Някои хора провидяха враг в социалните услуги. А те са единственият механизъм, който реално работи за подкрепа на семейството и на крайно нуждаещите се.
От няколко месеца сме свидетели на целенасочена кампания срещу Закона за социалните услуги, който бе дълго обсъждан преди това, докато се стигне до консенсусното му приемане през февруари тази година. На какво се дължат тези атаки и откъде идват те?
Първите политически намерения за създаването на нов Закон за социалните услуги бяха заявени още през 2011 г., след което въпросът бе повдиган от време на време. През 2015 г. беше подготвена първата концепция за нов закон, който да доразвие и надгради заложеното като нормативна регламентация в Закона за социално подпомагане. Оттогава участвам активно в този процес, тъй като работя в организация, която се застъпва за хора с интелектуални затруднения, а това са хора, които не могат да се реализират без социални услуги и подпомагане от страна на обществото. Става дума за т.нар. дългосрочна подкрепа, от която се нуждаят всички хора с увреждания и най-вече хората с интелектуални увреждания и с психични проблеми. По тази причина следим какво се случва в социалната сфера, така че докато се пишеха концепции, ние добавяхме към тях нашите мнения. Последното правителство започна активна работа по новия закон през 2017 г. То подготви нова концепция, която бе атакувана поради редица проблеми, които показаха нуждата от съществено преработване. С цел разработването на наистина сериозна концепция бе приета пътна карта, в която залегна именно широкото обществено обсъждане на всеки етап от подготовката на закона. Трябва да отбележа, че за разработването на новата концепция се проведоха за първи път дискусии, в които участваха над 100 човека, професионалисти в различни сфери – представители на държавни организации, институции и общини, доставчици на социални услуги, граждански организации. Те дискутираха равнопоставено отделните теми, така че да се стигне до идеите за това какво трябва да се подобри в нормативната база. След като бе изготвена и приета, концепцията бе качена на сайта и последваха публични дискусии във всички области на страната, проведени с помощта на областните управители. Ние самите също организирахме няколко дискусии с хората, които посещават нашия Дневен център, както и с наши колеги от страната.
Кой се включи в тези дискусии, само ваши колеги ли?
В дискусиите се включиха хора, които са ангажирани със социалните услуги – доставчици, неправителствени организации, както и потребители на тези услуги. Например родители, които посещават Центровете за обществена подкрепа, родители, чиито деца ползват консултативни услуги в Центровете за социална рехабилитация, родители или хора, които посещават структури като нашия Дневен център. Тази тема никога не е била привлекателна или интересна, за когото и да било извън тесния сектор на социалните услуги, тя обикновена засяга само крайно нуждаещите се. Когато се опиташ да говориш с останалите по тези въпроси и кажеш: Хайде, елате да коментираме социалните услуги, те отговарят: Какво е социална услуга, това не ме интересува. Тоест ние не успяхме да привлечем и никога не сме успявали да привлечем общественото внимание. И това е всъщност един от интересните парадокси на настоящата ситуация, защото изведнъж стотици, хиляди хора, които никога до този момент не са се докосвали до темата, нито са се вълнували от този сегмент в обществото, който си съществува, работи и е полезен за най-уязвимите групи, изведнъж проявиха не просто интерес към нея, но изразиха отрицателно отношение. Те не подходиха към проблема с думите: Чакайте, явно тук става дума за нещо, което не познаваме, напротив, изведнъж се оказа, че имат формирано негативно мнение. И започнаха да обвиняват, да упрекват, да търсят проблеми и да твърдят, че социалните услуги са зло.
Всъщност тези атаки започнаха няколко месеца след приемането на закона.
Да, веднага след като стана ясно, че няма да има Стратегия за детето. Много е важно да кажем, че Законът за социалните услуги извършва съществена промяна тъкмо в социалните услуги, а не в услугите, предназначени за деца в риск. Той урежда организационни въпроси, но не и такива по същността на предоставяната подкрепа, защото услугите за деца в риск са законово регулирани в Закона за закрила на детето. Приносът на Закона за социалните услуги към проблемите на децата в риск е следният: първо, децата с увреждания престават да бъдат вече деца в риск, което е много важна промяна, второ, поставят се конкретни срокове за пълно ликвидиране на специализираните институции, както за деца, така и за възрастни, и, трето, което е много важно, въвеждат се интегрираните услуги. Всичко останало, което е свързано с децата, е вече съществуваща норма или практика, която просто се повтаря в закона. Защо казвам това? Защото за първи път чухме, че в този закон прозират някакви проблеми от хора, които започнаха да се притесняват, че Националната стратегия за детето, видиш ли, е някакъв документ, който ще доведе до отнемане на деца и неправомерно навлизане в семейните отношения. Стана ясно, че някакви хора четат и интерпретират закона като застрашаващ семействата и виждат в него някакви ужасни неща, защото той бил променял тотално нормативната база.
