Софийският кинотеатър „Балкан“, репертоарът му и продуцираните от него филми

„София доби още едно луксозно и истинско западно европейско кино „Балкан“ – известява на 8 ноември 1938 сп. „Световен екран“, – една огромна кинопалата, снабдена с най-модерна апаратура за прожекция и звуково предаване, – допълвайки: – Скоро ще принадлежат към историята схлупените и нехигиенични кина, импровизирани в тесни постройки или набързо приспособени салони. Голямото филмово изкуство търси и у нас подходящи зали“.

И наистина – на 26 октомври 1938 (сряда) кинотеатър „Балкан“ бива открит с „величествената премиера“ („гала-представление“) на „американския исторически и костюмиран филм“ „Мария Валевска“ с Грета Гарбо и Шарл Боайе (Наполеон). Построен по „последната дума на архитектурата“, „елегантен“ и „просторен“, „Балкан“, наричан „кинотеатър“, „киносалон“, „кинопалата“, заема мецанина и партера на пететажното здание, включващо апартаменти и хотел, въздигнато за две години на бул. „Дондуков“ № 34. За застрояването на мястото, собственост на Застрахователното дружество „Балкан-Живот“, е обявен конкурс между архитектурните бюра „Станчо Белковски–Иван Данчов“ и „Юрдан Юрданов–Сава Овчаров“, спечелен от първото. След като „сондира“ мнението на „многото кандидати“ за „експлоататори“ на киното, управителният съвет на застрахователното дружество го „отдава под наем“ на Кирил Петров Перфанов, Стамболов Христов Баръмов и Лука Тодоров, основали за тази цел събирателното дружество „Балкан – Петров, Баръмов & Тодоров“, нямащо нищо общо със собственика на сградата – дружество „Балкан-Живот“.

„Разположен в сърдцето на София“, „Балкан“ е съвкупност от свързани разнородни помещения: вестибюл (входен, касов), подчертан отвън с голяма козирка, обшита изцяло с желязо и стъкло, „импозантни фоайета и чакални“ с мозаични подове, комфортна и украсена отвътре зала с 1000 седящи места („удобни кресла“) и среден отвор около 20 м. – най-голямата тогава в България, сцена със стаи зад нея (гримьорни за артисти, балет, музиканти), прожекционна кабина и склад за филми със специални изходи към ул. „Малко Търново, балкон, имащ също (като партера) фоайе и гардероби… Този „комплекс“ разполага с: директно осветление, прекрасна акустика, самостоятелно отопление (парно), климатична инсталация, чрез която се отоплява и вентилира салона, с телефон – 2-20-41, вратите на „монументалния“ салон са орехови със специални брави за отваряне при паника… „Балкан“ бива оборудван с „най-модерна апаратура за прожекция и звуково предаване – звукопредавателната апаратура Евронор 1938“, специално поръчана и „изработена в заводите на Кланг-Филм“, чиито параметри са „съразмерно подбрани и в пълно хармонично съчетание с просторния обем на залата и нейната форма“ (Кирил Петров).

Излъчващо „спокойното величие“, предоставящо „простор и въздух“, „Балкан“ бива рекламирано като „луксозно и истинско западно европейско кино“, предлагащо „всички условия на идеален киносалон за съвършено прожектиране“, като „подходяща зала“ за „голямото филмово изкуство“… „Новото кино е нещо необикновено не само с български мащаб мерено“ – възкликва пресата, охарактеризирайки „Балкан“ като „най-големият кинотеатър“, който „би правил чест на всяка голяма столица“, „първенецът на Балканския полуостров“…

Редовните представления започват още на другия ден след откриването – на 27 октомври, за да продължат без прекъсване дълги години – от 15.00, 17.00, 19.00 и 21.00 часа. Много скоро „Балкан“ се утвърждава като един от асовете на кинопоказа в България, като „представително“ и „централно“ кино, най-вече заради своя репертоар – богат, качествен, прецизно подбран, ала най-вече – развлекателен… Киното предлага на своите зрители филми – представители на всички развити европейски кинематографии – включително и съветски, но в крайна сметка предимството се оказва на страната на американската продукция – споменатият „Мария Валевска“ например е творба на „Метро-Голдуин-Майер“ (МГМ).

