Начало Филми Премиери София ДокуМЕНТАЛ 2021: нови съдби, нови герои
Премиери

София ДокуМЕНТАЛ 2021: нови съдби, нови герои

4552
„Земята е синя като портокал“, реж. Ирина Цилик

Преди година, в разгара на втората вълна на епидемията, проходи онлайн международният филмов фестивал София ДокуМентал.

Не само проходи, а и ни развълнува с невероятни документални истории като RBG, „За Сама“, „Радиомълчание“, „Банкси, най-търсеният“ и др. От 7 до 14 септември предстои второто му издание, но четвъртият пик на пандемичната обстановка може да осуети 100-процентовата жива среща с публиката. Директорката на фестивала Мартичка Божилова обаче се надява да има разграничение в прилагането на мерките при различните форуми според местата на тяхното провеждане и потенциалния брой зрители, които биха се събрали там. „Имаме готовност да се впишем във формат с по-ограничен брой зрители. Имаме готовност и с локациите за прожекции, все пак едната е на открито, под купола на софийското Ларго (другите са в Дома на киното и Чешкия център, б.а.). А ако затварянето е пълно, ще трябва да трансформираме фестивала в хибридна форма – каквото е възможно да покажем на живо на открито, но филмите да могат да се гледат и онлайн. Имаме такава договореност за правата им с авторите. Струва ми се обаче, че това не бива да се случва, особено с формати като нашия, които са доста добре контролирани и обмислени.“

София ДокуМентал 2021 е различен фестивал. Подборът на заглавията продължава миналогодишното правило да се предлагат не просто наградени документални кинотворби от различни точки на света, а филми събития, които едновременно биха развълнували и провокирали размисли; филми, в които са най-горещите теми от съвременния ни, понякога дори невъзможен в хаоса си свят. Мотото казва всичко: Do cross the line, тоест да имаш смелостта да прекрачваш бариери, отстоявайки своя избор, независимо дали става дума за религия, политическа принадлежност или полова идентичност. За това разказват 40-те документални ленти, групирани в седем отделни секции. А историите и личностите в тях светят като червена лампа на фона на събитията в Афганистан и Близкия Изток, на бежанската вълна, на политическите игри в световен мащаб и т.н. Това едва ли е съвпадение, разбира се.

„Какво значи съвпадение?! Съвремието, в което живеем – и в нашата вътрешна политическа обстановка, и в това, което се случва в региона, а и в по-широк контекст – всичко това не сме го предсказали, но проблемите, които се третират в нашите филми, по един или друг начин засягат темите за бежанците, миграцията, икономическите проблеми в Европа и в света, форума в Давос, отражението на еврокризата, която има своите проявления още от 2015 г. и не сме излезли още нея. Да не говорим за желанието на България да влезе в еврозоната и да приеме еврото като валута, както и за климатичните проблеми или за по-екзистенциални здравни теми, каквото е донорството“, коментира Мартичка Божилова. И продължава: „Досега в България наистина не е имало кинофестивал, който да засяга проблемите на човечеството тук и сега. Всъщност ние от десетина години си говорим, че е крайно време да бъде създаден такъв форум, както и да помислим предимно за младите зрители, на които им липсва подобна гледна точка към света. И така, вървейки редом със събитията, чрез нашия фестивал да възпитаваме нова, мислеща публика“.

„Пейзажи от съпротивата“, реж. Марта Попивода

Вероятно плод на това са и заглавията на отделните програми. Няма как да не забележим, че в четири от тях присъстват най-често срещаните думи в днешния ни език: конфликт, статукво, SOS природа, новото нормално. „Да, така е – потвърждава Божилова. – И ние се заиграваме с тези понятия, които хората неизбежно намират, взрени от сутрин до вечер в електронните си устройства. Но в случая се надяваме зрителите да излязат от рамката и да открият зад клишетата теми и заглавия, до които няма как по друг начин да достигнат. Защото повечето от филмите от София ДокуМентал 2021 са чисто нови и достъпът до тях е много ексклузивен, специфичен. И смея да твърдя, че те могат да достигнат до зрителите само чрез нашия фестивал.“

