Чернокожо ченге става член на Ку Клукс Клан. Такъв невероятен сюжет няма как да не прикове вниманието и още преди резонно да сте се усъмнили в неговата истинност, режисьорът Спайк Лий тържествено съобщава по време на надписите, че тази история е базирана на: some fo’ real sh*t.
Едва ли обаче някой, който дори бегло познава неподражаемия стил на Лий, би си представил, че това, което ще гледа, е стандартна драматизация по мемоари на ченге под прикритие а ла „Дони Браско“. Още встъпителните кадри разсейват подобни съмнения, когато BlacKkKlansman започва с една от най-разпознаваемите сцени от „Отнесени от вихъра“, в която Скарлет О‘Хара (Вивиан Лий) обикаля жп гара, застлана с телата на ранени и мъртви войници от армията на Конфедерацията. Това са последните издихания на робовладелческия юг след битката за Атланта, малко преди да бъде окончателно сразен от Съюзa на севера година по-късно.
Веднага след това филмът безцеремонно превключва на изключително шантав монолог, в който Алек Болдуин, в ролята на комично одиозен злодей, репетира изпълнения си с омраза манифест, като жлъчната му тирада съвършено илюстрира възгледите и идеологията на Ку Клукс Клан (ККК). Лий несъмнено съвсем съзнателно е ангажирал точно този актьор за това кратко включване, защото от известно време Болдуин е най-популярният и сполучлив имитатор на Тръмп в шоуто „На живо в събота вечер“. И за да не остане и най-малкото съмнение срещу кого точно е насочен филмът, финалните му кадри ни показват събитията от 2017 г. в Шарлотсвил със стигналите до грозни ексцесии многохилядни шествия на крайнодесни екстремисти, които президентът Тръмп не само че не успя решително да заклейми, но и провидя „много свестни хора“ сред развилнялата се тълпа. Нека да припомним, че подобен подход към документалните кадри Лий използва още преди години в биографичния филм „Малкълм Екс“ (1992), показвайки жестокия побой от лосанджелиски полицаи над Родни Кинг. Със сцените от Шарлотсвил той сякаш иска да ни демонстрира колко малко са се променили нещата в Америка за четвърт век.
Ако в последните години сте се заблудили, че Спайк Лий може би се е „вразумил“ и е омекнал, с този филм, продуциран съвместно с Джордан Пийл и Blumhouse (стоящи зад сензацията „Бягай!“ от миналата година), той отново демонстрира почерка от ранните си творби – гневни, безкомпромисни, полемични и болезнено директни, превърнали го в един от най-значимите американски режисьори. Това несъмнено е най-откритият анти-Тръмп филм от голямо име в киното досега, макар действието в BlacKkKlansman да се развива преди 40 години.
Основната сюжетна нишка проследява невероятната, но както вече споменахме, напълно истинска история на Рон Сталуърт (Джон Дейвид Уошингтън), който току-що е постъпил като първия чернокож полицай в управлението на Колорадо Спрингс. Докато се сблъсква с безразличието и дори агресията на част от колегите си заради цвета на кожата си, Рон случайно се натъква на обява, която директно приканва към членство в местния клон на ККК. Малко на шега той се обажда на посочения в обявата телефон и се свързва с лидера на локалната „организация“ Уолтър Брийчуей (Райън Еголд), представяйки се за бял расист.
Рон Сталуърт обаче има съществен проблем, ако иска успешно да кандидатства за членство в Клана: той има нужда от бял „заместник“, който да се представя за него на срещите с членовете на организацията. За целта се обръща към своя колега от еврейски произход Флип Зимерман (Адам Драйвър), който се съгласява да влезе в ролята на мнимия Рон. Така двамата полицаи си поделят задълженията – Рон води дълги разговори с ККК по телефона, а Флип се включва в организацията и чинно ходи на всички сбирки на Клана. Успехът на дуото под прикритие е толкова поразителен, че скоро Рон Сталуърт общува редовно по телефона със самия лидер на ККК в национален мащаб – Великия Дракон Дейвид Дюк (Тофър Грейс), който припознава в мнимия неофашист сродна душа. Флип, в ролята на Рон, пък е поканен да оглави клона на ККК в Колорадо като най-представителната фигура там. Описаните ситуации несъмнено поразяват с абсурдността си и Спайк Лий не пропуска да се присмее безпощадно на Клана, който понася няколко епични унижения от главните си врагове – чернокож и евреин. Така например Рон Сталуърт веднъж нахално пита по телефона Дейвид Дюк как е сигурен, че не разговаря с черен, на което лидерът на ККК отговаря, че винаги би разпознал „негърското“ в гласа на един човек.