Наемателите

Кирил Петров Перфанов (26.IX.1890–1979)

Кирил Петров, един от тримата наематели (съдържатели, „експлоататори“) на кинотеатър „Балкан“, е първият българин, реализирал се професионално изцяло в кинематографическия бизнес. Още през 1907 пристъпва в „този странен занаят“ като помощник на прожекциониста в софийското вариете „Нова Америка”. По време на Първата световна война организира кинопрожекции в „новите земи“, а и заснемането на документални филми там. Той е филморазпространител, наемател и съдържател на пловдивските киносалони „Модерен театър” (1920–1927), „Екзелсиор” (1927–1948) и „Балкан” (1941–1948), програматор, оператор, сценарист, режисьор, продуцент, издател (стопанин редактор) на филмово списание („Кинозвезда” – първото специализирано издание, появило се в провинцията, започнало да излиза на 20 май 1920 в Пловдив), администратор, мениджър, основател и ръководител на сдружения, обединяващи хора от бранша – Съюза на кинооператорите и Съюза на кинопритежателите, председател на кооперация „Кинофилм”, основател (през 1924) на пловдивския клон на Българския народен морски сговор”, за който заснема „Нашето море” (1929)… Освен него продуцира („Фирма производител–„Кирил Петров”) още 7 други също документални филма (съхранявани в Българската национална филмотека – БНФ): „Априлското въстание” и „Ботевата епопея” (1926), „Ботевите тържества” (1929), „Илинденската епопея” (1933), „Априлското въстание”, „Прослава на българския Картаген” и „Той не умира” (1936). Взема участие в направата на 5 игрални филма: „Весела България” (1928) на „Кинофилм”, „Изпитание” (1942), „Ива Самодива” (1943, незавършен), „Изкупление” (1946–1947, незавършен) на „Мадара филм” (сценарист, директор на продукция) и „На нови релси” (останал нереализиран проект). Неговите „Биографични бележки” се съхраняват в архива на БНФ, част от тях са публикувани в сп. „Кино” (1996).

Стамболов Христов Баръмов

През лятото на 1933 бащата на българското кино Васил Гендов започва да снима „Бунтът на робите“ – „първия български говорящ, пеещ и музикален тонфилм“, проследяващ мигове от живота на Васил Левски (виж в Портал Култура статията Апостола на Свободата и киното). Скоро филмът е готов за озвучаване, предвидено да се осъществи във Виена. Но бюджетът на продукцията от 150 000 лева вече е изчерпан. Тръгвайки за Пловдив, Гендов се запознава случайно със съдържателя на бюфета при софийската Централна гара – „млад, доста симпатичен човек“ и „бивш служащ в кинематографията, домакин на кино „Одеон“. Тъкмо този симпатяга, носещ странното лично (собствено) име – Стамболов, предлага да стане „съдружник в довършването на филма, понеже имал на разположение свободни 100 000 лева, определени за новия му локал в София“. Режисьорът приема „драконовите“ условия на Баръмов, „Бунтът на робите“ бива довършен, ала с цената на апартамента на семейство Гендови, който става собственост на „благодетеля“. При такива обстоятелства прави първите си крачки в родния кинобизнес Стамболов Христов Баръмов – „бъдещият голям филмов търговец и съдържател на големите софийски кина „Хемус“ и „Балкан“, както и на някои в провинцията“ (Васил Гендов).
През март 1937 Баръмов бива избран за член на „настоятелството на сдружението на кинопритежателите в София“ – „браншовото сдружение“, по чиято инициатива на 2 и 3 юни 1937 в столичния кинотеатър „Пачев” се провежда „първият конгрес на българските кинопритежатели”, по време на който представители на около 30 кина от цялата страна основават Съюза на кинопритежателите в България. Макар че Стамболов Баръмов не е избран в ръководството на организацията, той се включва в нейните усилия за постигане на „различни фискални облекчения“, отмяната на „наредбата-закон за учредяване на Фонд „Български театър, литература и изкуство”, забрана на „откриването на нови кина в страната – до изработването на специален закон“, уреждането в този закон на „въпроса с цензурната комисия“…

