Софийски истории (88)
Забързвам стъпките си по булевард „Македония“ в посока към „Руски паметник“ въпреки студения и остър вятър, дошъл сякаш от сибирските степи. Леко смръщеното небе придава усещането за призрачен ден, още преди електрическите лъчи да прорежат черньосиния мрак. Но аз вървя и не спирам, тъй като на всяка цена искам да си изясня един разказ, чут от мен десетилетия назад. По-точно преди близо половин век.
Безсилни сме да върнем стрелките на времето, затуй споменът е тиранин в настоящето (Марк Блок). Паметта е игра по природата си: тя разбърква в мрежите на реалното звуци, имена, истории и всичко останало, постигайки явяването на нещо друго. И трябва да притежаваш самочувствието на един Пол Клодел, за да твърдиш, че можеш да разкажеш или че ще успееш да изкажеш смисъла на всяко нещо.
Изобщо нямам подобни претенции. Сгушен в шала си, просто се опитвам да разплета един детски спомен, който напоследък все не излиза от главата ми, и той е свързан с „добрия татко О’Махони“. Запомнил съм добре това име по тайнственото му за детското ухо звучене, а и човекът, от когото за първи път чух тази история, приличаше на добър вълшебник – с бяла брада, благ поглед и кротки очи. Беше дошъл на гости в дома на моите баба и дядо на кафе и задължителното бяло сладко, беседваха за свои си неща, след което дядо ме извика, за да ме представи на дядо Димо или Димитър (не съм съвсем сигурен в името му). И за да разпали интереса ми към госта, дядо с усмивка рече: „Виж и запомни… Пред теб е едно от децата на татко О’Махони…“.
Как се забравя подобно име! Почти като персонаж от Броселиандовата гора, обвеяна от легендите за рицаря Ланселот и феята Моргана. А и съдбата на въпросното „пораснало дете“ на татко О’Махони, която узнах тогава, бе история с невероятни перипетии и обрати: родителите му загиват в Илинденско-Преображенското въстание, сетне близки хора го крият по плевни и той се спасява по чудо, отведен в България. Гладува, прибран по милост в Бургаско, докато не се появява добрият ирландски татко, и тогава се сдобива с дом и с братя, неволници по съдба, заживявайки в центъра на София… Помня, че моят дядо го разпитваше за дома „Свети Патрикий“, а дядо Димо с блеснал поглед описваше порядките там. Чистота и ред, сутрешна молитва, отиване на училище, самоподготовка следобед, учене на уроци и бурни игри в големия двор, засаден с много дървета. Братски живот на трийсетина деца под благосклонния поглед на ирландския татко и прекрасната му съпруга, които живеят на втория етаж, но са част от живота на сирачетата. Две възпитателки и доктор се грижат за тях и бдят над здравето и развитието им.
Така историята на добрия татко О’Махони се е запечатала в паметта ми. През годините съм попадал на множество снимки на възпитаниците на ирландския филантроп, облечени в дебърска носия. И всеки път ме е поразявал духът на общност, озарил тези невръстни лица. Едва по-късно прочетох свидетелството на Борис Мандушев „Основаването на сиропиталището „Св. Патрикий в София“ (1905), както и книгата на Мария Спасова и Шеймъс Шортал (2002), събрала документи за невероятния живот на Пиърс О’Махони.
Ала никога досега не бях търсил мястото на този дом в „софийската топография“ – там, където под тукашното небе десетки деца са намерили обич и подслон, осигурени им от хора, дошли отдалеч. И в един момент реших, че му е дошло времето.
От онзи първи някогашен разговор в нашата кухня съм запомнил фразата „на гърба на Руския паметник“. И ето вече съм на това място. Оглеждам внимателно площада: по-старите сгради наоколо носят печата от края на 30-те години на миналия век, а сиропиталището е просъществувало единадесет години – от 1904 до 1915 г. – когато татко О’Махони (заедно с други чужди граждани) е бил принуден да напусне Царство България. Причината: България влиза в Тройния съюз и всеки гражданин на страна от Антантата би могъл да бъде обвинен в шпионаж, дори да е краен българофил като О’Махони или Джеймс Баучер.