В първата секция, Конфликтна зона, са филми, в които все още „димят“ раните от съвременните войни. Миналогодишният носител на наградата за най-добра режисура (World Cinema Documentary) в Сънданс „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик (Украйна/Литва) е избран за официалното откриване на фестивала. В него е разказана историята на семейство, пряко засегнато от започналия през 2014 г. конфликт в Източна Украйна. Заглавието веднага ми напомни една от незабравимите лекции на моя университетски преподавател по теория на литературата проф. Иван Попиванов, а организаторите на фестивала потвърждават, че препратката към стихове на сюрреалиста Пол Елюар не е случайна. Една майка и нейните четири деца се опитват да оцелеят буквално в зона на абсурда – те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство заглушават сянката на гражданската война и звука от падащите гранати.

В същата програма са още „Сабая“ на Хогир Хирори (2021, Швеция) за спасяването на язидски жени и момичета, държани от Ислямска държава като сексуални робини; „Дъждът никога няма да спре“ на Алина Горлова (2020, Украйна/ Латвия/ Германия) за лутащия се между мира и войната Андрий, сирийско-украински служител на Червения кръст; „Другата страна на реката“ на Антония Килиян (2021, Германия/ Финландия) за 19-годишната Хала, която, бягайки от принудителен брак, намира подслон в Кюрдската женска армия в Ефрат, учи бойни хватки и се връща в родния си град като закрилничка на страдащите; „Пещерата“ на Ферас Фаяд (2019, Дания/ Сирия), разкриващ истината за подземна болница в Сирия, където по време на войната три жени лекарки отстояват правото си да работят рамо до рамо със своите колеги мъже.

Друга фестивална секция е озаглавена Да се изправиш срещу статуквото и съвсем очаквано представя документални разкази за личности, имали дързостта да се изправят срещу политически режими и обществена несправедливост. Вниманието веднага привличат номинираният за Оскар филм „Дисидентът“ на Брайън Фогел (2020, САЩ) за убийството на саудитския писател и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги и „Бъди моя глас“ на Нахид Персон (2021, Швеция/САЩ), във фокуса на който е журналистката Масих Алинеджад, събрала 4,5 млн. последователи в Instagram с призива си към иранските жени да се бунтуват срещу принудителното носене на хиджаб.

Ще ни изненадат ли тези разкази, или по-скоро ще потвърдят вече познатите ни факти? „О, със сигурност ще ви изненадат – убедена е Мартичка Божилова. – Това са изключително задълбочени филми, така че ще разберете много повече, отколкото обикновено чувате и четете в новините за Хашоги и Алинеджад. Още повече, че като художествени произведения тези две документални продукции са сред най-най-забелязаните през изминалата година и неслучайно имат селекция във фестивали като Сънданс, номинации за Оскар. И да, много сме горди, че топзаглавия, които са във фокуса на най-големите световни събития, могат да се видят и при нас.“

В същата секция са още „Машина на порока“ на Сара Фоуди (2018, Канада), който връща зрителите в годините след Втората световна война, за да припомни срамен момент от историята на Канада – може да не е за вярване, но по онова време правителството използва т. нар. Плодова машина (Fruit machine, наподобяваща полиграф), за да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. И така четири десетилетия… „Искам зрителите едновременно да плачат и да се смеят – казва режисьорката Фоуди. – Много от оцелелите са използвали именно хумора, за да се справят.“ А кинокритикът от Globe and Mail Джон Дойл пише: „Не можете да си представите за каква спираща дъха жестокост и в същото време издръжливост и кураж на жертвите става дума, докато не гледате филма“.

