Начало Идеи Гледна точка Спасението на неправедните
Гледна точка

Спасението на неправедните

1637
Якоб де Вет, „Содом и Гомора“, 1680 г.

На Страшния съд, наричан на другите европейски езици Последния съд, „кога дойде Син Човеческий в славата Си“, ще постави отдясно или отляво всеки, според това дали е нахранил гладен, напоил жаден, прибрал странник, облякъл гол, посетил болен или споходил затворен в тъмница. С това се изчерпват изброените от Иисус Христос условия. Прави впечатление, че посочените изисквания са проява на грижа и човечност към ближни и далечни и нито едно от тях не е богословско. Единственото и достатъчно условие да бъдеш отдясно на Бога е през живота си да си вършил добро. На друго място Христос е още по-категоричен, че „който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“.

Има друг принцип, по който Бог може да спаси човеците, където Бог е готов на още по-голяма милост. За него е разказано в книга „Битие“ от Стария Завет. Това е удивителният диалог между Авраам и Бога – една от най-разтърсващите библейски истории. Бог узнал за големия поплак против Содом и Гомора заради тежкия грях, който техните жители вършели, и слязъл да види дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях.

Авраам знаел, че тези градове били затънали в порок, но се надявал, че в тях живеят и праведници и заради тях градовете ще бъдат пощадени. Не знаел колко са, знаел, че не са много и бил убеден, че не може праведниците и грешниците да имат една и съща участ. Ако няма окончателна справедливост – „последен съд“, то праведността се обезсмисля. Това му дава кураж да се изправи пред Бога като равен с равен. Куражът на Авраам идва от неговата убеденост, че не може Бог да не е справедлив и не може да погуби праведника заедно с нечестивеца и с праведния да стане същото, каквото с нечестивия. Бил убеден, че справедливостта е еднакво нужна и за Бога, и за човека.

И Авраам започва отдалеко – дали няма Бог да пощади затъналия в грях град, ако в него живеят поне 50 праведници. Авраам не знае дали има толкова. Бог му отговаря, че няма. Авраам не отстъпва в молбата си за пощада, намалява числото с пет и пак настоява за милост. Но няма и толкова. Авраам продължава да намалява числото – 40, 30, 20, 10. Бог отстъпва и отстъпва пред настояването на Авраам. Готов е да пощади града дори ако в него живеят поне десет праведници. Оказва се, че няма и толкова. Удивително е как Бог смалява Своята строгост и увеличава Своята милост, съгласява се с молбите и увещанията на Авраам, приема неговите условия стъпка по стъпка.

Най-забележителното е, че ако в Содом беше имало дори само десет праведници, градът щеше да бъде пощаден. Нечестивците са били много повече. Хиляди. Такива, каквито са, с всичките си грехове, те са щели да бъдат пощадени заради десетте праведници. Спрямо тях не се поставят условия. Не се поставя изискване и те да станат праведници или поне да не вършат толкова тежки грехове. Бог дава обещание пред Авраам да прояви милост към тях заради десетте праведници. Съотношението между праведници и нечестивци е несъизмеримо. Праведниците са само една шепа, но дори толкова, те биха били достатъчни за пощада на целия град.

Бог не мери на везни правдата и греха. Към справедливостта Той винаги добавя милост и Авраам е знаел това и затова влиза в този удивителен диалог с Него.

Първото ни учудване е как правдата на праведниците се простира и върху нечестивците? Как доброто се проявява като антидот на злото? Въпросът е колкото богословски, толкова и социален. Няма идеално общество, съставено само от праведници или само от добри хора. Но здравото общество е като здравото тяло – когато се разболее някой орган в него, останалите здрави органи се справят с болестта и той оздравява. Болният орган оздравява благодарение на здравите. Когато рецепторите за добро и зло на здравото общество са запазени, то знае кое е законно и кое не е, съгласно неписаните закони, с които то живее и с които се е сраснало от векове и е бдително за нарушителите, то знае, че те представляват опасност за самото него. Като проявява нетърпимост към порока, то се грижи за самото себе си.

В болното общество е обратното. То се отнася с търпимост към злото, с безразличие допуска злото да се разраства, докато неусетно обхване всички. Така се преминава една критична граница и процесите стават необратими. Подобна динамика се наблюдава и в природата – тя има способността да се самопречиства до една критична граница, отвъд която процесите стават необратими и следва разрушаване.

Условието на Бога било в Содом да има поне 50 праведници, за да запази града. Авраам Го увещава да намали тази граница – тоест молил е към недостига на човешка праведност да бъде добавена от Божията праведност и от Божията милост. Бог приема молитвата му и се съгласява. Съгласява се и със следващата молба. Приема и по-следващата стъпка. Божията праведност е безгранична. Божията милост надвишава всяка човешка неправда. Докато се стига до критичния предел. Отвъд него Божията милост не изгубва силата си, но изгубва смисъла си, защото вече няма към кого да бъде приложена, няма съсъд, в който да бъде вместена. Този предел е колкото критичен, толкова и трагичен. „И Господ си тръгна, като престана да говори с Авраама.“

Мерзостта на сцената, която следва, е разтърсваща. Падението на содомските жители надхвърля дори предела на въображението. На този фон контрастно се откроява Лот – единственият праведник, останал в Содом. Изпъкват всичките му добродетели – щедрото му гостоприемство, мъжеството, неподкупността, пожертвователността. Тогава „Ангелите, по Господня милост към него, взеха за ръка него, жена му и двете му дъщери, и го изведоха.“

Бог е готов да спаси нечестивците заради праведниците, но не допуска праведникът да погине заради нечестивците.

Накрая ето още един пример – завръщането на Блудния син в дома на баща му. Когато е поискал своя дял от наследството и е напуснал бащиния дом, той е постъпил изключително вулгарно. По-късно заради порочния си живот се е сринал до животинско съществование. Но не е забравил баща си и за него това се оказва единствената спасителна нишка. Както е важна почитта към родителите, които са ни дали живот, също толкова важно е да не забравяме и своя небесен Родител.

Ала ние знаем, че в света живеят много хора, които не вярват в Бога, но вършат добро и то много повече от вярващите християни. Вършат го от убеждение, безкористно и с цяло сърце. Питали са ме и съм се питала каква ще е последната участ на тези хора, дали те ще бъдат спасени? Единствено Бог може да даде отговор на този въпрос, аз мога само да разсъждавам.

Христос ни е дал пример как да се молим. Първата дума на Господнята молитва започва с обръщението Татко – „Отче наш, Който си на небесата“. Без него всички следващи молби стават безадресни. Как би се отнесъл един баща към своето дете, което не го признава за баща. То може да е много добро, може да е най-доброто, но няма ли да страда този баща заради такова отношение на детето му към него? Колкото и голяма да е любовта на бащата, колкото и безмерна да е милостта му, те не биха могли да намалят страданието, което му причинява отношението на детето му.

Затова си мисля, че освен покровителството на праведниците над неправедните, освен добротата да нахраним гладния, нужно е и да се обръщаме с доброта и нежност към небесния си Баща.

Или може би, ако на земята са останали поне десет праведници, заради тях ще бъдем спасени всички?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора