По всичко личи, че Багряна и Педро Русеф се срещат за пръв път, когато поетесата пристига в Рио през юли 1960 г. Емигрантът долита със самолет от 700 км, жаден за среща със сънародник: „от друга планета жена“.

Кой би могъл да предположи, че името Педро Русеф ще нашуми покрай президентката на Бразилия Дилма Русеф, негова дъщеря от втория му брак. През 2011 г. по повод нейното посещение в България в пресата гръмва поредната журналистическа сензация: „Поетесата, наричана „Вечната и святата“, поддържа връзки с Петър още от годините в Париж до самата му смърт в Бразилия през 1962 г. И двамата имат необичаен живот, особено по време на войната и властите в родната им страна, с които са принудени да се съобразяват. [?] До днес в България се носят слухове за тяхна любовна връзка, макар писатели и академици, изучаващи поетесата, да настояват, че няма конкретни доказателства… При визитите ѝ в Южна Америка тя задължително посещава Петър в Бразилия“[1].

Ето как се раждат митовете и легендите. Написаното е толкова категорично, сякаш Багряна през ден е прескачала до Южна Америка и до Бразилия, което е невъзможно, разбира се, особено по онова време. Журналистът се позовава на „писателите съпрузи Йордан Василев и Блага Димитрова, автори на биографичната книга „Младостта на Багряна“. Обаче нито в първата, нито във втората книга за Багряна е публикувана подобна информация. Двете книги проследяват живота ѝ до излизането на „Вечната и святата“ през декември 1927-ма, а познанството ѝ с Педро Русеф е от 1960 година.

Предположенията, че Багряна и Русеф имат дълга връзка „още от Париж“, в стил  „Опасни връзки“ на Дьо Лакло, също се оказват без основание. През 2011 г. Блага Димитрова отдавна не е между живите и да се намесва името ѝ в журналистически сензации не е редно. Какво е разказвал съпругът ѝ на колегите си журналисти през 2011 г. и колко е бил пресен споменът му, можем само да гадаем… Лошото е, че влиза в употреба и се мултиплицира.

Трета книга за Багряна не излиза, а в личния разказ на поетесата, подробно записан от Блага, липсва подобна информация. Няма такава среща и в спомените на Багряна за Париж. Напротив, по всичко личи, че те се срещат за пръв път, когато поетесата пристига в Рио през юли 1960 г. В публикувания тук спомен тя съвсем искрено разказва, че в България за него ѝ е говорил Николай Марангозов. Двамата с Петър Русев били съученици от Априловската гимназия в Габрово, и той също пишел стихове. В стихотворението „Уиски с лед и сълзи“ Марангозов съществува и го пита дали още пише стихове и няма ли да се завърне в родината.

Има и друг вариант: Багряна да е познавала първата съпруга на Педро, Дуся Янкова (1906–1965), детска писателка и преводачка. Напълно е възможно да са се познавали и Багряна да е поела ангажимент да говори с него за сина им. Това разказва Анна Петрова, дъщеря на Дуся от втори брак. Това е повече от възможно, но тук Багряна не е споделила този сюжет.

Споделя друго: че познава Ран Босилек, псевдоним на Генчо Негенцов – юрист, съпруг на лелята на Петър Русев. Детски поет. Провъзгласен в книгата на Младен Инджов за „един от най-големите поети в българската литературна история“[2]. [?] Не може да не е ставало дума с Багряна за племенника му. Шокиращата новина, че е жив, идва през 1948 г.

Ран Босилек провокира Багряна да пише за деца, защото първите години след Девети са тежки за нея, дори името ѝ не се споменава: „След Девети, през тези години повече пишех детски стихчета. Иначе трябваше да пиша винаги в схемата – първомайски, деветосептемврийски, за Димитров, за Димитровград – всичко беше тематично диктувано отгоре. И като си бях без работа и има нужда хляба си да изкарваш, ще пишеш… Тези теми, които за възрастни се искаха, в тези десет години, се искаха и за деца – само с определен стил и език, според възрастите.“

Каквато и да е истината, остава записаното. Истината е такава, каквато Багряна я е разказала: емигрантът още първия ден долита със самолет от 700 км, от Белу Оризонте до Рио, развълнуван и запъхтян се втурва в хотела, жаден за среща със сънародник: от друга планета жена. Ако познанството им бе свързано с някакви „Парижки потайности“, Багряна непременно би споделила тази тайна с Блага. От настоящия разказ става пределно ясно, че се виждат с него за пръв път в живота. Педро Русеф изобщо не е знаел кого точно очаква: „Прочетох във вестника, че ще дойде българска писателка, и си представих някоя като Ана Карима. Много бях щастливо изненадан!“

Двете сини очи
тъй учудено взряха се в мене,
сякаш тук бях долитнала
от нереална страна. 

И ти цял бе тревога,
обърканост тъй откровена,
сякаш беше пред тебе
от друга планета жена.

А тя: „Като отворих вратата – един грамаден българин, светъл. Но брадата му трепери, сълзи му текат, от десетки години не е виждал българи. От 46 години е вън от България[3]. Бил в Аржентина. Аз го каня, веднага седна, но не може да дойде на себе си, задъхан – аз излязох малко, за да му дам възможност да се успокои.“

В спомена на съпругата на Педро Русеф, записан от проф. Румен Стоянов, бивш посланик в Бразилия, се твърди, че Багряна е братовчедка на Русеф[4]. Друга легенда. Истина е, че в малка България всички са „братовчеди“, но вероятно Педро Русеф я е представил като роднина привидно, за да не събуди някаква ревност у младата си бразилска съпруга, почти 30 години по-млада от него. В това отношение интересно за психологическа интерпретация е твърдението на съпругата, че на португалски името Багряна звучи много тежко, сурово, защото се асоциира с хищната риба Багре. Тя отговаря, че на български звучи много красиво[5]…

Изследователката на Багряна Катя Зографова в книгата с показателното заглавие „Играещата със стихиите“ – по архивите, за пръв път проницателно засече и подробно анализира много важен факт: в анкетата с Иван Сарандев Багряна говори за Джон Добрев, възрастен човек, който се връща, за да умре в родината си, вместо за Педро Русеф, като анализира и стиховете от Бразилския цикъл, които доказват това косвено.[6]

Да, по този начин Багряна „легализира“ стиховете си, воюва за правото им на живот, като ги свързва с друга личност – емигрант от 50 години, но запазил българското си поданство, секретар на Асоциацията за културен обмен между Бразилия и България. Но доколко е виновна Багряна, и доколко обстановката и системата в България, създадена от Държавна сигурност? И дали поетесата би имала каквато и да било възможност повече да пътува, ако тя бе споделила, че там се е срещала с „невъзвращенеца-капиталист“, дори е гостувала на семейството му и т.н.

От спомена на съпругата на Русеф, записан от Румен Стоянов, става ясно, че тук Багряна е общувала и с Цветана Папазова, „сестра на Христо Бояджиев, бивш дипломат и невъзвращенец (братов син на Трифон Кунев), човекът-списание, издавал го в Рио цели 30 години (1962–1992) с надслов „Български преглед“[7]. По данни от Трифон Кунев-младши Христо Бояджиев е завършил право в Сорбоната с дипломатически профил. През 1942–1943 г. е секретар на посолството в Букурещ. Емигрира в Бразилия през 1948 г. Свързва се с българските емигранти в Париж и Бразилия и създава Български свободен център – може би единствената организация на българските политемигранти с център Париж. През 1991 г. завещава парите си на племенника, за да създаде фондация „Трифон Кунев“ и да превърне къщата в с. Ъглен в музей.

