„За мен е болезнено да съдя.“ Тези думи на Примо Леви са ключът за разбирането на неговата книга „Потъналите и спасените“, както и за мотивите да я напише. Примо Леви изследва историята на нацистките лагери, съдбата на лагерниците и на техните палачи, през личните съдби изследва какви са йерархичните структури на една авторитарна система и какви са техниките за унищожаване на личността, как се изгражда чудовище, възможно ли е да се разбере отвътре логиката на машината за убиване, какви взаимоотношения се създават между потисниците и потиснатите, изследва психологията на потъналите и на спасените, но никога не съди. Гневи се, страда, изобличава, разобличава, не търси компромиса, а се старае винаги да отстоява позицията си, срамува се, че е жив на мястото на някой друг, носи травмата си, но никога не се поддава на изкушението да съди. Отстоява последната от човешките свободи, назована от Виктор Франкъл – да избереш отношението си при всяко дадено обстоятелство.
Години наред носи в съзнанието си образите, събитията, трагедиите, които е преживял и премислил, и продължава да премисля. Страда както от безсрамното отричане на Шоа, така и от безсилието на паметта и на думите да го опишат. Съзнава, че истината принадлежи на мъртвите, на потъналите и се опитва да свидетелства от тяхно име. Неговата близка от студентската младост Бианка Гуидети Сера, благодарение на която успява да се свърже с близките си и да им съобщи, че е жив, свидетелства: „Преди да напише Потъналите и спасените – книгата, която за мен си остава неговото най-важно послание, той говори за нея десет-петнайсет години. Страстното желание да проумее защо някои хора се държат по определен начин, да разбере безразличните, не му даваше мира“. Ако осъдиш, ти вече не можеш да проумееш човека, ако произнесеш присъда, вече си се произнесъл окончателно и сложил точката на своето дирене. И обратно – именно желанието да проумееш, диренето на обяснение, търсенето на истината не ти дава възможност да съдиш, защото стремежът към истината всеки ден ти я открива през нов поглед – изненадващ и неподозиран. Ако си произнесъл своята присъда, новото откритие не те вълнува, дори те дразни, защото разваля нарисуваната в съзнанието ти картина. Това е част от „синдрома на оцелелите” – ехото на травмата.
Преживяното в Аушвиц толкова надхвърля всичко, което човек, който не го е преживял, може да си представи, че настоятелно изисква обяснение – как е възможно това да е извършено. Този парещ въпрос занимава съзнанието не само на човека, който не е преминал през кошмара. Бруталният абсурд на въпроса „как е възможно такова нечовешко издевателство да бъде извършено от човек“ дълбае още по-болезнено съзнанието на този, който го е преживял лично. Докато си бил под бича на надзирателя, ти само си се превивал под болката. Когато вече си свободен, мислиш какво е накарало този човек да хване бича.
Намирането на отговора на този въпрос е много по-важно от осъждането. Осъждането финализира процедурата и въпросът остава без отговор. Осъждането не променя случилото се – зверството е извършено и то остава в историческото време, в паметта и в осакатените животи. Нищо не може да се промени със стара дата. Намирането на отговор на въпроса за причината на „модерната жестокост“ е единствената възможност зверското изстъпление да не бъде повторено отново. Всъщност това е основното опасение на Примо Леви – дали преживяното от него безподобно поругание над човека няма да се повтори отново. Изследването на мотивите, които предизвикват хората да станат част от машината за зло, тяхното поведение, когато станат част от механизма, но и метаморфозите в тяхното съзнание, след като механизмът е престанал да действа, той вижда като средството за предотвратяване на тоталитарен рецидив и рецидив на човешкото включване в унищожителния тоталитарен механизъм.
Книгите на Примо Леви определят нацистките лагери на смъртта не просто като „едно от събитията, а чудовищното, може би неповторимо Събитие в човешката история“. Въпреки че е преминал през техните ужаси, заради своята ирационалност те остават до голяма степен необясними за него, „пък и не е речено, че историята на човешките дела се подчинява на стройни логични схеми“, а „опростяването върши работа главно за школските учебници“. Преживелият лагерните кошмари не намира покой, когато лагерите са закрити и част от лагерните мъчители са осъдени. Докато част от труповете са още непогребани, пепелта от изгорените тела е още в пещите на крематориумите, лагерните складове са препълнени от сортирани дрехи, куфари, вещи, очила, протези и какво ли още не, съюзническите власти водят жителите на близките градове да разгледат лагерите отвътре и да видят с очите си това, което не са видели или не са искали да видят, или са се правили, че не виждат. Надявали са се отвращението и погнусата, които ще изпитат пред чудовищните гледки, да им подейства отрезвяващо. Но и това не успокоява израненото съзнание на Примо Леви и той заключава: „До сега никой историк или епистемолог не е доказал, че човешката история е детерминистичен процес“.
