В Социология на литературата Сапиро се позовава на емпирични проучвания, разговори, наблюдения и текстуални анализи, за да анализира начина на функциониране на литературното поле, материалните условия за създаване на произведенията и представите, които те пренасят, особеностите на рецепцията и апроприацията им, възможните им употреби. Като се вписва в един интердисциплинарен диалог с историята на литературата и литературните изследвания, тази книга се вглежда във взаимните пресичания между социологията на литературата, от една страна, и дисциплини като социология на изкуството, на културата, на класовите отношения, на социопола и „расата“, на професиите, на медиите, на издателската дейност, на превода и на глобализацията, от друга.
Жизел Сапиро (1965) е изтъкната френска социоложка, чиито изследователски интереси са съсредоточени основно в интелектуалната област и международната циркулация на литературните творби и идеите, свързани с писателите и изящната словесност. Носителка на бакалавърска и магистърска степен по изкуства от Университета в Тел Авив, Сапиро защитава докторат във Висшето училище за социални науки в Париж под научното ръководство на Пиер Бурдийо, където по-късно става професор. Автор е на монографиите Войната на писателите, 1940–1953 (1999), Интелектуалното пространство в Европа: от формирането на държавите нации до глобализацията (XIX – XXI век) (2009), Може ли да се отдели творбата от автора (2020) и други.
Преводът е осъществен с подкрепата на Национален фонд „Култура“ в рамките на програма „Творчески стипендии’22“.
„Социология на литературата“, Жизел Сапиро, превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство СОНМ, 2023 г.
I. Социологически теории и подходи към литературата
Между литературата и социологията винаги са съществували отношения на конфликт, на конкуренция, но също така на обмен и на взаимно проникване. Литературата се интересува от обществения живот, който описва под различни аспекти. От мащабните социални фрески на Балзак и на Флобер до натуралистичните изследвания на различни среди на Зола и неговата школа, реалистичната традиция се е свързвала още от края на XVIII век с описанието на нравите на разнолики светове, както социални (от аристокрацията до низините на обществото, като се мине през буржоазията), така и професионални (журналистически, медицински, борсови и т.н.), на институции като брака, семейството, училището, на трансформациите на обществото и на социалната мобилност (възход, падение). Впрочем специализацията на социологията като наука и нейното институционализиране като университетска дисциплина в края на XIX век лишават писателите от една от техните области на компетентност, още повече че „науката за нравите“ се утвърждава чрез своя разрив с литературната култура [Lepenies, 1990; Heilbron, 2006; Sapiro, 2004a]. Социологията на изкуството става от тази епоха насетне област на социологията, докато социологията на литературата възниква едва през втората половина на XX век. Последната се вписва първоначално в литературните изследвания, преди да стане специалност в лоното на социологичеката дисциплина.
В противоположност на предразсъдъка за социалната неопределеност на творбите на изкуството, израз на романтическата идеология за „несътворения творец“, както и на формалистичните или чисто текстуални походи към литературата, социологията на литературата счита последната за социална дейност, която зависи от условията на производство и циркулация и е свързана с ценности, със „светоглед“. Следователно тя изисква изследване на отношенията между текста и контекста, което поставя в методологичен план проблема за напрежението между вътрешен и външен анализ, като първият се интересува от структурата на творбите, докато вторият набляга на тяхната социална функция. Опитите за надмогване на това разделение са насочили вниманието върху опосредяванията между творбата и условията на нейното производство.
След кратко припомняне на „протосоциологическите“ теории на литературата, които са се стараели да откроят законите на литературната история, ще представим основните социологически теории и подходи към литературния факт, разработвани от 60-те години на преходния век до наши дни: марксистка теория на отражението, cultural studies, социология на книгата и на четенето, теория на полето, литературна институция, теория на полисистемата, символен интеракционизъм (светове на изкуството), мрежов анализ.
Литературният факт като социален факт
„Протосоциологическите“ анализи на литературата се занимават основно с нейните социални ефекти. През XVIII век се появяват изследвания за литературния свят в неговите социални измерения. Постреволюционната конюнктура приканва към размисъл за обществената и политическата роля на литераторите. От този момент изпод перото на Мадам дьо Стал този размисъл придобива формата на сравнение на националните литератури в тяхното историческо развитие, за да се откроят закономерностите. Този подход, развит в средата на XIX век от Иполит Тен, ще положи основите на литературната история, която Гюстав Лансон превръща в университетска дисциплина в края на века, прикрепяйки я здраво към историята и социологията.