Това са наистина „опасни връзки“. Багряна много добре знае това. По това време България няма дипломатически отношения с Бразилия и няма посолство там. Не е маловажно, че още преди да замине, от Комитета за връзки с чужбина я насочват за помощ тъкмо към Джон Добрев, запазил българското си поданство и дори партийното си членство. Този факт тя изрично подчертава няколко пъти в разказа си. „Единствена наша връзка с Бразилия“, повтаря Багряна пред Блага, която също добре знае какво означава това: така са ѝ казали в инструктажа преди заминаването от Комитета за българите в чужбина, където всички знаем, че бяха хора всякак „подготвени“.

Най-вероятно Джон Добрев е бил „наш човек“, просто не е възможно службите да са го отминали. Запазил е дори партийното си членство. „Наш човек“ или не, но той ѝ е помогнал много, тъй като тя е имала усложнения от някаква ваксинация почти цял месец. По тази причина важно е било за Багряна да легализира стиховете тъкмо чрез легитимацията на Джон Добрев. По същите причини, поради които казва по друг повод за Рибейро Коуто – че не бил комунист, и уточнява – комунист, или „по наше разбиране „прогресивен“. Но затова пък демократ и хуманист…

Ако се доверим само на казаното в анкетата с Иван Сарандев, за която Багряна се готви предварително и претегля думите си с известния ни вече „капкомер“, действително тук името Педро Русеф се среща само веднъж, изпуснато между другото, и то като страничен персонаж, само „придружител“ при нейното посещение в чифлика на българката доня Роза. Този доверителен разказ пред Блага още веднъж доказва вече доказаното от Катя Зографова, че описаните в бразилските стихове преживявания са свързани тъкмо с „придружителя“ Педро Русеф. Но тук не става дума за прикриване на любовна връзка, става дума за неговата политическа неблагонадеждност, което е много по-опасно за отношенията ѝ с властта.

Интересно е, че Багряна и в този разказ, осем години след срещата, описва Педро със същите метафори като в стихотворението „Уиски с лед и сълзи“: хванат в златна мрежа, като паяк, само ако спре, ще изтърве нишката: „Предприемач на големи здания, небостъргачи, работа с милиони в банките. В такава златна мрежа е хванат… така е заплетен в тази мрежа, че като паяк, само ако спре, ще изтърве нишката“. „Не мога да спра, особено при тази информация“, така казвал.

По-късно образът на Паяка, впримчен в Мрежата, използва и Блага в романа „Лице“, но като символ на друга мрежа, тази на Държавна сигурност. Багряна е била просто „окупирана“ от него, това е точната дума, която той (или тя?) използват. С една възможна невъзможна любов – на емигранта, неистово копнеещ по родината. Тя едва успява да го убеди да си тръгне, обещава, че ще ги посети, когато приключи конгресът.

Така се e родило стихотворението „Носталгична любов“. Багряна добре разбира, че той вижда през нея родината, изгубените си близки: „безутешната майка и своята мъртва сестра“. „Той малко прекали“, казва тя, но в думите му за последната, последна и неизпитана любов, у него говори носталгията, неугасима в уиски, лед и сълзи, избликнала като „гейзер“:

Говори за последна,
последна любов неизпитана.“
Говори – и очите ти сини
горяха пред мен.

…

Аз ти вярвах и не,
и дълбоко, дълбоко разбирах:
аз приемника бях,
адресанта, родино,
бе ти. 

В стихотворението става дума и за неговата „мъртва сестра“. На тази негова сестра, Вана Русева, учителка, която умира на 43 години, е кръстена дъщерята на Педро, Дилма-Вана Русеф. Сега много известна като експрезидент на Бразилия. Безутешната майка умира една година след сина си, на 85 години (13 декември 1963 г.). Телеграмата за неговата смърт е с дата 8 септември 1962 г., публикувана от Людмила Хр. Малинова: „Съжалявам да съобщя за кончината на Педро на шести. Прегръдки. Дилма“[8].

„Той малко прекали“ – повтаря Багряна пред Блага. „Но ако слушахме разума само, колко беден щеше да бъде животът ни…“ – казвала го е вече и за своите „Словенски потайности“. Само погледнете как сияят двамата с Педро Русеф на бразилската снимка – всичко е било на границата на… невъзможното.