Днес проблемът с ЛГБТ общността също е на дневен ред – нещата се въртят и сякаш се повтарят, нищо ново под небето нали, питам Мартичка Божилова. „И е така, и е по-различно – отговаря тя. – Да, нещата се повтарят, защото в крайна сметка ние сме човеци и живеем своя живот; и сме в общество, в някакъв обществен ред и трябва да спазваме правилата на времето. Именно в тези правила на времето е разликата, защото в XXI век по парадигма би трябвало човешките права да се спазват в много по-голяма степен, предвид развитието на цивилизацията. Но за съжаление това се случва със сигурност и защитеност в някои от развитите западни държави, случва се в Скандинавия или Северна Америка, да речем, но в редица региони по света проблемът продължава да съществува. Което в 2021 г. е, меко казано, притеснително. Така че по темата, убедена съм, трябва да се говори в по-широк и в по-конкретен контекст.“ Темата за различната сексуална ориентация е представена и във филма „Цветовете на Тоби“ на Алекса Бакони (2021, Унгария) от секцията Свободата няма възраст – портрет на семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишния тийнейджър Тоби.

„Възстановяването на Парадайс“, реж. Рон Хауърд

Не кой да е, а режисьорът Рон Хауърд (нашумял с игралните си трилъри и драми „Какавиди“, „Аполо 13“, „Красив ум“, „Обратна тяга“, „Откуп“ и др.) стои зад един от най-драматичните сюжети във фестивалната секция Природа: SOS“ или „С(рещу) природата. Неговият „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ) припомня събитията около един от най-опустошителните пожари в САЩ, по време на който преди три години в калифорнийския град Парадайс загиват 85 души, изселени са 50 000 жители, а 95 % от сградите са унищожени. „Този филм показва грижата и отговорността на един голям творец, какъвто е Рон Хауърд, спрямо кошмарите и климатичните преустройства, които ни се случват напоследък все по-често и стават все по-жестоки – казва Божилова. – Всъщност в цялата секция, посветена на природата, има изключителни заглавия, които далеч надхвърлят обикновената ни загриженост и активност по темата. Не мога да не спомена „Моят учител октоподът“ на Пипа Елрих и Джеймс Рийд (2020, Южна Африка), уникален, отличен с Оскар филм, който увлича поколения зрители от 1 до 101-годишна възраст с изключителната емоционалност на историята. Много се радваме, че можем да го покажем чрез събитие, което да привлича фамилна аудитория, родители с деца. Паралелно, на 11 септември, организираме безплатна анимационна работилница за деца от 10 до 16 години, за която е необходимо предварително записване на имейл: documental@documental.bg. Надяваме се младите творци да проявят интерес и да създадат свои собствени минипроизведения по филма. Прожекцията също е безплатна, имаме специална уговорка с Netflix, за да можем по малко по-задълбочен начин да продължим дискусията за връзката между човека и природата.“

В същата секция са и „Аз съм Грета“ на Нейтън Гросман (2020, САЩ) за тийнейджърката активистка Грета Тунберг, „Опитомената градина“ на Саломе Яши (2021, Швейцария/ Грузия/ Германия) за природен инцидент в Грузия, провокиран от частни интереси на бивш държавен глава и „Тигровата мафия“ на Карл Аман (2016, Швейцария/ Кения) за незаконното развъждане в тайни ферми на едно от най-застрашените животни в света.

„Моят учител октоподът“, Пипа Елрих и Джеймс Рийд

Секцията Новото нормално веднага провокира очакване за сюжети от най-близката ни реалност. И усещането не е измамно. Там са два от най-актуалните филми на гръцкия кинодокументалист Йоргос Аверопулос – АGORA II – Chained (2020) за избухването на пандемията от COVID-19 като трета криза за Европа след въвеждането на еврото и бежанската вълна и „В настоящето“ (2021) за едногодишната борба да бъде овладян сривът на гръцкото здравеопазване вследствие на най-трудно преодолимото предизвикателство пред човечеството днес. В тази програма са и филми, белязани от други актуални теми – главоломно нарастващата ни зависимост от дигиталните технологии и задкулисието, управляващо света: „Бумът на самонаетите“ на Шанън Уолш (2021, Франция/ Канада), „Форумът“ на Маркус Ветер (2019, Швейцария/ Германия) и „Всичко в светлина, навсякъде“ на Тео Антъни (2021, САЩ).