Най-детайлно авторът описва най-катастрофалните сривове на човешки качества. Това е жестокото посрещане на „новаците“ от страна на старите лагерници, неприязънта, унижението, гаврата над тях, докато бъдат сломени и изгубят човешко достойнство. Специално изследва ненужното зло, като го отделя от „нужното“. На непреминалия през лагерния ад оправдаването на голяма част от злото като „необходимо“ звучи абсурдно, но само на този фон може да изпъкне целият ирационален абсурд на режисираното и ежедневно ненужно лагерно зло. И отново стига до темата за безполезността на съда: „Да си потърпевш, не изключва да носиш и вина, а тя често може да е обективно сериозна, ала не зная човешки съд, годен да отсъди доколко“.
Impotentia judicandi – неспособността да отсъдим, както и ключовата тема за човешката нееднозначност Примо Леви илюстрира с парализиращия случай „Румковски“. Несполучилия дребен индустриалец Мордехай Хаим Румковски бил старейшина на гетото (юденрата) в Лодз. Тази позиция му давала някаква власт, а той обичал властта. Германците го унижавали, но и ценели неговите способности на администратор. Получил разрешение да въведе своя валута в гетото и се движел в малкото си царство с малко файтонче. Усвоил ораторската техника на Хитлер и Мусолини, произнасял многобройни речи, управлявал с твърда ръка и въвел ред в гетото. Но не бил обикновен колаборационист, а се изживявал като месия на своя народ, като храбро му се притичвал на помощ, когато германците прибирали неработоспособните, за да ги откарат в газовите камери на Треблинка, но също така и потушавал опитите им за бунтове. Личността му е крайно противоречива, затова някои от оцелелите го описват като арогантен диктатор и тиранин, а други като грижовен закрилник и спасител. В крайна сметка Румковски и неговите роднини са изпратени в Аушвиц-Биркенау, където ги последва съдбата на повечето от 160-те хиляди евреи от гетото в Лодз.
„Кой е Румковски? Не е чудовище, но не е и обикновен човек, а мнозина около нас приличат на него… В подножието на всеки абсолютен трон се тълпят такива личности, за да се докопат до собствено късче влияние… Властта е като дрога: нуждата и от двете е непозната на онзи, който не ги е опитвал… Ако приемем, че Румковски се е дрогирал с власт, ще трябва да се съгласим, че то е станало не поради, а въпреки обстановката в гетото, тоест дрогата е толкова могъща, че взема връх дори в условия, способни сякаш да задушат всяка индивидуална воля… Ако той бе надживял личната си трагедия и трагедията на гетото, осквернена с отпечатъка му на палячо, нито един съд нямаше да го оправдае, както, разбира се, не можем да го оправдаем и ние в морален план. Има обаче някои смекчаващи вината обстоятелства: пъклена система като тази на националсоциализма оказва страховито развращаващо въздействие, от което е трудно да се опазиш. Принизява своите жертви и ги прави подобни на себе си, защото са ѝ нужни малки и големи съучастия.“
Най-трагичното в лагерната система е катастрофалната деградация – от битова до нравствена, на човешката личност. Както на лагерниците, така и на тези, които я обслужват. Възхищение буди опазването, дори и частично, на човешкото достойнство, на човешкия образ, съхраняването на добродетелите. Обикновени човечни постъпки в тази нечовешка среда изглеждат героични, дори величави. И отново – както сред лагерниците, така и сред надзирателите. Никой не знае и не може да предвиди какво ще се случи с човешката личност, когато тя попадне в центрофугата на екстремна ситуация като лагерната. Ние не съдим животните, задето те убиват други животни, за да се хранят. Човешката цивилизация се е изграждала в продължение на хилядолетия, но само за броени дни в бруталния лагерен абсурд цивилизования човек може да деградира до нивото на звяр. Това ни задължава да бъдем бдителни, за да опазим ценностите на цивилизацията и достиженията на демокрацията. Защото те могат да бъдат унищожени за броени дни и впоследствие само за броени дни, попаднало в дива среда, човечеството може масово да подивее.
Тъй нареченият еврейски въпрос е мащабно свидетелство как една фикция може да се превърне в общочовешка трагедия. Възникнал в съзнанието на няколко човека, въпросът намира почва в голяма част от нееврейското общество, което дава енергия на машината на злото да се завърти с гигантски обороти, изцеждащи от човешката личност соковете на човечността, която дава смисъл на живота. Лишено от тези сокове, обществото подивява и става непредсказуемо. Спасението идва от малцината, които устояват и успяват да съхранят човешките добродетели в нечовешки условия. Не е важно да имаме тези хора за герои, важното е да имаме такива хора за ориентири.
