Начало Галерия София Ъндърграунд за 20-и път
Галерия

София Ъндърграунд за 20-и път

Яна Костова
24.04.2024
1109
Диана Бункин, фотография Георги П. Павлов,

Разговор с Йово Панчев, Ивайло Иванов и Георги П. Павлов за двадесетото издание на фестивала за съвременно изкуство София Ъндърграунд, което тази година е озаглавено „Синестезия“ 

От 24 до 28 април т.г. се провежда двадесетото юбилейно издание на фестивала за съвременно изкуство София Ъндърграунд. То е озаглавено „Синестезия“ по името на арт колектива, който е поканен за кураторски екип от Студио Даухаус (Йово Панчев, Ивайло Иванов).

Синестезията (от гръцки syn, заедно, и aisthesis, усещане) e смесване на сетива, при което възприятията се свързват без ясна причинно-следствена връзка. Хората със синестезия често отбелязват, че букви или цифри асоциативно биват визуализирани цветно, звукови тонове резонират с цветна сила или дори усещане за аромат.

Synaesthesia Collective са Георги П. Павлов (пърформанс артист и куратор), Диана Бункин (художничка и дизайнер) и Стефан Христов (DJ и фотограф). Предимно се интересуват от ъндърграунд култура, нови, алтернативни и маргинализирани артисти, артистични намеси в алтернативни пространства и отделно осъществяват собствени проекти. С тях работят често и фотографката Жана-Мари Вацова, Яким Петров, Стефан Гончаров и др. Работили са с артисти от Канада, Франция, Беларус, Нидерландия, Германия, Чехия, Полша, Англия, Косово, Ливан. От 2023 г. участват като артисти и организатори във фестивала Sofia Underground и курират част от локалната селекция.

Колективът „Синестезия“ се заражда именно в рамките на Sofia Underground преди две години, като миналата се явява участник, а тази година се включва като равноправен партньор на фестивала. Любопитно е мотото на настоящото издание: „Дали клетката, която обичаш, е и домът, който мразиш?“. Това е цитат от Джон Баланс от музикално дуо Coil, който е вдъхновяваща ключова фигура за колектива.

Как се възприема сцената София/България от Брюксел/Белгия? Има ли допирни точки, на базата на които биха могли да се изведат паралели?

Йово Панчев: Българската сцена става все по-отворена и свободна, спонтанна и динамична. Това не са непременно позитивни развития, защото в по-ограничени условия се полагат повече целенасочени усилия, с повече фокус и концентрация се работи, с друго убеждение, по друг начин се гледа и възприема ставащото. И това е етап, който, надявам се, ще сложи някакво ново начало и ще даде ход на преосмислянето на сцената у нас. Връзката между изкуство и култура се запазва автентична само в субкултурите и отделни маргинални самобитности. Тях все пак ги има и като контри на парадигмата те захранват това, което доминира изкуството днес – технологизираната продукция на съдържание, от време на време със сполучливи находки. Хрумвания, доближаващи се до идеи. Както казва Д-р Гатев, играе се на изкуство. Често то е просто предмет на дейност, няма луди, няма фанатици, дори радикално изкуство няма, което да запленява със стихийно въздействие или да унесе в преход зрителя/участник. За сметка на това има усилие за интелект и опити за политическа претенция в изкуството сега, което аз ценя, макар да си давам сметка, че по този начин изкуството о/става средство.

Ти пое щафетата на фестивала Sofia Underground от Руен Руенов и я сподели с Ивайло Иванов през годините. Какво наследи, какво промени, какво заварва Продан Марков със завръщането си тази година?

Йово Панчев: Sofia Underground не е типичен фестивал. Правим го като фестивал, защото по ирония на епохата сме в конвенционална среда. Sofia Underground преди да е явление, е случване, колективно, индивидуално, съкровено и общностно, в крайна сметка – един подземен остров извън банализираната арт сцена, включително галерийния и маркетиран художествен живот. Каквото можахме, запазихме и продължихме в променящите се контекст и взаимодействие между среда и автори, формат и сцена. Съвременното изкуство и изкуството на живото действие сега са в центъра на художествените практики повсеместно. Радвам се, че Иво продължава силно да поддържа Sofia Underground, че има нови млади хора, че има тайфа. Не съм активен в организацията от няколко години, но помагам, с каквото мога. Тази година участвам с изпълнение на живо, само че „живата“ част не я изпълнявам аз.

Може ли да представим твоето участие в тазгодишното издание на фестивала – пърформанса на Продан Марков с Елена Маринова?