Как стана това прехвърляне от Националната стратегия за детето към Закона за социалните услуги?
Не съм специалист в обществените дела, според мен тук трябва да бъдат питани социолозите и изследователите на такъв тип специфични процеси, свързани с формирането на масови паранои и страхове. Някак си според мен, когато видяха, че няма Стратегия за детето и няма реален проблем, авторите на тези страхове трябваше все пак да провидят някъде враг, нещо лошо, за което да се хванат и да започнат да шумят.
И в крайна сметка се стигна дотам, че понятието социална услуга се изравни с понятието закрила на детето, сякаш този закон урежда тъкмо последното.
Да, но това не е вярно, това просто не е вярно. Те атакуват норми, които са разписани в Закона за закрила на детето, като същевременно знаят много добре, че този закон нито е поставен на обществено обсъждане, нито в момента има готовност да бъде поставен на обсъждане. Но те умишлено не се целят в него, а атакуват закона, който реално регламентира много по-добра грижа за друг контингент – хората с увреждания, хората с психични проблеми, хората с деменция, старите хора, хората на улицата, хората, които са жертва на насилие, тоест огромни групи хора, които са с много тежки проблеми и заради които има нужда от съществена реформа на съществуващите грижи.
Кои са основните заблуди, в които вкарват обществеността групите, атакуващи Закона за социалните заслуги?
Според мен най-съществената заблуда е, че те провидяха враг в социалните услуги. А социалните услуги са единственият механизъм, който реално работи по проблемите на децата и за подкрепа на семейството. В момента те са нарочени, а би трябвало да бъде нарочен някой друг – органът по закрила, който определя мерките за действие, а именно Отделите за закрила на детето към Агенцията за социално подпомагане.
Доколкото знам, 15% от социалните услуги в България се осъществяват от неправителствени организации, а останалите 85% от общините, тоест един твърде нисък процент. Нещо повече, този нисък процент се отчита като един от минусите на социалната система в България.
Да, това се отчита като един от минусите и има своето реално обяснение – предоставянето на социални услуги е трудно начинание. Тук не става дума за крадене, източване или каквато и да било материална изгода на доставчиците на социални услуги, тъй като средствата, с които са свързани тези услуги, са крайно недостатъчни и работата на една организация, освен да предоставя качествена услуга, е да привлича допълнителен ресурс, за да може действително услугата да е качествена, тъй като средствата, които се отпускат като държавно делегирана дейност, не стигат. Тоест тук аналогията с частните болници и клиничните пътеки не е никак адекватна, защото в случая става дума за съществено недофинансиране на сектора.
А как решават този проблем неправителствените организации и имат ли механизми да го решат по-добре от общините?
Проблемът с дофинансирането на услугите е сериозен. За някои от тях са необходими действително много средства, които една обикновена организация, особено в малка община, не може да намери. Това обаче, което решават успешно частните доставчици, е професионалната работа и стремежа към качество. В никакъв случай не можем да кажем, че общините са лош доставчик, но всички признават, че иновациите, професионалното развитие, новостите и добрите решения се срещат при доставчиците–неправителствени организации. И защо? Защото това са граждански организации на хора, които имат лично отношение към нуждаещите се, стремят се да решат проблемите им, вълнуват се дали подходите са правилни, търсят и намират нови подходи, когато е необходимо. Когато имаш реален, жив и неподправен интерес да помагаш на хората, за които работиш, тогава се развива професионализъм и качеството на подкрепата е действително добро. В общините много често предоставянето на социални услуги е всъщност административен ангажимент, просто работа. Често няма нужното отношение и разбиране за проблемите на хората. И това е една от причините, поради които наистина тази дейност не мотивира много желаещи. Много малко са онези, които са готови да кажат спонтанно: Ние желаем да развиваме социални услуги.
Това означава, че няма големи шансове този процент да нарасне?
Няма големи шансове той да нарасне. Камо ли пък да бъдат привлечени т.нар. страшни чужди доставчици, които, видиш ли, понеже могат да се финансират отвън, ще бъдат инструмент, за прокарване на някакви чужди концепции в грижата за детето. Доставчици, регистрирани в страните членки на Европейския съюз или в Европейското икономическо пространство имат право да предоставят услуги в страната още от 2007 г., когато станахме член на ЕС. Много е важно да кажем, че вече 13 години такива доставчици у нас няма. Не знам за каква опасност точно се говори.