Социалните ефекти на литературата
Античната теория на подражанието, изложена в Държавата на Платон, дълго време е властвала в теорията на рецепцията. Схващано като mimesis, термин, който означава едновременно репрезентация и подражание, предполага се, че изкуството отключва у „възприемащия“ отъждествяване, което може да бъде избегнато само от онези, които разполагат с достатъчна култура и владеят собствените си афекти. С появата на печатните издания страхът от вредните ефекти на „лошите четива“ е теоретизиран именно от Католическата църква, която ги отъждествява или с отрова, или с токсично вещество. От XVIII век насетне понятието „морална зараза“, създадено от лекарите за разбирането на моралните епидемии, кризите на колективна конвулсия и политическите смутове, изглежда напълно пригодно да опише социалните ефекти на писанията, които се разпространяват с развитието на печатното дело. Споделяни от революционерите и контрареволюционерите, представите за ролята на философските произведения за избухването на Революцията ще укрепят тази идеалистична вяра в силата на думите. Размахвана заплашително през целия XIX век, тя ще постави основите на една първоначална протосоциологическа теория на рецепцията, която се осланя на йерархията между двете публики: образованата публика, способна да прилага механизми на дистанциране, и тази на новите читатели, която непрестанно нараства с ограмотяването и развитието на печатното дело (вж. глава IV). Според тази концепция най-уязвимите социални категории са жените, младежите и народните класи, които „лошите книги“ биха могли не само да отклонят от добрите нрави, но и да ги насърчат да погазват обществения ред, като пробуждат у тях копнежи за обществено издигане. Трагичните персонажи на Жюлиен Сорел в Червено и черно от Стендал и на Люсиен дьо Рюбампре в Изгубени илюзии от Балзак са въплътили тази представа за „декласираните“ от горе, пристрастени към литературата и глождени от социалната амбиция, с които ще се заеме и Барес в Изтръгнатите от корена, вменявайки отговорността на републиканското образование. Ефектите на четенето са включени също така към причинно-следствената верига в описанието на медицинските патологии, а именно женската истерия. В Мадам Бовари Флобер съчетава социологически и медицински анализ: Ема Бовари въплъщава тази фигура на новата читателка от средите на дребната буржоазия, у която романтичните четива са породили отчаяното желание да се избави от своето положение. Генератор на нервни кризи, това желание я отвежда до изневярата, до пропадането и до самоубийството.
Зараждащата се криминология на свой ред отрежда ценно място на четивата сред ефектите на „средата“, които могат да стимулират наследствените пороци. Парадигмата на „израждането“ насърчава отнасянето на вредните ефекти на литературата към психологията на литераторите, според теорията на Чезаре Ломброзо, водеща фигура в италианската школа на позитивизма, който открива във влечението към жаргона, езика на крадците и сутеньорите, белег за израждането на „родения престъпник“. Така писателите натуралисти трябва също да са страдали от патология, чиито симптоми са непристойността, грубият език, липсата на морален усет. Тази схема на псевдонаучен анализ е възприета от социологията на изкуството, все още в етап на ембрионално развитие през онази епоха. В Изкуството от социологическа гледна точка Жан-Мари Гюйо пише, че Зола сякаш е имал „вродена предразположеност към определени сюжети, предразположеност, която според собствените му теории трябва да се обясни с наследствена криза, с болезнена следа“ [Guyau, 1887, p. 158].
Законите на литературната история
Опитът на Френската революция насърчава развитието на исторически анализи, основани върху сравнението между страни и национални традиции. Тази национална рамка е спонтанно възприета от Жермен дьо Стал в Литературата, разгледана в нейните отношения с обществените институции (1800), където тя се старае да дефинира законите, определящи историята на литературата [de Staël, 1991]. Жанровете съставляват втората единица за сравнение, присъща за тази история. Двете единиция си формализъм, който би я правил не толкова опасна. Отвъд политическите форми, обществените институции, които тя разглежда, са религията и статутът на жените. Ако подкрепя женското писане в противовес на онези, които отреждат на жените чисто светска роля, тя все пак не избягва социо-полово определените представи за разделението на интелектуалния труд, които господстват в онази епоха: на жените е отредена чувствената литература, а на мъжете – литературата на идеите.