Йово Панчев: Това участие е работа за отношенията между едно участие и друго участие. Участието на единия и на другия, на единия през другия, на въпроса за представителството и участието изобщо. Отдалечен от средата на българската художествена сцена и от възможността да участвам присъствено в процесите и проявленията ѝ, често намирам себе си в търсене на форми за участие неприсъствено. Поставени лица, които откриват изложби от мое име; пърформанс аватари; задочно включване в някоя проява; анонимни сведения, че съм бил забелязан някъде, за по-достоверно, бил съм пиян до неузнаваемост; вътрешна информация от средата, която не би могла да се придобие по дигитален канал – конструирана мистерия на присъствие чрез отсъствие. Този път участието формулира една лирическа структура. Не я знам коя е точно, но не може да няма такава. Едно прагматично и технологично взаимодействие – предизвикателство към човека като ценност … и присъствие. Непознати, съучастниците тук са в две писти, две реалности, едно участие, може би, участ – Глас: Продан Марков / Танц: Елена Маринова.

Как се чувстваш в новото си амплоа?

Йово Панчев: Нямам ново амплоа. Всеки ден съм същият. Работата в администрация напомня за някои полезни съвети, приложими в изкуството, например, че с постоянни системни усилия нещата се променят. Има и други начини. Всичко има своята цена. Културата е това, което носи дух и спасява света и отделни групи хора. Изкуството не бива да я замазва с боята си, напротив.

Бихте ли разказали за SU Files, ретроспективната изложба на Sofia Underground (2016–2024), в Галерия „Алма Матер“ от 16 до 30 май?

Йово Панчев: Идеята за SU Files възникна преди доста години, тогава не като опит за ретроспектива, а като възможност да се покаже документация и да се поддържа интерес поради периодичния/ежегоден характер на събитието. С файловете се пътуваше и се правеха изложби/представяния с наличностите – снимки, плакати, принтове, рисунки, обекти от самия фестивал/следи от пърформанси, както и включени спонтанно работи или обекти с някаква референция към идеята. Рециклирахме съдържанието по усет и без да се цели някаква обективна документалност, а само една задочна среща с явлението. Особено удоволствие беше за мен работата в банята в Пловдив (Чифте Баня) и в Дом „Канети“ в Русе. На SU.docs се представяше видео документацията. Оттогава мисля, че SU Files горе-долу като София „расте но не старее“, стреми се да не напусне акустичната си функция.

През годините хора от Софийския университет, които се занимават с изкуство на живото действие, постоянно са сред участниците и близките сътрудници на Sofia Underground. Не познавам обаче школата на хуманитаристите там и съм любопитен за подхода и интерпретацията на Synaestesia Collective на материалите от Files. Интересно ще е да видим какъв ще е духът на машината сега. 

От ляво надясно: Диана Бункин, Георги П. Павлов, Стефан Христов, личен архив, фотография Антон Кейруз

Георги Павлов: Ретроспективата ни дава възможност да се погрижим за една история, която като всяка друга може да бъде изгубена лесно. Това отново е част от патоса на съхраняване и архивиране на цялата дейност на колектива и ъндърграунд културата в България, въпреки безкрайните критики към това, присъщи на една подобна сцена. На по-обширно ниво имаме възможността да стигнем до по-голяма маса от хора, които така или иначе не биха се докоснали до свят, който е буквално под петите им, а всъщност може да представлява огромен интерес за тях. Може да имат нужда от това.

Какви са спомените и впечатленията ти от Руеновия Sofia Underground?

Ивайло Иванов: Тежката добавена стойност на това събитие е, че е успяло да събере уникални личности и да ги мотивира да правят пърформанси в едни доста мрачни и трудни времена. Предполагам всеки, който е присъствал тогава, го е почувствал. Имах усещането, че съм част от нещо различно, нещо необичайно, което по принцип не се случва по нашите земи. Пърформанс маратоните те караха да загубиш представата за време и за собственото си място в пространството. Артисти, атрибути, пространство, публика… всичко губеше значение и ставаше едно цяло. Конлогомерат от стилове, действия, възприятия. Това енергийно ниво и времево капсулиране се опитваме по своему да постигнем и до днес. И когато се получи, всички го усещат.

Спомням си за един литовец, които крещеше. Това му беше пърформансът. Искаше с крясъци да събуди заспалия и латентен български народ. Обикаляше по етажите на ул. „Шипка“ 6 и крещеше все по-слабо: Wake up!. Руен вървеше след него, снимаше и също крещеше. Беше заразно. Не след дълго артистът беше легнал пред входа на сградата и едвам надигаше глас. Но вече имаше няколко души, които му пригласяха с нови сили. Мисля, че в исторически аспект се случва нещо подобно. Носим щафетата, огъня на едни игри, които не фигурират в списъка с конвенционални практики.

Изкуството като приветствие или като жест, под формата на пърформанс, обект или жестова възстановка е често ефимерно, но продължава да съществува в срещата с публиката и в циркулацията на спомена, мисълта. Индикира, подобно на инструкция, набор от възможни минали и бъдещи отговори. Така и историята на едно малко-голямо събитие, което се заниамава с живо изкуство.

