Начало Книги Библиосвят Спасители на света
Библиосвят

Спасители на света

Пьотър Иванов
01.05.2013
1888

Когато в хуманитарното европейско общество безсъдържателното понятие „човечество” започна да изтласква разбирането за Църквата, която е тяло Христово и пълнота, изпълваща всичко във всички, идеята за спасението преминава в ръцете на самозванци и започва да се осъзнава като всеобщо земно спасение на хората от земните беди.

(Дон Кихот)

Оноре Домие, Дон Кихот, 1868
Оноре Домие, Дон Кихот, 1868

Отпаднал от Христос и подивявал, културният свят се опитва да приспособи към своя отслабващ разум святата истина на Спасителя.

Без съмнение, той не е създал нищо ново, а само извращава светините, като ги възприема превратно.

За да си представим докъде е стигнало това извращение, следва да обърнем внимание на противоречието, на което се натъкваме, сравнявайки образа на Дон Кихот, обрисуван от християнина Сервантес, с онова разбиране за героя, което се е утвърдило в обществото и е направило името му нарицателно.

Зъл и опасен луд – ето как изобразява Дон Кихот авторът; благороден, отзивчив рицар, защитник на угнетените – това е ореолът на неговата световна популярност. Тургенев, който е един от апологетите на Дон Кихот, го определя като най-нравственото същество на света.

Откъде идва това противоречие? То е следствие от факта, че светът не иска със своята мъдрост да разбере премъдростта Божия.

В основата на романа Дон Кихот лежи идеята за спасението на човешкия род, за подвига на любовта и саможертвата. Тази идея има изцяло християнски произход.

Подобна идея за спасението на света не е съществувала до Христос. Тя е възвестена от Него, Той я въплъщава в живота със Своята жертва и изкупление. Христос е единственият Спасител на света и следователно за човека е възможно да се спаси само ако пребивава в Него и принадлежи към Църквата.

Когато в хуманитарното европейско общество безсъдържателното понятие „човечество” започна да изтласква разбирането за Църквата, която е тяло Христово и пълнота, изпълваща всичко във всички, идеята за спасението преминава в ръцете на самозванци и започва да се осъзнава като всеобщо земно спасение на хората от земните беди.

По подобие на християнската религия, която се уповава на второто пришествие на Христа, тази идея търси упование в социализма – някакъв земен рай, който ще настъпи, когато социалистите вземат управлението на света в свои ръце и преустроят живота на хората съгласно своите (все още недостатъчно добре обмислени) планове.

С други думи, трябва да разрушим стария свят и да създадем (ние!) нов. По същество това е християнска идея: разрушаване на стария свят („стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” [1]) и явяване на ново небе и нова земя, в които обитава правдата.

Самите принципи, които трябва да скрепят вътрешния порядък на бъдещия земен рай, са вече готови и разбира се, отново подражават маймунски на Христос: свобода, равенство, братство. Според християнството свободата ни е дадена, за да имаме възможност да постъпваме лошо или добре, тоест да можем свободно, а не като роби да избираме винаги доброто; за безбожника свободата е нужна, за да може сам на себе си да пише закони – може да поискам така, може да поискам иначе, никой няма право да ми пречи да устройвам живота си по мой вкус, така че да ми бъде приятно (тенденция към пълен аморализъм). Равенството на всички в Христа предполага, че няма разделение по външни признаци, а всички са равни пред Бог, което обаче не унищожава личните заслуги на всеки („в дома на Отца ми има много жилища” [2]); равенството, мислено без Бог, унищожава не само външното разделение, но омаловажава вътрешното усъвършенстване и тъй като не може да понесе никакъв авторитет, поставя своето „аз” като единствено божество – всеки сам е господар на себе си.

Що се отнася до третата добродетел, разбирането за християнската любов е съвършено ясно; нехристиянското „братство” обаче представлява абсурд поради това, че първите две качества (свобода и равенство, основани на егоизма) правят психологически невъзможно каквото и да е братство и ако то изобщо е възможно, е мислимо само като „другарство” в общите пороци.