Този анализ се вписва в по-общо разсъждение за ролята на писателя в либералното общество, което се възприема като нормативно: той е натоварен със способността за усъвършенстване, националната душа и чувствителността. Либералната концепция се противопоставя в това отношение на тази на реакционерите, които държат писателите да останат извън политиката. Уверени в отговорността на литераторите по време на Революцията, мислителите контрареволюционери – особено Луи дьо Боналд – приписват на писателя наставническа мисия на пропагандист на „истинските“ ценности и повелител на вкуса. В Старият режим и Революцията Алексис дьо Токвил се пита: „Как така писателите, които нямаха нито чинове, нито почести, нито богатства, нито отговорност, нито власт, станаха фактически основните политици на времето, ако не и единствените, доколкото, докато други управляваха, само те запазваха авторитета си?“ [Tocqueville, 1967, p. 231]. Според Токвил това се дължи на доверието, гласувано им от една нация, която е била „най-начетената и най-влюбената в изтънчения ум“ [p. 238]. Замествайки старата аристокрация, те – според него – са представлявали духовна аристокрация, поела „ръководството на общественото мнение“ [p. 234]. Тази загриженост за социалната роля на писателите и на литературата откриваме през целия XIX век както при реакционните мислители, така и при републиканците и социалистите утописти от Сен-Симон до Маркс. Тя е по-забележима във Франция поради мястото, което заемат в нея литературата и авторитетът, с който се ползват писателите, без еквивалент в Англия или в Германия.
Именно поради отношенията между литература и политика във Франция Жермен дьо Стал използва понятието „литература“ в онзи широк смисъл, който се налага през XVIII век във Франция, както и в Англия [Williams, 1983], включвайки философията, науката, ерудицията и изящната словесност. Още през 1740 г. Речникът на Академията регистрира употребата на термина, ограничена до последната. Това значение, по-близко до модерната дефиниция за литература, ще се наложи в началото на XIX век с новото разделение на интелектуалния труд, въведено от професионализацията на науките и реорганизацията на университетските кариери след Наполеоновата реформа в образованието. Същата лексикална еволюция се наблюдава в Англия [Eagleton, 1994, p. 18].
Именно покрай университета продължава изследването на законите на литературната история. В увода на своята История на английската литература, публикувана през 1864 г., Иполит Тен обяснява, че литературната творба е „копие на околните нрави и знак за определено ментално състояние“ [Taine, 1886–1887, t. 1, p. III]. Това предположение го отвежда до разглеждането на литературните творби като първостепенен извор на самата история. Под влиянието на идеите на позитивизма и сциентизма Тен идентифицира три определящи фактора за моралното състояние на една цивилизация и оттук за литературните творби: „расата“, тоест „вродените склонности“ или „темперамента“, който е различен при отделните народи, „средата“, а именно климатичните и географските особености, както и обществените и политическите особености, които оформят народите с течение на времето, „момента“, който препраща към фазите на историята на човечеството. Този метод му навлича остри критики от страна на защитниците на едно спиритуалистко схващане за творческия гений, които изобличават редукционизма, обясняващ творбите с исторически и социални причини. От своя страна, Брюнтиер разработва една натуралистична концепция за Еволюцията на жанровете в историята на литературата (1890): жанровете възникват, развиват се и отмират според това, дали авторите се съобразяват с тях, или се разграничават от тях.