В каква посока развихте фестивала с Йово Панчев? Какви изменения претърпя той през годините?

Ивайло Иванов: Sofia Underground претърпя различни концептуални линии. Подземна (underground) – за суровото съпреживяване на пърформанс изкуството. Директен контакт с артистите. Обикновено в подземията на НДК, но не само. Надземна (overground) – за изложби, инсталации и прожекции, свързани с пърформанса и новите медии. И висока (higher ground)– за лекции и теория на академично ниво. Измененията се изразяват основно в постоянното търсене и адаптиране към нови пространства, интересни артисти и нестандартна творческа мисъл. След като прословутата електро-контролна зала под НДК не е безопасна и не можем да я използваме, търсим друго място. Изведнъж се обаждат от ОКИ Красно село и отиваме в подземията там. Спонтанната гъвкавост е една от основните характеристики, които придават тази уникалност.

Наблюдаваме и растеж от гледна точка на видимост и разпознаваемост на световно ниво. В началото имаше само родни артисти, а сега има повече международни. Многообразието е полезно и ни учи на много неща.

През 2017 Sofia Underground влиза на картата на Документа 14. Би ли споделил малко повече за твоя опит с един от водещите фестивали за съвременно изкуство в света, който тогава се проведе между Касел и Атина?

Ивайло Иванов: Две години преди самия форум Никхил Чопра се свърза с мен като евентуален партньор на местно ниво и представи проекта Drawing a Line Trough Landscape (Рисуване на линия чрез пейзаж). Целта на част втора от този проект беше да се изминат 3000 км между Атина и Касел с бус. По маршрута той беше избрал няколко спирки, където екипът им да остане по няколко дни. По време на престоя те разпъват тежка палатка с диаметър 6 м. По стените на палатката Никхил рисува линия и пейзаж на мястото, където се намира – отвътре в палатката, без да вижда навън, като се ориентира по спомен и по снимка. Накрая всички палатки образуват един много дълъг пейзаж с една обща линия, която ги свързва. Това бива изложено в подлеза на старата гара в Касел.

Никхил дойде на оглед в София и избрахме място за палатката – частен паркинг пред ателие „Пластелин“. Нямаше как този пърофманс-инсталация да се включи в програмата на Sofia Underground, защото беше планирано за 21–22 май, а фестивалът е през април. Затова го обявихме като сателитно събитие, без да споменаваме много, че е част от Документа 14.

Забавно беше, че Никхил рисуваше София по снимка, без реално да вижда града. На снимката имаше изоставен автомобил без гуми на фона на панелки и Витоша. Като един тривиален балкански град. За да се разбере, че е София, трябва да се вижда „спринцовката“, отбелязах аз. Той разбра, че не е нарисувал телевизионната кула и я добави. После изпя една специално написана песен за нашия град, докато аз пусках музика и прожектирах върху палатката. Даже успях да мапна изоставената кола. Всичко това го има в документаления филм за проекта, който също беше представен в Касел и който публикувахме в пандемичното ни онлайн издание.

Добавихме и лекция-пърофманс на Нейя Томшич от Любляна, която в рамките на час разиграваше китайска чаена церемония с уникални чаши. Докато дегустирате чай, тя говори за войните за опиум и показва различните видове пирати, шхуни и кораби, нарисувани върху чашките.

Как се роди колаборацията ти с колектив „Синестезия“ за тазгодишния фестивал?

Ивайло Иванов: С един телефонен разговор през 2022 г., след като се сформираха по време на фестивала в изоставения компютърен клуб „Матрицата“. Признах си, че имам нужда от екип и хора, които да помагат. Георги ми каза, че иска да се занимава само с пърформанс, и направихме груб план за действие. В програмата за 2023 г. имаха силно присъствие, а през 2024 г. вече сме равноправни партньори.

В този ред на мисли да те питам: колко български артисти познаваш, които да се занимават само или основно с пърформанс?

Между другото, представях Sofia Underground на форум в Билбао и там ми казаха: като говориш за това, в очите ти си личат страстта и отдадеността. Това търсех в новите поколения и смея да твърдя, че съм го намерил. Времето ще покаже.

Какво е за теб Sofia Underground?

Георги Павлов: С една дума – свобода. Преди да продължа, е важно да отбележа, че каквото казвам тук е и от името на Стефан Христов и Диана Бункин, с които движим колектива от ден първи. Още участието ни през 2023 г. бе покана да разгърнем концепцията, с която се бяхме утвърдили като колектив. Това бе и е възможност да предоставим по-голяма платформа на общността на колектива, шанс да тестваме формата ни на много по-високо ниво. Той включва пърформанс, визуални изкуства, експериментална и клубна музика от разнородни артисти в нестандартни пространства.

