е истинският час за милостта към ближния

Цочо Бояджиев „София (ранно утро)“

Осемдесет софийски истории… А вече и повече, защото – напук на Франсис Фукуяма, историите никога не свършват. Поне историите на Тони Николов за София – неизчерпаеми, неокончателни, несвършващи. Истории за един град, за който се твърди презрително, че не бил България, но в същото време цяла България се стича към него, правейки го по този начин грозно чудовище, огромна глава на хилаво тяло. Не обаче тази днешна „огромна главеста“ София стои в полезрението на Тони Николов (не, бъркам – стои, но не централно), а една друга, някогашна, която някои сме загубили, други са забравили. София, която изгубихме, София, която забравихме… Тони Николов със своите софийски истории ни помага да си я възвърнем и да си я припомним. Forever, завинаги…

Активиране на паметта. Това е една от стратегиите, изпълнявана от книгите за София („Рива“), която е спомнена (2021), бленувана (2022), незабравена (2023), потулена (2024). Различни Софии, полифонични и поливалентни. Всяка година по една София и за всяка една София работа на паметта. Неуморна работа на паметта. Само че да кажем така, все едно не казваме нищо; тривиално е изказването, клиширано. Трябва да си дадем сметка какви точно са софийските истории на Тони Николов, какво искат да изтъкнат, какво да подчертаят, върху какво акцентират. Това е важното…

Може би най-напред: София не е една. Интересно е например каква ще бъде столицата в своето „пето (книжно) измерение“, ние обаче засега ще се ограничим с наличните четири. Спомнена – следователно срещу забравата; бленувана – следователно срещу отхвърляната; незабравена – следователно срещу лекомислената; потулена – следователно срещу прикриваната. Има наистина много Софии на всякакви деятели и исторически личности – културни, политически, интелектуални, заговорнически, духовни, светски, върховистки, комитски, партийни, национални… С това ни се посочва деликатно, че самият свят е многоизмерен, многообразен, многолюден; не може да се обхване с един поглед (макар че по отношение на София изглежда Йозеф Обербауер може), нито да се определи с една дума. И тази разказваческа стратегия ни слови много, àко и не пряко: може да си мислим, че успяваме да квалифицираме нещо и някого веднъж завинаги, но тази наша мисъл ще е винаги погрешна, никога точна – нещото всякога ще ни се изплъзва, а някоите ще са винаги повече, отколкото (пре)смятаме. Книгите за София на Тони Николов ни казват, че в този наш тъй сложен живот ограниченията не вършат работа, а не вършат, защото опростяват сложнотията на живота; следователно това, което трябва да правим, за да не изпаднем в заблуждение и тесногръдие, е да помним, винаги да помним, че ограниченията служат и за това – да бъдат прескачани. Дори с риска, на който се е подложил Рем, дори с успеха, на какъвто (за кратко) се е радвал Цезар…

Прочее, на Тони Николов също често му се налага да прескача огради, да отваря врати, да пресича полоси. Един постоянен сюжет и в четирите книги с 80 истории е за това как се е опитал да влезе в някое място, приютявало в миналото неговия герой, но все среща преграда, която трябва да преодолее. Тези непрестанни усилия освен че извикват възхита от упоритостта му, ни насочват и към друго: когато опитваш да разкажеш някоя микроистория (по примера на Карло Гинзбург), няма да ти е лесно. Никога. И никак. Големите наративи, едрите разкази, мащабните истории се удават някак по-удобно, трудността идва, когато искаш да се промъкнеш под дебелата кожа на Клио, за да измъкнеш оттам хора забравени, прикривани, отхвърляни. В този смисъл, ако Карло Гинзбург има свой предан последовател (и поклонник) в България, то това е именно Тони Николов. Неговите „очища“ са широко отворени за всякакви дребни уж наглед случки и събития, инциденти направо, зад които обаче биват намирани много по-големи и важни заключения и изводи за историята. За онази история, която не замита „ситните дребни като камилчета“ под килима, а ги изкарва на повърхността, за да ги видим по нов начин, неочакван и изненадващ. Микроисториите не са масив, впечатляващ с обема си, но това не ги прави по-малко тежки и важни, напротив – понякога са и по-тежки, и по-важни…

А понякога дори непоносими. Особено в България, която – оказва се – никак не е ласкава със своите първи мъже и жени (то и затова те или техните потомци преобладаващо са намерили пристан в чужбина). Тези трагични или в по-добрия случай драматични индивидуални съдби, които Тони Николов описва, са жив пример за известната теза, че на Балканите бълбука повече история, отколкото полуостровът е в състояние да издържи. За нашата страна тази максима като че ли важи в пъти повече: от общо 80-те истории поне 2/3, че и отгоре, завършват печално, тъжно и фатално. Само че техният разказвач не се бои да ни ги представя такива, каквито са – със самонадеяните палачи, със страхливите роднини и познати, със самоотвержени чужди… Българската история във вариантите на спомнената, бленуваната, незабравената и потулената София не е светла история (или поне невинаги), но от друга страна, самият факт, че тя достига до нас благодарение усилията тъкмо на Тони Николов, вече я прави светла и сияйна. Дори бих казал бляскава, защото тези четири книги ни показват българското минало не като вмирисано на опинци и потури, а възхитително в своя стремеж към европейско присъствие и културен разкош. „Софийските истории“ експонират една България, която сме изгубили, озарена и красива, не намръщена и грозна. И която той, българският Карло Гинзбург, опитва да ни върне с всичката ѝ елегантност. А с тази България/София можем и трябва да се хвалим, не да я низвергваме и охулваме. Тъкмо поради това Тони Николов е задължително да бъде аплодиран, но още и за друго – той възвръща националната ни гордост. Убеждава ни златоусто: „Не сме ние загубени българи, ние сме отворени европейци-българи“.

Утре е 1 ноември, Денят на будителите. Утре е празникът на Тони Николов…

Еклога „Август“

Цочо Бояджиев 

ще отвържа бодливата тел и ще бутна вратата към двора с ръмжене
ще ме срещнат зелените сенки на репея ще оголят бодлите си остри
готови да скочат върху ми свой съм ще проговоря пристъпвайки
предпазливо свой съм ще им припомням гласа си ръцете когато ги
галех по козината ще им разказвам истории за несбъднатости дори
ще заплача както тогава и най-сетне отчаян от непроходимата
бездна на паметта им ще събуя обувките си и ще наложа ходило
върху следата от боса пета в тревата пред прага но вече единствено 

за да се уверя
че не съм

Стихотворение от „Книга на градовете“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2025)