В дарителския форум в интернет фигурира и адресът на „Свети Патрикий“ – бул. „Македония“ 34 (тогава улица „Дебър“). Ирландският филантроп придобива солидния двуетажен дом за сумата от 40 000 лв., а за времето си това е много сериозно вложение. Софийската община впоследствие дарява два съседни парцела, с което се осигурява голямата градина, за да имат възпитаниците къде да играят на воля.
Изчаквам потока коли, пресичам и заставам пред лицето на най-първия „Руски паметник“ в столицата. Константин Иречек, който е живял някога по тези места, разказва как се е стигнало до неговото издигане. Един ден, връщайки се в дома на Горбанов, където е отседнал, вижда струпана камара със строителни материали. Замисълът на предприемача Иван Хаджиенов (1843–1923), задкулисна фигура в тогавашната българската политика, бил очевиден: да спечели благоволението на русите, което пък щяло да му осигури добра „концесия“ при изграждането на новата железница. Което и става. Така през 1882 г. в София изниква първият благодарствен „Руски паметник“. Вярно, с цената на пореден скандал. Оказва се, че част от камъните били задигнати от друг предприемач (Белов), при това предвидени за разширяването на двореца. Скоро след това Хаджиенов получава необезпечени кредити от БНБ и незнайно как получени поръчки за доставки на фиданки за тогавашния разсадник (Пипиниерата).
Вглеждайки се в лицето на обелиска, за пореден път се опитвам да разгадая неговото значение – разтворен пергел, вътре в който са вписани бинокъл, пушка с щик и лопата. Масонската символика е очевидна. Да не говорим, че дори цитатът от псалма (113:9) на гърба на Руския паметник: „Не нам, не нам, а имени Твоему“ (девиз на династията Романови, изписан върху фасадата на Михайловския дворец в Петербург) е също пряка заемка на император Павел I (дядото на Царя Освободител), и то не отдругаде, а от девиза на ордена на рицарите тамплиери (Non nobis, Domine, non nobis, sed nomini tuo da gloriam). Ала това вече е съвсем друга история.
Загърбил Руски паметник, се опитвам да определя къде ли трябва да се е намирал някогашният дом „Свети Патрикий“. И хипотезата, че на това място днес се издига хотел „Родина“ се налага от само себе си. Нищо не е оцеляло в този ъгъл на София от онова време. Сядам на една от пейките около паметника, започвам да търся из интернет и все пак попадам на изображение на дома в сайта „Стара София“. Масивна постройка на два етажа, шест прозореца към булеварда и четири, гледащи към двора.
Но преди да разкажа за „детското братство“, е редно първо да кажем няколко думи за неговия създател. Пиърс Чарлз де Лейси О’Maхони (1850–1930) е ирландски благородник и борец за независимостта на отечеството си, който ненадейно взима присърце освободителните борби в Македония и българската кауза. Повратна точка в неговия живот е кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. За него той научава от вестниците. А след репортажите за десетките хиляди бежанци, за вдовиците и сираците, поели към България, той и втората му съпруга Алис решават да действат. Самият Пиърс (което е ирландската форма на Питър) е завършил университетите в Ръгсби и Оксфорд. В периода 1881–1885 г. е поземлен съдия, после е член на кралската комисия по пазарните цени. Бил е депутат в британския парламент (1886–1892), привърженик на Ирландската народна партия и дългогодишен близък приятел на Уилям Гладстон. Напълно възможно е покрай него да е изникнал интересът към българските дела. Има двама големи сина от първата си жена Хелън Луиз Кол, която си отива от този свят през 1899 г.
И така стигаме пак до 1903 г., когато сред прочетеното в световната преса той решава да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на деца, станали жертва на кланетата в Македония. В края на 1903 г. той, заедно с втората си съпруга Алис, се отправя към Марсилия и оттам на 10 декември се качват на парахода за Цариград. Пътуването е дълго и трудно, имат достатъчно време, за да начертаят план за действие. Може би проектът, посветен на „св. Патрик“ (националния светец на Ирландия), вече е бил готов в най-общи черти. Съпроводен от Едуин Пиърс, кореспондент на „Дейли Нюз“, в Цариград О’Maхони се среща най-напред с екзарх Йосиф. Срещата е дълга и задушевна. Българският екзарх е трогнат от вниманието на ирландския гост към невинните жертви, приветства неговите хуманни и християнски подбуди. Заявява му пълното си съдействие и му дава препоръчителни писма до българските власти и църковните йерарси. След което О’Maхони посещава „Робърт колеж“ в османската столица, където се сдобива със списък на български възпитаници, които могат да му бъдат полезни в начинанието.