През септември Съюзът взема решение да издава свой специален печатен орган, но вместо това УС на организацията поема списването и редактирането на притурка към „Илюстровано кино”, която започва да излиза от 29 октомври 1937 в две страници под титула „Известия на Съюза на кинопритежателите” – „Орган на Съюза на кинопритежателите в България”. Приложението продължава да се появява до 16 април 1939, независимо от това, че от 6 май 1938 списанието се преименува на „Световен екран” („илюстрован седмичен вестник“ за киноизкуство). Тъкмо там бива публикувано цитираното вече известие за откриването на кино „Балкан“, а и списъкът на всички „филмодоставчици“, внесли през 1937 филми у нас. Сред имената им е и това на Ст. Баръмов.

Лука Тодоров

Лука Тодоров е един от двамата съдържатели (директори) на пловдивските кинематографи „Екзелсиор“ и „Балкан“ (другият е Кирил Петров). Тандемът е заедно и при основаването на събирателното дружество „Балкан – Петров, Баръмов & Тодоров“, чийто предмет на дейност включва както „експлоатация на кинематографи“ („Балкан“), така и „търговия с филми“ (покупката на чужди) и „производството“ на свои. Голямата част от вноса е предназначена за показ в столичния „Балкан“, но има и такава, която бива насочена към репертоара на кино „Урания“ в Скопие, със собствениците на което (вероятно австрийци) тримата българи стават „съдружници“ в началото на 1940-те.

Репертоар (1938–1940)

До края на 1938 зрителите в кинотеатър „Балкан“ виждат мюзикъла „Розали“ с „танцуващата по покривите“ Елинор Пауъл и актьора и певеца (баритон) Нелсън Еди (музиката е на Коул Портър), „Мария Антоанета“ („по Стефан Цвайг“) с Норма Шиърър (роля, донесла й номинация за „Оскар“ за най-добра актриса) и Тайрън Пауър, „Любов през май“ („Eine Nacht im Mai“, 1938) на целулоидния гигант УФА – с Марика Рьок (германска актриса и певица от унгарски произход, любимка на Хитлер, оказала се офицер от съветското разузнаване), режисиран от съпруга й Георг Якоби (германски режисьор, заснел у нас през март 1916 филма „Богдан Стимов”), и френския „Моят живот за твоя“ („La maison du Maltais“) с Вивиан Романс, Луи Жюве и Пиер Реноар…

Музика продължава да се лее от екрана на киното и през следващите две години – в такива филми като американските: „Хонолулу“ с Елинор Пауъл, „Буйна младост“ („Everybody Sing“, 1938) с Джуди Гарланд, „Влюбени сърца“ („Sweethearts“) с актрисата и певицата (сопрано) Джанет Макдоналд и Нелсън Еди, „Виена танцува“ („Stolen Heaven“, 1938) с Олимпия Брадна, Жене Раймонд и Луис Стон; „Безсмъртният валс“ („The Great Waltz“), режисиран от французина Жулиен Дювивие в Холивуд (МГМ) и проследяващ жизнения и творчески път на австрийския композитор Йохан Щраус; английската музикална комедия „Момичето на Темза“ („Sailing Along“, 1938), комичната опера „Микадо“ с Лондонския симфоничен оркестър, италианските „Верди“ („Giuseppe Verdi“, 1938) със „сладкогласния тенор“ Бениамино Джили и „Една велика любов“ („Il sogno di Butterfly“, 1939) с Мария Чеботари – „първия славей на Миланската скала“ („всяка реплика от филма е илюстрирана с божествената музика на безсмъртния Джакомо Пучини“) – и двата режисирани от Кармине Галоне, съветския „Върни ми любовта“ („Музыкальная история“) на Александър Ивановский и Герберт Раппапорт със Сергей Лемешев, унгарския „Гюл Баба“ на Золтан Варкони със Зита Селецка и Пал Явор…