Спасението на човешкия род съвсем не е по силите на хората, каквито и превъзходни теории да създават те, нещастието, войните и свирепите екзекуции ще продължават да съществуват, докато съществува този свят, тоест светът, лежащ в зло, и единственото възможно спасение за човеците е да станат безгрешни. Затова е необходимо всеки да спаси преди всичко сам себе си и да се очисти.

Горделивата мисъл, че можеш да спасиш целия свят, без да си започнал от себе си, е най-лошата мисъл, която изобщо може да бъде измислена за своя и на другите погибел. Хората, които се занимават с осъществяването на тази мисъл, объркват и усложняват живота и вместо да облекчат битието на своите ближни, го правят още по-непоносимо и безсмислено, защото как биха могли да спасят света, бидейки сами нечисти, тоест зли.

Угодникът Божий, без да помръдва от мястото си, изпълва света с щастието на Божието благоволение.

Като зловонни изпарения от гниещи блата греховете забулват земята в мъгла и скриват небето, праведникът пък, бидейки свят, прогонва мъглата и открива небето, дава възможност на хората да дишат чистия въздух на небесната правда. Те са щастливи, че правдата съществува не само на небето, но свети и сред народа.

Този, който е живял в Русия при болшевиките – хулители на правдата – знае, че най-голямото нещастие е да живееш сред неправедни: през цялото време хората усещат недостиг на въздух и се задушават от смрад.

Светът е дотолкова щастлив, доколкото е праведен, а дотолкова е изпълнен с нещастия и има опасност да бъде подложен във всеки един момент на мъките на злото, доколкото е нечестив.

Извращението на християнската идея за подвига има своята история. Начало на това извращение е рицарството.

Сами живеещи безнравствено – като разбойници, които се държат грубо със своите жени и подчинени – рицарите си поставят задачата да творят добрини във всемира. Тоест не да сеят добро около себе си, а някъде там, над главите на обидените и угнетени от тях хора.

Сервантес, който като верен християнин е чувствал нелепостта на рицарската идея от онова време, решава да покаже целия ужас и комизъм, до който се стига при всеки опит за реално осъществяване на високите декламации за спасяване на угнетените и оскърбените (извън Христос). И създава Дон Кихот.

Ако четем Дон Кихот без предубеждение, веднага ще забележим колко нещастие, беди и неприятности разпространява около себе си този рицар на беззаконното добро. И никак не е наивно и смешно естеството на причиняваното от него зло.

Момчето, за което се застъпва той, е пребито почти до смърт от господаря си, Дон Кихот ранява монасите, които превозват тялото на покойник, пребива до безчувствие спътника на дамата и т.н., и т.н. В същото време Санчо Панса ограбва пребитите и изгубили съзнание хора по най-циничен начин: взема им парите, одеждите, провизиите.

Да четем Дон Кихот без отвращение е възможно само поради това, че неговите дела са белязани с печата на някакво самоунищожение: подвигът в планината, сражението с вятърните мелници. Освен това него го бият безпощадно и това успокоява възмутеното нравствено чувство на читателя.

Главният импулс в странстващия живот на Дон Кихот е да прослави себе си: той непрестанно бълнува за слава, мечтае за радостта, която ще доставят на бъдещите поколения разказите за неговите подвизи. Само това е достатъчно, за да разберем какъв дух го ръководи.

С гениална прозорливост Сервантес отгатва прекомерната опасност, с която тези маниаци застрашават бъдещето. Те умеят да съблазняват масите. Вижте как Дон Кихот убеждава Санчо Панса да го последва: дава му маса обещания. „Съвсем лесно – повтаря той непрестанно – странстващият рицар може да придобие началство над остров.” Лесна печалба, пари, власт – Санчо Панса се увлича от тази надежда и решава да изостави жена си и децата си и да последва героя.

Какво изопачаване на Христовия образ трябва да носим в сърцата си, за да приемем Дон Кихот като най-нравственото същество на света и да го въздигнем до образец за всички добри хора!

Прочетете речите на Дон Кихот към пастирите и други пасажи – това е надуто и високопарно дрънкане за всеобщия рай и благоденствие, които ще бъдат постигнати с негова помощ.