Тези псевдосциентистки подходи скоро са детронирани от литературната история, която Гюстав Лансон създава като изцяло отделна дисциплина в лоното на Новата Сорбона, възникнала в резултат на републиканските реформи във висшето образование през 1896 г. Основана върху филологическите методи, отчасти внесени от Германия, критиката на Лансон си поставя за цел да историзира социалните условия на творчеството. В една лекция за отношенията между „Литературна история и социология“, изнесена през 1904 г. по молба на Емил Дюркем във Висшето училище за социални науки, Лансон твърди, че „литературният феномен е по същество социален факт […]“ [Lanson, 1904, p. 629]. Без да отрича индивидуалното измерение на творчеството, той обяснява, че задачата на критика е да възстанови творбата в условията на създаването ѝ, като вземе предвид не само автора, но и обществото от онова време, както и първоначалната ѝ рецепция. Той отчасти замества първенството на индивида с „идеята за неговите отношения с различни групи и общности, идеята за участието му в колективни състояния на съзнанието, на вкусовете, на нравите“ [p. 630]. Тоест Лансон предлага една социална история на литературата, превръщайки писателя в „социален продукт и социален израз“ [631]. Действително не съществува проста причинно-следствена определеност между творбата и обществото в един или друг смисъл, а сложна връзка, родена от „комуникацията на индивид и публика“. Всъщност според него читателят не е само реципиентът на творбата, а последната го включва: „Публиката поръчва творбата, която ще ѝ бъде представена: поръчва я, без да подозира това“ [p. 626]. Тази публика може да бъде идеална, въображаема публика. Нещо повече, самата книга е „социален феномен, който еволюира“: нейният „ефикасен смисъл“ не е определен от автора, нито от методичната критика, а от онова, което публиката разчита в нея [p. 631]. Така Лансон обръща каузалността, каквато предполагат изследванията от гледна точка на „влиянието“, за да създаде истинска начална теория на рецепцията, съсредоточена върху последователните форми на апроприация на творбите, без при това да подсказва пригодна методология. В края на своята статия той изтъква няколко закона на литературната история (вж. рамкирания текст).
Законите на литературната история според Гюстав Лансон
Лансон формулира шест закона на литературната история:
– „Закон за корелацията на литературата и живота“: „Литературата изразява обществото“. Литературата зависи от социалните институции (като политическите режими), без обаче да се свежда до тях: тя може да описва и атипични реалности или да променя характеристиките им за естетически цели, или пък да изразява протест срещу нравите или общественото положение.
– „Закон за чуждите влияния“: малките нации се стремят да заимстват от големите художествени и литературни образци. Но заемките се осъществяват чрез апроприация и адаптация и изпълняват различни социални функции. Например „Англия помага на германците да отхвърлят френското влияние“.
– „Законът за изкристализиране на жанровете“ действа при три условия: съществуването на шедьоври, техника, позволяваща подражанието, учение, което го налага. Веднъж изкристализирали, жанровете имат подобно на социалните факти принудителен характер за идващите поколения.
– Закон за корелация на формите и на естетическите цели: макар че понякога се създават форми с естетически цели, Лансон твърди, че най-често се наблюдава обратна времева връзка между фазите на изкристализиране на жанровете и естетическата полза, извлечена по-късно, след експерименталните етапи.
– Петият закон определя условията за възникване на шедьоврите: трябва да ги разглеждаме по-скоро като завършек на поредица от културни продукции, които подготвят както тяхното идване, така и приемането им, възпитавайки публиката и създавайки очаквания, без което творбата предизвиква скандал.
– Последният закон засяга въздействието на книгата върху публиката: ако публиката се открива общо взето в книгата, последната също упражнява въздействие върху читателите. „Книгата не е само знак, но и фактор за обществения разум“, обяснява Лансон. Тя допринася за формирането и ориентирането на колективното съзнание в определена епоха: „Силата на писателя действа като последователни изкристализирания на общественото мнение“. Волтер е дал на обществото през XVIII век лозунгите за „толерантност“ и „хуманност“. Дикенс мобилизира чувствителността на своите съвременници към реформата в училищата и затворите.
Срещу причинно-следствената концепция за влиянието на книгите Лансон изтъква все пак тук, че книгата е „не толкова съзидателна, колкото организаторска сила“. И следва да отъждествяваме писателя с диригента, който играе ролята на координатор. Именно това превръща литературата във важен орган, особено в рамките на един демократичен режим [Lanson, 1904, p. 634640].