Сред най-ярките филми на тазгодишния фестивал е „Кметът“ на Дейвид Осит (2020, САЩ) от секцията Малки градчета, големи истории – политическа сага за харизматичния християнски кмет на палестинския град Рамала, Муса Хадид, който има две важни мисии: малката – да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града, и голямата – да прекрати окупацията на своята родина. Режисьорът ще бъде гост на фестивала, а в програмата са още „Имало едно време във Венецуела“ на Анабел Родригез (2020, Венецуела/ Великобритания), „Град на бойната слава“ на Дмитрий Боголюбов (2019, Русия/ Чехия/ Германия) и др.

„Живот от живота“, реж. Стефан Командарев

Три български документални филма присъстват в програмата на фестивала. Най-очакваният сред тях е „Живот от живота“ на режисьора Стефан Командарев (2021, в секция Тихи герои), който насочва камерата към проблема за трансплантацията на органи у нас. Вълнуващи са и „Тихо наследство“ на Петя Накова (2021, подкрепен от НВО Европа, секция „Тихи герои“) за жестовия преводач Таня Иванова и „Музика за филм“ (2021, секция Малки градчета, големи истории) на Павлина Иванова, която продължава историята на музиканта от група „Джанго Зе“ Мимо Морски, той беше главен герой и в дебютния ѝ филм „Синко мой“.

„Българското документално кино ми е и любима, и болна тема, защото то заслужава много повече внимание и подкрепа – коментира директорката на фестивала. – За съжаление, малко от ярките таланти, които имаме в тази сфера, получават възможност да правят филмите, които искат. Би трябвало да се помисли за далеч по-голяма подкрепа за български документални филми не само от Министерството на културата, но и от телевизиите. Това, за съжаление, не се случва, затова и броят на качествените български документални творби не е чак толкова голям. Селекцията, която представяме, е съвсем логична, но сме с надежда и с упование, че повече важни и талантливи съвременни български заглавия ще се появяват на сцената на международните фестивали.“

„Тихо наследство“ и „Музика за филм“ ще се състезават във фестивалния конкурс за млади жени режисьорки. Някои от тях като Антония Килиян („От другата страна на реката“) и Димитра Кузи („Пътят към Европа“, 2021, Гърция, секция Свободата няма възраст) ще бъдат и гости на фестивала в София. „Много сме горди, че тази година имаме фокус към жените като тема, но и към жени режисьори от Европа, Азия и Америка, които правят документално кино – признава Мартичка Божилова. – За първи път представяме подобна състезателна програма у нас. Някои от историите са много лични, например портрет на силна жена, на младо момиче, което търси своята сексуалност, или на жени активистки, които се борят за своите права, нарушавани системно по различен начин в различни части на света… Специално бих отбелязала сръбския филм „Пейзажи от съпротивата“ на Марта Попивода (2021, секция Тихи герои), който разказва за 90-годишна жена, оцеляла в еврейските концлагери, преживяла комунизма и сега преминаваща през живота с изключително достойнство. Подобни вдъхновяващи филми, притежаващи изключителна художествена стойност, са много рядко попадение. Този филм ме докосна изключително силно. Колкото до победителите в конкурса, ще връчим Наградата на международното жури, подплатена с премия от 3000 лв., както и традиционната Награда на публиката.“

„Сестри на радиочестоти“, реж. Лиза Ровнер

За финал на София ДокуМентал 2021 на 14 септември е избран „Сестри на радиочестоти“ на Лиза Ровнер (2020, Великобритания) – емоционален разказ за десет бунтарки, повечето от които са се занимавали с класическа музика, но се обръщат към електронния звук и завинаги променят правилата за произвеждане и слушане на музика, намесвайки се уверено в една сфера, доминирана от мъже. А какво ще звучи след това? Жива музика, разбира се, под купола на Ларгото. Билетите за прожекциите се продават в сайта на фестивала, цената им е 8 лева, но се предлага и пакет за всички филми срещу 60 лева. Първите, които проявят интерес към него, ще получат и подарък – ушита специално за фестивала торбичка от бай Георги от пловдивското село Труд, който рециклира материи от стари чадъри. „Торбичките са много шарени, носят весело настроение, а аз много се радвам, че успяваме да подкрепим бай Георги, който макар вече на 82, продължава да ги шие“, усмихва се Мартичка Божилова.

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.

Свързани статии