Продължава и „парадът на звездите: Маргарет Съливан грее и в „Тримата другари“ (по едноименния роман на Ерих Мария Ремарк), където неин партньор е Робърт Тейлър, и в „Любовта е страдание“, където й партнира Джеймс Стюарт, и в „Нощната пеперуда“; Диана Дърбин – в „Палави девици“, Джоан Крауфорд – в „Нощната пеперуда“, Олга Чехова („внучката на прочутия руски писател“) – в „За честа на съпруга“ („Angelika“), Вивиан Романс – в „Продадена жена“, Алида Вали – в „Когато балът завърши“, Мишел Морган – в „Прелъстителката“, Жени Юго – в „Нанет“…

Американецът Гари Купър одухотворява комедията „Сърцата говорят“ („Cowboy and the Lady“, 1938), сънародникът му Тайрън Пауър – романтичната драма „Суец“ и „Великата неизвестна“ („Alexander’s Ragtime Band“, 1938), англичанинът Базил Ратбоун играе френски финансист в американското криминале „Чаровна нощ в Рио“, германецът Хайнрих Георг „страда“ в „Дъщерята на пощальона“ – екранизация на Густав Учички по „прочувствената новела на Пушкин“ („Станционният надзирател“), австриецът Ханс Мозер се вихри в четири комедии: „Кой е бащата? („Anton, der Letzte“) – „най-духовитата европейска комедия“, „Виенски истории“ на Геза фон Болвари, „Ревниви жени“ („Der ungetreue Eckehart“, 1940), където му партнира Тео Линген, и „Любовта е строго забранена“; Георг Александър и Вили Фрич предизвикват смях в „Момичето от снощи“, унгарецът Пал Явор радва своите почитателки в драмата „Съдбоносна пролет“ („Halálos tavasz“, 1939), в която дебютира бъдещата звезда Каталин Каради…
Сред продуцентите се открояват имената на Дарил Занук („Суец“ на „20th Century Fox“) и Александър Корда – „Робеспиер“ („The Return of the Scarlet Pimpernel“, 1937) и цветния „Султан Азим“ („The Drum“, 1938), а сред режисьорите: вече споменатите Кармине Галоне, Густав Учички и Жулиен Дювивие – „Мария Антоанета“ и „Безсмъртният валс“, Хенри Костър – „Палави девици“ („Three Smart Girls Grow Up“, 1939), Марсел Л’Ербие – „Донските казаци“ („La Brigade sauvage“, 1939) с Шарл Ванел, Золтан Корда – „Султан Азим“, полякът Михал Вашински, екранизирал романите на Тадеуш Доленга-Мостович „Знахар“ (1937) и „Морал“ (1938)…

Жени Юго в „Балкан“

На 26 април 1940 следобед „с експреса от Запад“ („Ориент Експрес“) в София пристига австрийската киноактриса Жени Юго, която в периода 1925–1950 се появява в над 50 филма, заснети предимно в Германия (УФА). „Няколко хиляди души“ я посрещат на Централна гара. От 18.00 ч. в един от салоните на хотел „България“ тя дава пресконференция за представителите на „българския и германския печат“, по време на която „любимата гостенка“ споделя, че възнамерява да остане у нас „най-малко една седмица“, да посети Пловдив и Розовата долина, да почерпи от „българския бит и природа“ сюжет за следващи си филм…

На 28 април (неделя – Великден) Жени Юго присъства на „гала премиерата на най-новия си филм „Нанет“, състояла се в кинотеатър „Балкан“. След прожекцията, „голямата артистка“ бива възкачена на сцената, представена от служител на театъра и „отрупана с букети“… В нейна чест, а и „по случай мострения панаир в Пловдив“, в града под тепетата (кино „Екзелсиор“) бива показан друг филм на Жени Юго – „Момински копнежи“.