От светогледа към социологията на литературния вкус
Тази изследователска програма, която изглежда предходник на социологията на литературата, не е донесла плодове, като изключим магистралното изследване на Люсиен Февр Проблемът за неверието през XVI век. Религията на Рабле (1942), което свързва литературната история с историята на манталитетите според перспективите, открити от школата „Анали“, срещу позитивистката история. Именно в Германия се появяват редица социологически изследвания върху изкуството и литературата, които се опитват да предложат социална база на идеалистическите понятия Weltanschauung (светоглед) и Zeitgeist (дух на времето), отнасяйки ги към отделни обществени групи. Вдъхновен от Макс Вебер и Вернер Зомбарт, Алфред фон Мартин се посвещава на изследването на висшите флорентински буржоазни кръгове в своята Социология на Ренесанса, публикувана през 1932 г. Предходната година е излязла Социологията на литературния вкус на Левин Л. Шюкинг [1966].
Като се стреми да скъса с идеализма на „духа на времето“, материалистическият подход, възприет от Шюкинг, се вписва също така и срещу сциентисткия натурализъм на един Брюнетиер. Верен на урока на Вилхелм Дилтай, който разграничава методите, присъщи на науките за духа, от тези на науките за природата, Шюкинг предлага виталисткото обяснение на еволюцията на литературните форми да бъде заменено с чисто социологическо обяснение, отчитайки, от една страна, положението на твореца на изкуството в обществото, а от друга – характеристиките на публиката. Така покровителственото отношение до голяма степен е определило художественото творчество преди установяването на пазар, позволяващ на творците на изкуството и на авторите да живеят от своите творби. Докато аристокрацията е приписвала на изкуствата чисто декоративно място, образованата средна класа (Bildungsbürgertum) им е отреждала по-висока мисия, считайки творците за пророци на човешкото съзнание и въплъщение на свободата. Превръщането им в литературни герои през XIX век свидетелства за тази промяна на статута, както и фактът, че благородническото съсловие може отсега нататък да се отдаде свободно на изкуствата. Движението „изкуство заради самото изкуство“, което избавя творците от обикновения морал, е най-крайният израз на този нов култ. То се стреми също така да ги освободи от диктата на публиката, като кръгът на признанието се ограничава до едно „общество за взаимна възхита“, съставено от колеги писатели и критици [Schücking, 1966, p. 25]. Тази конфигурация е характерна за формирането на групи, носители на нова естетика, чрез кръгове или чрез онова, което днес наричаме релационни мрежи. Тя е условието за художествено новаторство, доколкото артистът не може да твори изолирано и е трудно да наложи нови естетически форми, изправен пред господстващия вкус. И все пак този първи кръг не е достатъчен – Шюкинг подчертава значението на инстанциите, които осъществяват избора, „пазачите на храма“ [p. 42], каквито са издателите и театралните директори: ако повечето, движени от търговски съображения, предпочитат да се придържат към несъмнените ценности, някои все пак подкрепят новаторски произведения. Издателят се намесва през XVIII век, когато патронът изчезва. Шюкинг призовава за съставянето на една история на издателската дейност, която би осветлила еволюцията на литературния вкус, в това число чрез материалните форми на книгата (например нормата за трите тома, която се налага през XIX век дотам, че еднотомните романи са били отхвърляни). Сред инстанциите, осъществяващи избора, той подчертава също така ролята на критиците, макар че според едно изследване, проведено от Buchhändler-Börsenverein в Лайпциг* през 1926 г., само 160 книги са били купени, следвайки мнението на критиката, срещу 390 по препоръка на някой познат. Обществата на авторите, културните асоциации, публичните библиотеки и частните заемни библиотеки участват още от XVIII век в разпространението на литературата. В крайна сметка Училището и Университетът представляват сили за съхраняване на вкуса.
Към историческата относителност на светогледа и на вкуса тези трудове добавят следователно една социална относителност според групите, като изследват способността на някои от тях да налагат своите възгледи и вкусове. Преустановени при настъплението на нацизма, те ще добият ново разпространение след войната в английски превод под ръководството на Карл Манхайм, който ги публикува в своята социологическа поредица в издателство „Раутледж“.
Ако проблематиката, свързана със светогледа, е преработена в рамките на рефлексията, вдъхновена от марксизма, тази за условията на производство и циркулация на текстовете се разгръща във Франция по линията на Сартровата концепция за литературата като комуникативен акт, докато английските cultural studies се опитват да свържат двата въпроса.
* Стокова борса на книготърговците в Лайпциг. – Бел. пр.