Искам да поставя още един важен акцент в отговор на въпроса каква е подмяната по отношение на Закона. Подмяна, която е особено цинична, защото атакува тъкмо Закона за социалните услуги, който се опитва да реформира най-накрая една затънала в бюрокрация система. И тази затънала в бюрокрация система си има изцяло централизиран орган, който управлява отделите за закрила на детето и отделите за хора с увреждания, а именно Агенцията за социално подпомагане, която функционира дълбоко бюрократично, в която естествено работят много свестни хора, но тя има огромен проблем с текучество, с ниски заплати, с лоши условия на труд и бюрократична административна култура, която се свежда до прилагане на чиновнически подход. Та тази структура не е атакувана, никой не иска нейното реформиране, промяна на начина на работа на отделите за закрила на детето. Напротив, иска се да няма социални услуги, които са тъкмо структурите, които реално помагат, както и да няма частни доставчици, които пък са тези, които подпомагат качествено семействата.
Действително най-атакувани са неправителствените организации. Има ли – ако изходим от практиката в България, която познавате добре – основания за това недоверие от страна на обществото към неправителствения сектор у нас?
Може би е проблем това, че хората не познават достатъчно работата на доставчиците на социални услуги. За това има две обяснения. Едното е, че редица хора и организации просто си вършат работата и не тръбят по улиците какво правят. И второ, хората никога не са се интересували от формалния ред, по който функционират социалните услуги в страната. И дори доставчици като нас, които винаги се стремим да показваме какво правим именно за да поставим на преден план самите хора с увреждания, не обясняваме всеки ден, че сме частен доставчик, че се явяваме на конкурси, за да получим това право, че се отчитаме всеки месец и всяка година и към общината, и към държавата, че всяка стотинка от делегирания бюджет се проследява къде отива с големи формалности. Това е така, защото обществото никога не се е интересувало от този елемент от нашата работа. А сега изведнъж чуваме, че било търговска дейност, че някой искал да печели, сега сме обект на атаки, поставени сме в едно аморфно и безлично тяло на някакви лоши НПО-та.
Явно ситуацията е такава, че се търсят врагове.
Много е трудно да се изрече това, но честността изисква да кажем, че целият дискурс е влязъл в едно търсене на врага и неговото изобличаване, а не в търсене на решения и намиране на по-добра среда за хората, които гледат децата си или които са действително нуждаещи се. Не мога да разбера защо всички тези хора, които толкова много се възмущават, че има някакви нередности, не показаха нито един факт, не коментираха нито един конкретен случай в работата на социалните услуги. Изтъкват случаи на изведени деца от семейството, но това не е решение и дело на социалната услуга, на доставчика, бил той община или частен, това е решение на Отдела за закрила на детето и така и ще бъде. Законът за социалните услуги не променя тази функция на отделите. Трябва да се изобличават конкретните недобросъвестни дейния. Всяко едно действие, което действително е заплашващо или нередно, трябва да бъде изобличено и да бъде намерен конкретният механизъм да бъде спряно или поправено. Но това в никакъв случай не става чрез генерализиране и подвеждане на всички под общ знаменател.
Ако сравним дела на неправителствените организации, ангажирани със социалния сектор в България, с този в страните от Западна и Централна Европа, къде стоят нашите 15%?