„Те победиха“

В събитие се превръща и премиерата на българския игрален филм „Те победиха“. Негов продуцент (според титулните му надписи) е фирмата „Българска филмова продукция“, чийто основател и собственик е Никола Русев – тогавашният „директор-стопанин на кино „Славейков”, който се оказва инициативен и енергичен мъж. За кратко време той успява да събере и организира снимачния екип, да привлече Борис Борозанов – и за драматург, който „с рядка вещина“ написва „сценарио“, първоначално озаглавено „Двама другари“, и за режисьор, отговарящ за „художествената работа и мизансцена“; Йосип Новак – за главен режисьор, но и за оператор; „първите сили на Народния театър“ за изпълнители на основните роли; Георги Антонов за композитор, илюстрирал филма със специално създадена за него музика „по български народни мотиви“; да получи „одобрението“ на Военното министерство, което освен това и подпомага създаването на филма, като „туря на разположение“ на продукцията „необходимото количество войска и технически материал“; да привлече в крайна сметка вниманието на държавата, която „най-сетне протяга щедро ръка към българския филм“… И не на последно място – да осигури бюджет от 1 200 000 лева!

Самият Никола Русев ще да е бил (съгласно съвременната терминология) изпълнителният продуцент на военната мелодрама „Те победиха“ – печатът го анонсира като „общ ръководител на производството“. В снимките, започнали през март 1939 и продължили „с усилен темп“, участват актьорите Ружа Делчева, Лили Попиванова, Ставруда Фратева, Надежда Костова, Богомил Андреев, който умира по време на работа и ролята бива довършена от Аспарух Темелков, Пантелей Хранов, Петко Атанасов, Христо Коджабашев, Борис Ганчев, Иван Кирчев… Във „военните епизоди“ се включват „части от българската войска“ (Школата за запасни офицери). През ноември 1939 филмът „е почти привършен“, „работното копие“ бива показано на журналисти. Първоначално се предвижда „синхронизацията на говора, музиката, пеенето, ефектите“ да се осъществи в „едно от най-големите полски ателиета в Варшава“, но впоследствие това става в Рим – където „Те победиха” бива озвучен „изцяло“ – „под контролата на Новак“ (според Васил Гендов), а музиката на Георги Антонов – изпълнена от Италианския кралски симфоничен оркестър.

На 20 март 1940, „след двегодишна усилена творческа работа“, филмът „Те победиха“ (10 части, 2500 м.) е показан пред членовете на Комисията за кинематографите при Министерството на народното просвещение (МНП), които го причисляват към „групата на научно-възпитателните филми“, освобождават го от „вносно и износно мито“, разрешават неговото „публично прожектиране в всички кинематографи“, допускайки до представленията „учащи се и деца по-малки от 18 навършени години“, като същевременно освобождават прожекциите му от „акциз и други общински и държавни такси и берии“.

На 22 март (петък) от 10.45 ч. в кинотеатър „Балкан“ се състои „специално представление за представителите на българската култура и за началниците на родното войнство“, а в понеделник (25 март) от 21.00 ч. – „премиерно гала-представление“, след което на сцената се чества „културната заслуга на целия артистичен ансамбъл в изнасянето на филма“. От тази дата започва и „експлоатацията на филма“ – едновременно в кината „Балкан“ и „Славейков“, имащи „заслуга в създаването му“ (според в. „Зора“). „Те победиха“ шества победоносно върху екрана на „Балкан“ цял месец – почти до Великден (28 април). През това време стотици реклами заливат софийските вестници, сред рецензентите на филма има известни писатели и журналисти. Броят на зрителите му надхвърля 100 000 души!

Чуждестранни кинопрегледи и неигрални филми

На 1 септември 1939 войските на Германия нахлуват в Полша – избухва Втората световна война (ВСВ), която постепенно засмуква в смъртоносното си торнадо над 100 милиона сражаващи се от 62 държави! В началото на конфликта Царство България пази неутралитет и наши войски не вземат пряко участие в бойните действия, но на 20 януари 1941 българското правителство решава страната ни да се присъедини към Оста или Тристранния пакт (военно-политически съюз на Германия, Италия и Япония). Това води до увеличаване на броят на германските, италианските и унгарските филми върху българските екрани, в това число и този на „Балкан“.