Тъжната истината е, че освен клубните и ъндърграунд пространства галериите в България все още не са отворени към подобен тип изяви и единственото нещо, което може да даде терен на такава дейност, е фестивалът. Тук-там се отварят и други възможности, но все още тестваме.

Казваме това, защото за нас Sofia Underground е сериозна възможност за силно индивидуална или политическа заявка без предубежденията, които можем да срещнем в т.нар. мейнстрийм арт среди. В крайна сметка фестивалът е най-близо до ценностите, интересите и концепцията на колектива. Sofia Underground е артистична свобода, общност, семейство и безкрайно ценна история.

Как се формира колективът „Синестезия“?

Георги Павлов: Забавно е, че започнахме като аутсайдери в перифериите на ъндърграунд сцената, което е доста интересно с оглед на това, което правим днес. Запознахме се със Стефан на Sofia Underground 2022, аз се включих в последния момент. Веднага започнахме работата по озвучаването на негов арт филм и съответно се роди и нужда от формат, с който можем да покажем филма. Две седмици по-късно проведохме първото си събитие в Koncept Space.

Разбира се, извикахме артисти, съмишленици и просто приятели, с които направихме вечерта паметна. На второто ни събитие, което беше рожден ден на Fashiongore, се включи и художничката Диана Бункин, която е автор на визуалната ни идентичност. Така сформирахме ядрото на „Синестезия“, като всички допринасяме за организацията на събитията ни. Постепенно разширихме екипа, който включва и Жана-Мари Вацова, Яким Петров, Стефан Гончаров, Лиа Лютакова, Симеон Янакиев и други.

„Синестезия“ е най-вече общност. Успяхме да съберем локални и международни артисти, които са важни за нас, и да работим заедно на изцяло други нива, които иначе не биха били възможни или дори мислими. И всичко това изцяло в името на културата. Създадохме важни и ценни отношения, някои от които прераснаха в близки приятелства. Част от нашите резиденти са Малък Ручей (Ив-Кристиан Ангелов и Богомил Братоев), Fashiongore, Божидар Савов (сбогом хиляди) и Йоанна Ласкова, Денис Манев, Никола Митев (NxMx), AKA.Alkemist, False от KOFTI SQUAD и мн.др. За щастие, ако трябва да започна да изброявам всички хора тук, мястото няма да ни стигне.

Как „Синестезия“ развива и надгражда концепцията на фестивала тази година спрямо миналогодишното ви участие в ОКИ Красно село?

Георги Павлов: Тази година отговаряме за по-голямата част от локалната селекция и за повече пространства, вместо да се фокусираме само на едно място. Нашите артисти всъщност са разпръснати из цялата програма, включен е още един колектив (The Artist at Play), който курираме.

На концептуално ниво беше важно да се изведе това, че синестезията е не само диагноза и неврологично състояние, а е и подход на колектива към изкуството, към курирането, към пространствата, който се характеризира със сериозна еклектика, колаборация и грижа. Като това е валидно и в политическа перспектива.

Синестезията синтезира най-висок набор от емоции, категории, подходи, създавайки абстрактна картина, която е нашата заявка за еклектична сцена с различни артисти на нея. 

Каква е по-конкретно идеята на вашия проект?

Георги Павлов: Няма по-непонятно нещо от тялото. Дори след безкрайните научни постижения, специализации и теоретизации оставаме с чувството на натрапници в собствената си тленност. Ние сме пришълци в собствената си кожа, тялото е като трактор, който постоянно трябва да ремонтираме по една или друга причина. То е вместилище на мистерии/мизерии. Архив на семейната травматология, на загубеното минало, на неслучилото се бъдеще, на траура по другите тела.

Поканихме артисти, които по един или друг начин тематизират това в творбите си – погледа, спомена, траура, паметта, кожата, храненето, утробата, слуха. Всичко това е част от арсенала на тялото, който често се обръща срещу себе си.

Не сме добре дошли в тялото си, толкова колкото не сме и в света, но все пак, можем поне малко да се опитаме да го овладеем.

С оглед на положителната конотация на синестезията, решихме, че трябва да покажем и изцяло негативната страна на тялото, която заедно с всичко останало ни пречи да го овладеем.

Какво ви даде Sofia Underground?

Георги Павлов: Със сигурност по-голяма сцена и най-вече – място във вечно плаващия български ъндърграунд. Преди това ние бяхме в периферията на периферията, докато сега заемаме по-сериозна и отговорна позиция спрямо общността, не само тази на колектива, а и към сериозната и богата история на фестивала. Това отваря нови хоризонти на колаборация и по-широкото поле за борба.

Как ви се отразява работата по фестивала като колектив?

Георги Павлов: Като шестмесечен тиймбилдинг, който трае цяла година.

Яна Костова
24.04.2024

Свързани статии