Нашите 15% са при всички положения изключително малко. Дори чисто статистически 15% е нищо на фона на 85%. В не една страна от ЕС е прието, че – всъщност България също е припознала това – да имаш външен доставчик в социалната сфера е именно гарант за качество. Защото когато имаш външен доставчик, той е способен да създава и следва професионални стандарти и да ги доразвива, което е всъщност най-важното във всяка дейност. Държавата, и това е много важно, има водещата роля да планира, да задава стандартите и да контролира качеството. Така различните функции в управлението могат да се прилагат без конфликти. Преди години (през 2010 г.), когато подпомагахме българската държава по един междуправителствен проект между нашата страна и кралство Нидерландия, изследвахме практиката в Нидерландия, при която социалните услуги са изцяло предоставени на частни доставчици. Но и там, както и тук, няма никакъв проблем с качеството, защото качеството се гарантира именно през стандарти, които държавата налага и които са задължителни за всички. Един интересен аспект, който видях в становището, което бе публикувано от Светия синод, описва някакъв проблем, който виждат противниците на закона. Те си мислят, че когато си задължен да ползваш услуга, тъй като има житейски ситуации, при които е възможно съдът да задължи родителите да ползват услуга – нека отворя една скоба, това се случва, когато има незаинтересованост от страна на родителите или в ситуациите на т.нар. родителски войни, когато родителите превръщат в жертва децата си, тоест в никакъв случай не става дума за обикновено семейство, което просто си гледа детето – ще те задължат да ползваш услуга при частен доставчик, който се финансира с външни средства и който ще предоставя услугата така, както на него му харесва, а не според българските стандарти. Това е абсолютно невъзможно. Първо, никой не може да те задължи да ползваш услуга при частен доставчик, при когото трябва да си платиш. При частен доставчик отиваш само ако желаеш да си платиш. Това не е нещо, което някой може да бъде задължен да направи пряко волята си, и нито съдът, нито някоя друга структура може да му го вмени. И второ, не можеш да правиш каквото си искаш, ако си доставчик на услуга, или поне ако някой го прави – подлежи на контрол и санкции. Освен засилване на контрола в Закона за социалните услуги се въвежда и предварителен контрол – лицензиране, като се засилват и санкциите – услугата може да бъде затворена. В този смисъл тук се търси буквално под вола теле, за да бъдат изплашени хората, че има някакви нередности и да се създаде митологемата за врага, която трябва да бъде умело експлоатирана.
От друга страна, съм попадала неведнъж на опасения от страна на журналисти, които следят темата, или на хора, които искат да осиновят дете, че и неправителствените организации, и държавните структури и институции, които работят по проблемите на деца, настанени в т.нар. социални домове, много често „бдят“ над тях като контингент, който им осигурява работа, вместо да търсят добро решение например за осиновяването им или за връщането им в биологичното семейство, когато това е удачно.
Този феномен е напълно възможен и не можем да кажем, че той не се среща в нашето общество. Точно затова има различни инструменти, които трябва да бъдат прилагани. Този феномен е основно проблем на няколко групи услуги, най-вече услугите за настаняване, т.нар. резидентните услуги, особено за бебета. Затова и новият закон изрично забранява настаняването на бебета в институции. Тоест ако едно бебе е изоставено при раждането му, то трябва да бъде прието в семейство и в никакъв случай не бива да бъде настанявано в институция. А щом детето е настанено в приемно семейство, приемният родител не може да бъде фактор, определящ подобни решения. Той няма институционалните възможности да повлияе на взимането на такова решение и да задържи детето при себе си.
Преди време, когато говорихме за неприетия все още Закон за социалните услуги, по отношение на който имаше доста брожения и протести от страна на родителите на деца с увреждания, стана дума за подкрепата от страна на обществото. Тогава казахте, че този протест има подкрепата на обществото, че хората не са изпаднали в истерията да кажат: къде са другите социални групи, които също се нуждаят. Днес обаче обществената подкрепа се обърна и се насочи срещу този закон.
Защото сега на преден план излезе тиражираната опасност, че ще бъде засегнато и застрашено всяко едно семейство. И тогава съвсем естествено хората, за които, разбира се, децата и семейството са най-фундаментална ценност, се разпознават като застрашени. И не разбират, че този закон е белег на състраданието към действително страдащите и по никакъв начин не е заплаха за обикновеното семейство.
А откъде дойдоха тези страхове, норвежките примери ли стоят в тяхната основа, или популизмът на някои политически партии, които решиха да се възползват?