Ако любовта е невъзможна – възможни са стиховете: един паралелен живот. А и какво значение има, щом се е родил „Бразилският цикъл“ – и особено силните „Носталгична любов“ и „Уиски с лед и сълзи“, „Шепа сняг“. Един красив мъж, „най-високият мъж, когото видях в Бразилия, светъл, със сини очи“, една възможна-невъзможна любов, и стихове: свръхценности за поетеса като Багряна.

В интервю с Рени Нешкова за „Гласове“ Катя Зографова казва: „Тя си играе не само със стихиите на съдбата, но и със стихиите на властта, което наистина е нещо ирационално и опасно. През 1960 г. Багряна изиграва системата, като отива и се среща със стария си приятел Педро, докато през цялото време разказва друго…“[9]

Така е, но както се оказва, Педро не ѝ е бил „стар приятел“. Колкото и да си играе с различните си образи, творецът не е „измамник с ангелско лице“ (думите са мои). Нали затова е писател, творческа личност, не е длъжен да се разкрива изцяло, има милион превъплъщения. Освен това всеки образ е синтез, в образа на емигранта сигурно има и черти от Джон Добрев, и от други… Но животът на един голям творец е вече текст, който задължително трябва да бъде разчетен литературноисторически. Съвсем обяснимо е, че личните вълнения остават несподелени в официалните изявления и отчети за пътуването. Все пак личните спомени и дежурните задължителни отчети са от различен порядък. Не можем да очакваме тонът и информацията в двата жанра да се покриват

Но истина е, че Багряна много внимава и се съобразява с това какво, къде и за кого говори – с пословичната си овладяност. Знае, че една непремерена дума може да ѝ коства бъдещите пътувания. А пътуването е нейният modus vivendi, нейният начин на употреба на живота. Александър Ликов, комунист, но много патил в политическите игри, я предупреждава, че трябва много, много да се пази. Завършил право и журналистика, живял в Италия, Франция, най-дълго – във Виена. Префектът му казвал: „Знаем, че сте комунист, че не сте това, което се представяте, но Вие езуитски колеж ли сте свършили, не можем да Ви хванем.“

Да, живеем в двойственост. Но трябва да различим онази, която ни е наложена, от тази, която избираме в съгласие с някакъв интерес от други съображения – без да сме принудени на това. Нека се обърнем отново към Борис Делчев. Със своя дневник той се превърна в социално-културен антрополог на това общество. Ето един цитат, записан тъкмо по това време, намира се във все още „неизвестните“ страници от дневника, които имаме благодарение на Марияна Фъркова:  

Делчев: 21. ХI. [1964]  „Мисля, че никога хората не са живели по-двойствен живот от сега. Маската е станала неизбежен придатък на човека във всички обществени прояви. Щом напусне семейната и приятелска среда, човек става неузнаваем – слушаш го и не можеш да разбереш той ли е, или някакво случайно негово подобие… Маската се използуваше, разбира се, и при стария режим. Но това не правеше особено впечатление – смяташе се за естествено проявление на един свят, който береше душа. А днес е друго: с нея си служат и тези, които говорят от името на бъдещето. Така лицемерието се обявява мълчаливо за добродетел, която се поощрява и награждава – става еталон за гражданско поведение.“[10]

Кой е Педро Русеф всъщност? Роден е на 29 януари 1900 г. в Габрово. Баща му е търговец. Дипломира се като юрист през 1923 г. и постъпва на работа във фирмата на вуйчо си Захари Корнажев, баща на Петър и Цоньо Корнажеви. „Интересува се от поезията на младата българска поетеса Елисавета Багряна, чиито стихотворения много харесва. И по време на емиграцията му той носи винаги със себе си първата ѝ стихосбирка „Вечната и святата“, която излиза от печат през 1927 г.“[11] Това е много интересно, но откъде е тази информация? Достоверна ли е? Не успях да намеря отговор. Още една легенда. Ако беше реалност, Багряна не би пропуснала да спомене този факт поне пред Блага.