С „Ориент Експрес“ ирландският филантроп пристига в София на 28 декември 1903 г. Отсяда в хотел „България“, може би по съвет на сънародника си Джеймс Баучър. Впечатлен е от динамиката на хората, от кипежа в българската столица и красотата на Витоша. „Аз се плених просто от хубостите на тази земя“, повтаря той в интервютата си, дадени за вестниците „Дневник“ и „Вечерна поща“.
Първият, с когото се среща, е Борис Мандушев, възпитаник на „Робърт колеж“, впоследствие и негов пръв биограф. Заедно те отиват при Софийския митрополит Партений, носейки писмото на екзарх Йосиф. Срещата е много открита и конструктивна. О’Maхони набързо описва идеята си пред дядо Партений: да се основе сиропиталище за сирачета от Илинденско-Преображенското въстание, което да се ръководи от комитет, начело на който да е самият Софийски митрополит. Целта на комитета е да обгрижва децата не само материално, но и нравствено и духовно. Като той, католикът О’Maхони, държи децата бъдат възпитавани в православен дух, без какъвто и да е прозелитизъм. По разказа на Мандушев дядо Партений бил трогнат до сълзи от благородството на ирландеца и му обещал пълно съдействие. Владиката приема да оглави начинанието и изпраща в комитета като свой представител архимандрит Йосиф.
Още в първите дни на 1904 г. българската преса разгласява за благотворителното ирландско дело. В комитета приемат да влязат – освен владиката Партений и архимандрит Йосиф (касиер) – професорите Иван Георгов и Димитър Агура, госпожите Екатерина Каравелова, Султана Рачо Петрова, Лидия Шишманова, както и Борис Мандушев. Уставът в бърз порядък е утвърден от Министерството на народното просвещение.
Тогава именно се решава и въпросът с „униформата“ (дебърската носия) – за да напомня на децата за корените им, както и за трагедията, сполетяла техните семейства. Решено е облеклото на възпитаниците да бъде изработено от местен шаяк.
Остава обаче да се съберат децата – на възраст от 7 до 12 години. А това, оказва се, не е лека задача. Те са пръснати из цяла България. Тогава О’Maхони, разполагайки със съответните писма от просветното и вътрешното министерство, тръгва в най-лютата зима на обиколка, придружаван от Борис Мандушев като преводач.
Първата спирка е Пловдив. Оказва се, че децата и приелите ги семейства са по селата. В село Коматево попадат на бежанци от Неврокопско. Там намират първото дете – Апостол Георгиев от с. Обидин. Баща му е бил убит във въстанието. Майка му е минала под друго венчило и го е изпъдила. Край манастира „Св. Георги“ попадат на босо и дрипаво момченце. То им казва името си – Тома Сендеров от с. Ковачевица, Неврокопско. Сираче е: „Майка ми умря, баща ми го заклаха турците“. Взимат и него. Много от бежанските семейства приемат материална подкрепа от О’Maхони, но не са склонни да се разделят с децата, които са взели да гледат. Напълно обяснимо е.
В Пазарджик властите им организират срещи с още бежанци от Македония. Така попадат на две братчета – Христо и Велю, чиято майка е изгоряла жива при опожаряването на селото им, а бащата се споминал впоследствие.
Следва кратко връщане в София, оттам – пътуване с влака до Варна и после с параход до Бургас. Постепенно списъкът се запълва с още имена от Самоков и Дупница. Вълнуващо е как навсякъде „татко О’Maхони“ е посрещан с цветя и делегации – знак на уважение към човека, дошъл тук да помогне. Щом спират в Рилския манастир, камбаните бият и ирландският гост е посрещнат пред светата обител от цялото монашеско братство, начело с игумена дядо Йоаникий.
Накрая се оказва, че дори не могат да приемат всички записани деца, общо около 60. В дома „Свети Патрикий“ има място за трийсетина деца и дейността на сиропиталището започва именно с тях.