Според мен съчетание от двете, защото хората действително виждат, че в Норвегия има една притесняващо строга система. Или понеже много хора пътуват, те чуват, че има някакви страни, в които ако нямаш подходящи жилищни условия, ти казват: Ти не можеш да гледаш в това жилище децата си, и се притесняват, че нашата държава по някакви формални критерии изведнъж ще приложи подобни принципи тук с някаква изрична категоричност, която ще застраши обикновения човек. Може би, ако не бях толкова навътре в начина, по който функционира тази система, и на мен щеше да ми изглежда заплашително, още повече, като прибавим към това общото недоверие, което всички имаме към държавната власт и държавните институции. В този смисъл е разбираемо какво прави тези слухове толкова успешни сред хората, които всъщност не могат да разберат, че една система за закрила на детето функционира съобразно местните обстоятелства и култура. Не може държавата да поставя ултиматум пред когото и да било, че ще му вземе децата поради бедност, ако не му е осигурила предварително помощ, с която той да осигури подкрепа за детето си. Това е принцип, който би трябвало да се прилага и в България, но тук идваме вече до големия проблем за бедността и незначителната подкрепа за бедните в България. Но същите популисти, които сега настройват хората срещу системата на услугите, не биха допуснали никога увеличение на помощите за бедност. Защото същите тези хора роптаят как можело някой си да взима помощи за не знам си какво и твърдят, че онези, които действително се нуждаят от помощи, били забогатявали. Аз съм абсолютно убедена, че поставени в друг контекст, всички онези, които сега казват: Дайте парите за приемна грижа на собственото семейство на детето, за да може да си го гледа, ако държавата каже, че започва да дава тези пари наистина на семейството, ще скочат до небесата и ще кажат: Откъде накъде вие помагате на тях, а не помагате на мен, като аз също съм беден и също искам да получавам помощ. Тоест ние сме много разединени като общество, от една страна, няма подкрепа за мерките, които са насочени към преодоляване на бедността, държавата действително не прави достатъчно за най-бедните и най-маргинализираните групи. Действително е срамно да има ситуации, в които деца на бедни родители биват взети, защото последните не могат да осигурят необходимата грижа за тях. И същевременно единствените инструменти, които се разработват за това да се подпомагат семействата, да бъдат отричани. Това е парадоксално, защото какъв е начинът да помогнеш на един човек? Ти не можеш да му помогнеш, като му дадеш чиновнически едни 50-100-200 лева. Това не е достатъчно за някой, който е изпаднал в сериозна нужда. Той има нужда от внимание, има нужда от това да се поговори с него, има нужда от това да му се разкаже какви възможности стоят пред него, има нужда от това да отиде някъде да си потърси работа, дори само да отиде до бюрото по труда, за да се запише, да бъде подкрепен да си плати тока или да сключи договор за разсрочено плащане на заемите. Тоест има нужда от човешко отношение. Няма как да получиш това човешко отношение, ако няма социална услуга, която да го предоставя. И ние бяхме толкова доволни, когато се разписваше Законът за социалните услуги, защото в него за първи път изрично се формулираха няколко функции, които до момента се изпълняват само от държавата през структурите на Агенцията за социално подпомагане – информиране и консултиране. По новия закон всяка социална услуга ще трябва да бъде отворена да информира и консултира хората, които идват и които се нуждаят от съвет и от помощ. Всяка община ще трябва да има структура, която да информира, консултира и обръща внимание на нуждаещите се, като ги насочва и подпомога. Агенцията за социално подпомагане ще трябва да доразвие тази функция и в много по-голяма степен да информира и консултира нуждаещите се, които се обръщат към нея. И не само това, законът изрично вменява задължението всички тези структури взаимно да се координират. Защото големият проблем в България е, че един знае какво трябва да се направи, но всички останали по веригата не знаят. И става така, че ние правим най-накрая една крачка напред, за да може да се върви към това семействата и нуждаещите се да получават малко по-голяма подкрепа, а после изведнъж се обръщаме назад и отричаме тази крачка.
Въпреки постиженията, за които говорите, свързани с приемането на този закон, социалният министър си отиде. Хората, ангажирани със социалните услуги, се изказаха против тази оставка. Свързана ли е тя с популизма и атаките срещу Закона за социалните услуги?
Не знам, има толкова много проблеми в социалната сфера, че наистина не мога да преценя коя точно е причината за оставката на министъра. Единственото, което мога да кажа е, че ние работихме добре с него. И се надявам разумът да надделее в настоящото ръководство на социалното министерство и този закон, който може наистина да бъде залог за много по-добра и ангажирана с нуждите на хората в България социална политика, не само да влезе в сила, но и неговата подзаконова нормативна база да получи нужното внимание. Все още предстои много и сериозна работа. Трябва да се правят стандартите за качество на социалните услуги, те трябва да се измислят така, че хем да гарантират качеството, което всички хора очакват от социалните услуги, същевременно обаче да не се превърнат в спирачка. Твърде проблемен е фактът, че социалното министерство се надява да води диалог с хора, които заклеймяват, очаква да получи предложения, от хора, които говорят само общи приказки, да работи задълбочено с хора, които нито познават, нито искат да познават професионалната област на социалните услуги. Не знам какво ще се получи, не съм оптимист. Най-вече ме е яд колко много губят всички истински нуждаещи се хора от тази ситуация.
Миряна Маламин-Сирийски е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Последните двадесет години е социално ангажиран експерт в неправителствената сфера, програмен директор на фондация „Светът на Мария“. Ангажирана е със социалното включване на хората с интелектуални затруднения, деинституционализацията, социалните услуги и политики за уязвими групи. Работила е във фондация „Покров Богордичен“, в Българската асоциация за лица с интелектуални затруднения, както и с холандската организация Де Пасарел.
С Миряна Маламин-Сирийски разговаря Димитрина Чернева