През 1929 г. Петър Русев сключва брак с Евдокия (Дуся) Янкова. Тяхната лична история е просто роман в романа. Младият юрист вижда момичето на един прекрасен портрет в офиса на майка ѝ на улица „Веслец“. Портретът е на Коста Щъркелов и мисля, че го открих! Намира се в галерията в Свищов. Постъпил е с фонда на Александър Божинов.

Въпреки че на портрета пише „НЕЗАБРАВКА“, 31 май 1924, това е само тя, Дуся Янкова, родена през 1906 г. Девойката на портрета е точно на нейната възраст, около 18-годишна. Щъркелов обикновено не разкрива точните имена на моделите си, няма името дори на портрета на дъщеря му. Но мелодията на лицето е същата като на единствената снимка на Дуся, която ми е известна, тя е след раждането на бебето ѝ, тоест след 3 април 1930 г. Така и не успях в хаоса на пандемията да открия родственицата, която единствена може да идентифицира портрета. Ако някой знае нещо повече, моля да се обади сега. Или да замълчи завинаги, както се казва в старите бразилски филми! За мен това е тя, Дуся Янкова – забравената „НЕЗАБРАВКА“ на Коста Щъркелов.

Влюбен в момичето от портрета, Петър грабва влака и заминава за Будапеща, където Дуся следва в консерваторията. През 1929 г. сключват брак. В края на годината обаче съпругът изведнъж изчезва мистериозно, без да се обади на никого. По всяка вероятност причината е финансов фалит. По-късно в едно от писмата иска прошка от вуйчо си. Дилма Русеф твърди, че е бил „политемигрант, убеден комунист“. Според роднините – никога не се е занимавал с политика. Мислят го за мъртъв 18 години. Обажда се едва през 1948 г. на майка си.

На 3 април 1930 г. Дуся ражда син, Любен-Камен Русев. В името е кодирана любовта ѝ към бащата: Камен означава всъщност Петър. Дори след много години Дуся подписва писмата си: „Винаги твоя Дуся“. Не ѝ стига нещастието да бъде самотна майка и изоставена съпруга, но и цял живот е преследвана от Държавна сигурност като съпруга на „невъзвращенец“. Умира през 1965-а, три години след Петър Русев. Синът става хидроинженер. Срещата със сестра му остава неосъществена мечта, умира през 2007 г. Момчил Инджов разказва в интервю, че когато идва в България, Дилма Русеф оставя венец с надпис: „На моя скъп брат Любен, с когото кръвта ни обедини, но историята ни раздели“[12].

До 1944 г. Петър Русев живее във Виена и после във Франция. Работи тежък физически труд. От Франция заминава за Аржентина като търговски представител на немски концерн, а оттам за Бразилия. Като строителен предприемач бързо успява да натрупа значително състояние. През 1946 г. се жени за красивата дъщеря на богат скотовъдец, учителка. Имат три деца: Игор, Дилма-Вана и Цана, кръстена на майката на Петър Русев.

Едва когато прочетох изключителната книга на г-жа Милка Пурел, където е описано родословното дърво на Дилма Русеф, дълго три метра, успях да разбера и осмисля някои много важни факти. Оказва се, че генерал Руси Стефанов Русев е чичо на Педро. Министър на войната в правителствата на Добри Божилов и Иван Багрянов преди 1944 г. Съден от Народния съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г. Родственик също и на Дочо Христов, министър на вътрешните работи по това време, разстрелян през октомври 1945 г.

Със сигурност Багряна е знаела добре за тези факти, но не споменава нито дума – дори пред Блага през 1968 година, пази това в дълбока тайна. Но сега вече, след информацията, която излезе в медиите около Дилма Русеф и баща ѝ, в стиховете на Багряна от Бразилия без особени усилия може да се прочете една друга, паралелна реалност. Ето защо „невъзвращенецът“ така жадно „окупира“ гостенката. Жаден не за обикновени „вести“ от България: – жаден за истината – „за живи и за мъртви“. От него едва се „откъртва“ въпросът: „непресекващ, неизменен – от дълго време чакащ просветление“. Сякаш скала се събаря:

Кажи ми истината.
За живи
и за мъртви.