Въпреки тези забавни ситуации, Лий използва възможността да изследва расовите отношения от 70-те през призмата на днешните настроения. Какво и колко точно се е променило? Макар да се предполага, че действието на BlacKkKlansman се развива в началото на 70-те, ние съдим за това единствено по неподражаемите прически, някои исторически фигури и споменаването на blaxploitation–класики като „Шафт“ и „Кофи“. Избягвайки съзнателно да прецизира филмовото време, Спайк Лий с лекота успява да прави паралели с миналото и настоящето, без това да навреди на ритъма на филма.
Членовете на Ку Клукс Клан са обрисувани като обединена от омразата групичка полу-грамотни клоуни, сред които по-ярко се откроява единствено необузданият Феликс Кендриксон (финландският актьор Яспер Пeконен), чиято примитивна омраза и агресия са дълбоко смущаващи. Прави впечатление, че за филм, чийто сюжет е толкова благодатен за изпълнени с напрежение моменти, BlacKkKlansman е учудващо лежерен. Единственият по-напрегнат момент е, когато Феликс се опитва да изобличи Флип Зимерман и да го подложи на „анти-еврейския“ детектор на лъжата.
Основната наративна нишка в този несъмнено дълъг филм (135 минути) периодично е накъсвана от малки интерлюдии, които макар да нямат директна сюжетна връзка с останалата част от филма, пасват тематично на това, което Лий се опитва да внуши. Още в началото ставаме свидетели на пламенна реч на активиста и бивш член на черните пантери Стоукли Кармайкъл, а по-късно възрастен мъж (изигран от легендата Хари Белафонте) разказва пред студенти ужасяваща в детайлите си история на публичен линч на чернокожо момче. Както във филма си от 2000 г. Bamboozled, и тук Лий се занимава с ефекта от нямата класика на Дейвид Уорк Грифит от 1915 г. „Раждането на една нация“. От една страна, всички киномани са наясно с приноса на филма за по-нататъшното развитие на кинематографските техники, но от друга – с откровено расисткия си сюжет „Раждането…“ до голяма степен е вдъхновител на модерната инкарнация на Ку Клукс Клан през ХХ век. В BlacKkKlansman Лий показва как кадри от филма възпламеняват страстите на белите фундаменталисти, които са възприели символите на организацията.
Тези странични намеси безспорно са в ущърб на основната история около Рон Сталуърт, която във втората половина откровено започва да губи инерция. От друга страна обаче, точно в тях филмът успява истински да разпали емоциите ни, откроявайки най-силните страни от режисурата на Спайк Лий.
Сред актьорите правят впечатление Лора Хериър като политическа активистка и романтично увлечение на главния герой Феликс и Тофър Грейс, който е неразпознаваем като тънещия в комично неведение лидер на ККК Дейвид Дюк.
Адам Драйвър за пореден път впечатлява с нюансите и задълбочеността, която успява да придаде на персонажа си. Този актьор с невероятно широкия диапазон на ролите си и предизвикателствата, които постоянно приема, със сигурност няма да остане в сянката на Кайло Рен от последните три филма на поредицата „Междузвездни войни“.
В ролята на Рон Сталуърт синът на Дензъл – Джон Дейвид Уошингтън (познат главно от сериала по HBO „Играчи“), е стабилен, но не и забележителен. Поне засега, той не демонстрира харизмата на баща си, макар и да притежава същата наперена походка.
BlacKkKlansman вече спечели тазгодишната награда на журито (второто най-престижно отличие след Златната палма) в Кан. С този успех Спайк Лий най-накрая триумфално се завръща след повече от 10 години артистични провали. Наистина, последният му филм няма суровата и вулканична мощ на „Прави каквото трябва“ (1989), но пък е един от най-забавните и достъпни негови филми. BlacKkKlansman има всички черти, които за добро или за лошо характеризират филмите на този полемичен режисьор: разпиляното действие, вмъкнатите монтажи, органичната смяна на жанровете, директните политически послания и приповдигнатия, импресионистичен подход към повествованието. Лий и тук, за пореден път, обръща внимание върху могъщата сила на медиите и най-вече на филмите да оказват въздействие и да променят възприятията. Също така не е случайно, че главният герой във филма е агент под прикритие. Тази двойственост, метафората на маските, които човек е принуден да носи, е болезнено вярна за идентичността на всеки чернокож в Америка и е онагледена във филма чрез персонажа на Рон Сталуърт. Ако не харесвате откровено политическите филми или творчеството на Спайк Лий по принцип, няма шанс BlacKkKlansman да промени мнението ви.
А ако според вас тематиката на филма е релевантна само за Америка, замислете се дали световният възход на популистите, всички тези подобия на Дейвид Дюк, които си служат основно с езика на омразата, не са ви до болка познати и у нас. Почеркът им винаги е един и същ: безцеремонен кръстоносен поход срещу ясно дефиниран враг, който задължително е с различен цвят на кожата, различна религия, социален статус или сексуалност, като всичко това е подплатено с откровени лъжи и конспиративни теории.