„По-добре да станете проповедник, отколкото странстващ рицар” – отбелязва веднъж Санчо Панса.

Уви, Санчо Панса предугажда! След няколко века Дон Кихот ще се яви в света преоблечен като проповедник, само че с ново име – името на пропагандатор революционер.

Със своя Дон Кихот Сервантес в наше време попада право в целта – не рицар от средните векове, а „идеалист” от XIX и XX век с всичките му речи и дела (цялата социалнополитическа, вестникарска и пропагандна литература с одеждите на доброто).

Какво е например руският Ленин, ако не тържествуващ Дон Кихот на XX век, получил шанс да покани като участник в своите подвизи не едничък Санчо Панса, а целия многомилионен руски народ.

Навярно и той като Дон Кихот изглежда смешен… отдалеч! Мнозина, които напускат Русия, започват след известно време да възприемат всичко ставащо там, сякаш осветено от необичайно комична светлина (то е и такова, стига да не бяха живите хора). Дяволски фарс! Ето как се проявява мнимата доброта на Дон Кихот, бидейки доведена докрай при благоприятни обстоятелства.

Добротата на Дон Кихот – по думите на Тургенев – има силата на предаността и саможертвата, само че осветени в комична светлина.

Но ние знаем, че съвършеният образ на предаността и саможертвата е Христос Спасителят, Който е осветен от божествена, а не от някаква друга светлина.

Всичко, което се отнася до предаността и саможертвата, е в същото време истина. А в истината, както у Бога, няма никаква сянка на комизъм. Комичното е характерно само за изопачената истина.

Дон Кихот е карикатура на истината и всички негови дела са белязани от печата на злото. Когато го представят на сцена, той е смешен, когато обаче действа свободно в живота, той е ужасен, някакво извращение на Христос, негов антипод. Нашата епоха е устремена към най-гибелната орбита – изопачаване на доброто. „И не е за чудене: защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразят като служители на правдата; но техният край ще бъде според делата им.” [3]

Въпреки всичко в края на своя живот Дон Кихот се спасява. Под булото на фикс идеята за величие в него продължава да живее искрата на Христовата светлина, тя пламва в последната минута и озарява душата на бедния маниак, и измъчващият го демон, опасният демон на добродетелния утопизъм, си отива внезапно. И тозчас у него се връща истинското християнско смирение; ето думите, които той произнася пред смъртта: мили мои, поблагодарете на всемогъщия Бог за това, че в своето милосърдие Той ми върна разума, който изгубих, докато четях глупавите вълшебни книги. Аз не съм вече Дон Кихот де ла Манча, а Алонсо Кихано, получил някога прозвището Добрия. Недейте да виждате в мен странстващ рицар, покровител на притеснените, а вижте вашия съсед, приятел и брат, който с Божията помощ се покая за своето заблуждение.

Пьотър Иванов е руски религиозен мислител, изселен от Съветска Русия през 1922 г. заедно с голяма група руски интелектуалци, обявени за „най-активните контрареволюционни елементи сред професорите, лекарите, агрономите и литераторите”. Най-напред се установява в Берлин, където членува в Руския съюз на писателите и взима участие в работата на Религиозно-философската академия, основана от Николай Бердяев. В края на 1924 г. заминава за Париж и до смъртта си живее в тази столица на руската културна емиграция. Сътрудничи на списанията Път, Съвременни записки и Възраждане, чете лекции на религиозни теми. През 1925 г. излиза книгата му Смирение в Христа, за която се изказват положително Александър Шмеман, Василий Зенковски, Зинаида Гипиус, митрополит Вениамин (Федченков). През 1949 г. ръководеното от Бердяев издателство YMCA-PRESS издава книгата му Тайната на светците – въведение в Апокалипсиса. Публикуваният текст е от по-ранната книга на Пьотър Иванов Смирение в Христа.

Текстът е публикуван в бр. 79 на сп. „Християнство и култура“.

Превод от руски: Димитрина Чернева

 


(1) 2 Петр. 3:10.

(2) Иоан. 14:2.

(3) 2 Кор. 11:14-15

Пьотър Иванов
01.05.2013

Свързани статии