Това не е просто въпрос на човек, който страда от носталгия, колкото и дълбока да е тя. Той се интересува – на живот и смърт: от истината. Втренчил поглед в далечната вестоноска от родината – чака отговор – като присъда. Ръката му нервно потреперва:

В тежките години
на кървави борби, война, заблуди,
от твоите връстници не малцина
в затвор и в бой,
и от разстрел загинаха…

Интересно е как Багряна се е осмелила да фиксира този разговор в стихотворение в началото на 60-те години. Поетесата действително си е играела с огъня!

– Какво разказвам?
– Чувам, тежко дишаш.

Играела си е с огъня, но в съвсем различен смисъл. Вероятно е била сигурна, че фактите ще се изтълкуват с обратно значение, тъй като са казани с познатите клишета на соцреализма. Освен това тя вече се е застраховала в стихотворението „Далечност“:

За нас далечност непреодолима
в пространствената днешна близост
има.

Защото читателят не е знаел фактите всъщност, не е знаел родословието на енигматичния бразилец от български произход Педро Русеф. Ясно е, че дори тайните цензори не са знаели, така и нищо не са разбрали… Подвеждат я под обичайния за Багряна знак: „любовна история“… Как в такъв случай Багряна да не се чуди как да прикрива за кого всъщност са написани тези стихове! Такъв голям риск е поела наистина – да каже:

Но паметта за тях е будна
и обичта в сърцата не изстива,
и те за нас не мъртви са,
а живи!

Поради модуса, в който са описани, винаги съм била убедена, а вероятно и всички други, че става дума за антифашисти, за хора като Вапцаров и редица други, описани в това стихотворение. Едва сега – като съпоставям новите биографични факти, които излязоха по повод Дилма Русеф, разбирам дълбокия, различния смисъл на тези стихове на Багряна.

– Чувам, тежко дишаш.

Безпощадно ясно става за емигранта: пътят назад е абсолютно невъзможен. Ти съвсем посърна, люта треска те разтриса: – Не, нямам, нямам вече аз родина… От стихотворението „Далечност“ ясно се вижда, че и за поетесата истината е станала безпощадно ясна:

На две е разделен сега светът –
не ще се слее моя с твоя път…

[1] Инджов, Момчил, Жамил Шаде. Дилма Русеф. Историята на едно българско семейство, белязано от изгнанието, комунизма и президентството на Бразилия, Синева: 2011, с. 40.
[2] Инджов, Момчил. пак там, с. 24.
[3] Годините тук не са точни. Петър Русев напуска България през 1929 г. Тоест преди 30 години.
[4] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, В: Елисавета Багряна. 125 години от рождението ѝ. Съст. Людмила Хр. Малинова, Кристина Йорданова, Маринели Димитрова, Парадигма: 2019, с. 296.
[5] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, пак там, с. 297.
[6] Зографова, Катя. Играещата със стихиите, с. 140–145. Също и: Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Анкета, Хр. Данов: 1990, с. 118, с. 207–208.
[7] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, пак там, с. 299–300.
[8] Малинова, Людмила Хр. Фрагменти от одисеята на Багряна в Бразилия. – В: Америките ни 1: Южна Америка и бълг. литература, бълг. следи в Латинска Америка. Съст. Пламен Антов. София, 2015, с. 159–172.
[9] Зографова, Катя. Забравените и забранени писатели можеха да са знаменити, интервю на Рени Нешкова от 10 април 2015 г.
[10] Делчев, Борис. Непубликувани страници, ръкопис.
[11] Пурел, Милка. Дилма Русеф и Габрово, ЕКС – ПРЕС, Габрово: 2013, с. 17.
[12] Инджов, Момчил, blitz.bg.