждение с пряка реч и с възклицания, категорично и декларативно, не – тя го изказва много по-завоалирано, по-хитро даже, принуждавайки читателя сам да се досеща за настроенията ѝ. И е интересно, много е интересно, че както бляновете си тя експонира в летежите на птиците, така и погнусите си проиграва отново през животински образи: „изпълзяват голи охлюви изпод камъните / и по лигавите им следи се прокрадва самотата“. За нея земята не е хубаво място, не е нейното място – тя или иска горе в небето при птиците: „Вече седмица сред облаците / крача“ („Проявяване на снимка“), или дълбоко във водата при рибите: „Някой ден ще разбере, / че всяка от нас има своя река, / в която се събужда с очи на жена, / после събира мълчания в гърлото си, / сгъва ги на хартиени корабчета / и заспива с очи на риба“ („Някой ден“). И това е втората особеност на поезията на Аксиния Михайлова: непоместеността ѝ тук, на земята, където сме поместени всички ние, не-поетите. Или, както тя сама се определя в „Жажда. 1“: „като чужденка“. Разбира се, това някому ще се стори като логически сблъсък с други откровения на Аксиния Михайлова, например в „Без теб“:

Изваждам картофите от гнездата им,
подреждам доматите – сорт „биволско сърце“ –
в щайгите, после крехките ръце на ябълката
затрептяват, освободени от тежестта,
накрая запалвам цигара и сядам
до лехата с босилек.
С широко отворени ноздри
вдъхвам белите и ухаещи свещи
на разцъфтелия босилек
и потъвам полека в жуженето
на пчелите, облизвайки с език неузрелия мед,
полепнал по устните ми.

Слънцето си ляга в ореха, едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобед в края на август,
на синора на едно свечеряване,
в което те няма.       

Ще му се стори и ще сгреши. Или хайде, нека не използваме такава заклеймяваща дума, да кажем така – няма да е точен, защото ще бъде подведен. Затова ще го призова да се върне малко към строфите „Прониквайки в тялото ти / Прониквайки в тялото ми“ и да си спомни, че това е начинът тялото да се изпълни, да се осъществи: в неуютната земя Аксиния Михайлова непрестанно търси кътчета, местенца, ъгълчета и покрайнини, където да се помести и да се чувства добре, да се чувства приета. Тялото сиреч, което е в перманентно състояние на сома рей, на потичащо и стичащо се, и втичащо се, прави така, че да обгърне този свят; присвоява го и го обживява с тихото си присъствие, с ненатрапливо придобиване: „По гроздобер ще се върна, / в една такава есен. Ще отрежа / най-зрелите гроздове от залеза над Ботуня, / ще ги вържа на весла, / да светят дълго от тавана в зимните нощи, / после протяжно ще забие камбаната над село Ракево, / а белите гъски ще пощят крилата си, / докато ме посрещат („Завръщане“). Неусетно сме в обятията на цялото мироздание, то ни заобикаля отвсякъде с едно хрисимо, безметежно, смирено вместване в съществото ни; и както то се вмества в нас, така и ние се вместваме в него. Споменах, че препинателният знак на Аксиния Михайлова е запетайката и тя обозначава точно това (прочее, точно това обозначава и съюзът „и“, който тя също често използва) – непрекъснатата, неизменната, постоянната осмоза; един пантеизъм на естеството, от което сме част и което от нас е част. И това е третата особеност на поезията на Аксиния Михайлова: някак без да усетим, се разтваряме в цялото битие и тъкмо в това разтваряне откриваме себе си, намираме се и се умиротворяваме. Като в „Изкуството да се сбогуваш“:

[…]

Понякога съботният Господ изпраща
бурен вятър, който отвява
името на изгубена котка, която едно момченце
вика отчаяно от прозореца на третия етаж.
Друг път довява телефонна кабина на ъгъла
или залепва върху коленете ти усмивката
на момичето от рекламния плакат
за нискотарифни полети.
Всичко около теб лети
и променя пейзажите в отсрещните витрини,
само тези в душата ти
устояват на вятъра. 

Когато отваряш очи,
момченцето от третия етаж
притиска до гърдите си намереното коте,
долу на тротоара червенеят парчетата
от една разбита саксия с мушкато,
слушалката в телефонната кабина се люлее
на ръждясалата си пъпна връв
и внезапно разбираш, че земната гравитация
е несъвместима с гравитацията на сърцето,
че всичко в този свят е подвластно
на изкуството да се сбогуваш,
избирайки от няколко нежности
най-правилната… 

И поемаш обратно по дългия път
към дома.   

Пантеизъм, да: сома рей в небето, сома рей във водата, за да откриеш най-накрая онова, което не ти дава мира и не спираш да дириш в „дългия път към дома“ – сома рей на земята. Същата тази земя, в която се втичаш, потъваш, разтваряш, стопяваш…