Игралните филми биват редовно съпътствани от седмични кинопрегледи – първоначално чуждестранни, като най-популярният от тях е немският „Световен преглед“ („Die Deutsche Wochenschau“), а впоследствие и отечествени.
Освен седмичните „журнали“, покрай игралните се появяват и научно-популярни и документални филми – през март 1939 в „Балкан“ е прожектиран „Аеротопография“, показващ „най-новите способи за изработване на планове и карти, направени от самолет“, през 1941 (април) – „извънредно интересния късометражен филм „Отглеждането на бебетата“ – от деня на раждането им до едногодишна възраст“, по същото време – „Германските въздушни сили“, през май – „Войната на Балканите“ на немското главно командване, през ноември – „Победа над СССР“…

В салона се провеждат множество „кино-утра“ – детски, спортни, туристически – като „планинско джазовото“ на дружество „Планинец“ или „витошанската среща“ на юнаците от софийския клон на тяхната организация, на скиорите – чийто съюз чества през 1942 своята 100-годишнина, на Дружеството на запасните офицери, на Съюза за противовъздушна и химическа защита… Тези „браншови мероприятия“ често биват придружавани от кинопрожекции – скиорите гледат „спортни филми“, запасните офицери – „най-новите военни действия“, „противовъздушниците“ – „специален филм“…

Репертоар (1941–1943)

Промяната в репертоара на кино „Балкан“ през следващите три години е една, ала видима – намаляването на броя на американските филми, които биват тотално изместени от немските. По това време „Бабелсбергската фабрика за мечти на Гьобелс“ бълва огромна продукция, „произвежда“ десетки „звезди“ и „богини“, превръщащи се в марионетки на пропагандата, целяща да засили морала на германеца – както в родината му, така и на фронта.

Дуетът Олга Чехова и Густав Дизъл изнася върху плещите си драмата „Отказвам да давам показания“ („Ich verweigere die Aussage“) и пропагандния „Буря над Белград“ („Menschen im Sturm“, 1941), в „Освободена от окови“ („Befreite Hände“) на Чехова партнира Бригите Хорни, а в „Така завърши една любов“ („Parkstrasee 13“) – Хилда Хилдебранд и Иван Петрович. Магда Шнайдер (майка на Роми Шнайдер и слабост на Фюрера) украсява „Пролетна серенада” („Am Abend auf der Heide”, 1941) с Елза фон Мьолендорф и Хайнц Енгелман, Хилде Крал – историческия „Анушка“, заснет от „Бавария филм“ в пражката студия „Барандов“, около Сибила Шмиц се навъртат героите на Дизъл и Густав Фрьолих в „Невинна любов“ („Clarissa“, 1941)…
Големият кинорежисьор Георг Вилхелм Пабст проследява първите стъпки на немския театър с „Комедианти“ („Komödianten“, 1941) с Хени Портен (кинозвезда още от епохата на нямото кино). Драма е и „Грешка на сърдцето“ („Irrtum des Herzens“, 1939), в който участват Лени Маренбах и Паул Хартман. „Дилема“ с Марина Райнер, Мария Бекер, Леополд Биберти и Валтер Велауер е социален филм, поставящ проблема за отглеждането на незаконните деца – не случайно подзаглавието му е „Невенчаната майка“.

Ханс Мозер играе в комедиите „Господар в къщата“ („Der Herr im Haus“, 1940) с Мария Андергаст и Лео Слезак, „7 нещастни години“ („Sieben Jahre Pech“, 1940) на Ернст Маришка с Тео Линген и Волф Албах-Рети, „Любовта е без мито“ („Liebe ist zollfrei“, 1941) и „Ханс Мозер – следовател“. Мозер води актьорите и във „Виенска кръв“, вдъхновен от едноименната операта от 1899, където негови партньори са Тео Линген и Вили Фрич, и в „Синята маска” („Maske in Blau”, 1943) – „най-големия музикален и художествен филм през годината” с Клара Табоди, Волф Албах-Рети, Рихард Романовски… Тео Линген разсмива зрителите в „Ханс Мозер – следовател“ и „Нейният частен секретар“ с Мария Андергаст и Густав Фрьолих. Камила Хорн и Густав Дизъл властват в „Сърце без отечество“ („Herz ohne Heimat“). Ханс Алберс превъплъщава образа на д-р Карл Петерс в едноименния филм, проследяващ живота на „архитекта“ на германската колониална империи в Африка. Екзотика предлага и „Измяна край Нил“ („Verräter am Nil“), а „главните герои“ в „Щуки“ са пикиращите бомбардировачи „Щука“ („Юнкерс 87“) – една от емблематичните бойни машини на ВСВ…