Сутринта на 30 март 1904 г. около 10,30 ч. е отслужен тържествен молебен от Софийския митрополит Партений в съслужение със столичното духовенство (както пише в пресата) и с участието на певческия църковен хор на г-н Николаев. Освен г-н и г-жа О’Maхони на церемонията присъстват С. Добрович, началник на тайната канцелария на княз Фердинанд, както и министрите Никола Генадиев и Лазар Паяков, кметът на София инженер Николов и чуждестранни дипломати. В отговор ирландският благодетел държи реч на френски език – за да бъде по-добре разбран от присъстващите. Ето какво казва той:
Купих тази къща, поправих я, мебелирах я и наредих сиропиталището. Сега ми остава да отправя горещ призив към щедростта на другите, за да ме снабдят с потребните фондове за поддържане и продължаване на това добро дело. Досега съм получил само сумата от 1000 лв., събрана между учителите и учениците от българските училища… Негово Високопреосвещенство призова благословението на Бога и Спасителя Иисуса Христа, Който през живота си е обичал тъй нежно малките деца. Сиропиталището е поставено под покровителството на св. Патрикий, служител на Иисуса Христа и покровител на моето отечество. За мене тези деца са единоверци християни, пострадали от една тирания… Техните страдания би трябвало да ви затрогват повече от всички други, защото са от вашето племе и вашата кръв, и говорят вашия език.
Но с малки изключения почти до края „Св. Патрикий“ се издържа само от даренията на семейство О’Maхони. Поради което един негов потомък заявява при гостуването си в България, че идва да види страната, в която се е „стопило“ семейното им богатство. Но пък то е дало такива плодове!
Специално подбран учител – г-н Сарафов – оценява образователното равнище на възпитаниците. В занималнята се дава възможност да се навакса пропуснатото, за да тръгнат повече деца в едни и същи класове. Изричното желание на татко О’Maхони и мама Алис е децата да си помагат помежду си, заедно да учат уроците си, да живеят като братя. И ако решат – един ден да приемат фамилията О’Maхони. Не само в памет на техния благодетел, но и като символ на всичко, което ги свързва. От разказа на нашия някогашен гост съм запомнил, че най-тежкото наказание в „Св. Патрикий“ било, ако „фада“ (таткото) не подаде ръка и не пожелае на някое дете „лека нощ“. Което означава, че през деня то сериозно се е провинило. И „жестът“ тутакси предизвиквал „поправяне“.
Всяка неделя и почти на всеки празник г-н и г-жа О’Maхони обядвали с децата, искали да са заедно на обща трапеза. В събота г-жа Алис бдяла строго всички да минат през банята. А в неделя сутрин възпитателките под строй ги отвеждали в катедралния храм „Св. Крал“ (Св. Неделя) на богослужение.
През 1906 г. Алис Джейн Джонстън – О’Maхони умира след кратко заболяване. Тялото ѝ е балсамирано и пренесено в семейната гробница в Ирландия. Това е тежък удар за съпруга ѝ, но той продължава делото си до 1915 г., когато България влиза в Първата световна война и то в противниковия лагер.
Преди да бъде закрит „Св. Патрикий“, всеки от възпитаниците получава куфар с най-необходимото и малко пари, намират им и приемни семейства. Четири от момчетата татко О’Maхони взима със себе си в Ирландия. Единият от тях – Евтим Иванов, завършва земеделие, друг – Атанас Благоев, става лекар и минава през прочутия „Тринити колидж“ в Дъблин. На 96 години той се завръща в България, дори дава интервю във в. „Костенска трибуна“, в което ясно проличава огромната му обич към „бащата“ и „братята“, пръснати по цял свят. Интервюто завършва с думите, че „до края на живота си О’Maхони не измени на България. Той не одобри решението на цар Фердинанд, когато през Първата световна война България се присъедини към Германия, и повече не стъпи в България, но това не му попречи да остане до сетния си дъх неин искрен приятел“.
И това е така. През 1915 г. О’Maхони публикува в Дъблин брошура със серия от писма за България. В тях четем следното:
Изпълнен съм с искрено желание да призова за справедливост към един народ, сред който работих през последните десет години и сред който живях. Аз се научих да се възхищавам от него и обикнах този народ…
Софийското братство О’Maхони се запазва като такова дори в НРБ. Събратята от „Св. Патрикий“ не могат (по обясними причини) да носят в документите си фамилията на своя „фада“, но пък винаги намират начини да поддържат връзка. И този дух на братство продължава сякаш да витае над онова място край Руски паметник.