Продуктивното тогава унгарско кино бива представено с филми, в които участват най-ярките му звезди: „магьосницата на екрана“ Каталин Каради в „Трънливият път на жената“ („Hazajáró lélek“, 1940) и „Плът и сатана“; Антал Пагер в „Трънливият път на жената“, „При закрити врата“ с Мария Ташнади, „Ти си моят блян“ с Ержи Шимор, „Плът и сатана“ с Гюла Чортош, „Симфония на любовта“ и „Старият валс“ („Régi keringö“, 1941) с Ласло Силаши и оперетния артист Ласло Фьолдени; Пал Явор в историческата драма „Тихият манастир“ („Néma kolostor“, 1941) на Ендре Родригес с Клара Толнай и „В пламъците на любовта“ с Мария Мезей; Мария Лазар, Ида Турай, Артур Шомлай и Гюла Камараш в „Магдалена“… Звездата на „Сирачето Томи“ пък е „детето-чудо“ Геза Пейч. Прекрасни актьори (Ержи Шимор и Тивадар Ураи) предлага и „Спасете майките“ („Semmelweis“, 1940) – биографичен филм за д-р Игнац Земелвайс (1818–1865) – унгарски лекар и учен, специалист по хирургия и акушерство, известен с прилагането на антисептичните методи, чиито правила за хигиена са актуални и днес…

Мощна, а и „съюзническа“, кинематография като апенинската предлага на българския зрител три филма на режисьора Кармине Галоне: „Химн на безсмъртните“ („Melodie eterne“, 1940) с Джино Черви (Моцарт), Луизела Беги и Кончита Монтенегро, драмата „Тайната любовница“ („L’amante segreta“, 1941) с Алида Вали и „Последната песен“ („Amami Alfredo“, 1940) с Мария Чеботари, Клаудио Гора и Паоло Стопа – „кристал на художественото вдъхновение“, получен от „дълбочинната мисъл на Александър Дюма“, музиката на Верди и вълшебния глас на Чеботари; „Любовта на императрицата“ („Amore imperiale“, 1941) на работещия тогава в Италия руски постановчик Александър Волков с Луиза Ферида и Клаудио Гора; „Желязната корона“ („La corona di ferro“, 1941) на Алесандро Блазети, „Графиня Кастилионе“ на Флавио Калцава с Дорис Дуранти, „Трагедията на една любов“ с Бениамино Джили, Ема Граматика и Камила Хорн, „Кармен“ на Кристиан-Жак („Фанфан Лалето“) с Вивиан Романс, Жан Маре и Адриано Римолди; „Отнесени от любовта“ („Carmela“, 1942) с италианката Дорис Дуранти и унгареца Пал Явор – екранна адаптация на романа „Военен живот“ („Vita Militare“, 1868) от Едмондо Де Амичис…

Франция демонстрира върху екрана на „Балкан“ фина режисура и добри актьори с „Бялата робиня” („L’Esclave blanche”) с Вивиан Романс и Джон Лодж и „Една нощ в Максим бар“ с Жермена Калис, Жаклина Пако и Фердинанд Бах… Чехословакия присъства там посредством два филма с Лида Баарова (на която се приписва връзка с Гьобелс, министъра на пропагандата в нацистка Германия, прекъсната „по височайша заповед“): „Момичето в синьо“ („Dívka v modrém“) и „Маскираната“ („Maskovana milenka“, 1940) – историческа драма, вдъхновена от прозата на Балзак и режисирана от Отакар Варва, „Открадната любов“ с Власта Матулова, Мария Бурешова и Карел Хьогер и „Прелюдия“ – „покъртителна симфония на страданието“ с Ирина Степничкова и Зденек Степанек…

(Следва продължение)