Изключително ме порази един филм, който наскоро гледах по Канал 1. Заглавието му е „Срещу слънцето”. Заснет е по действителен случай.
Случаят ме заинтересува и намерих информация в много сайтове. На 16 януари 1942 г. американски самолет на разузнавателна мисия изчерпва горивото си и с последната капка се приводнява в Тихия океан. Екипажът работи в строга радио тишина и не може да изпрати сигнал за бедствие. Тримата авиатори – Харолд Ф. Диксън, Тони Пастула и Джийн Олдрич се спасяват на надуваема спасителна лодка, докато самолетът потъва пред очите им. На всичко отгоре в началото лодката не може да се надуе. Сред океана те имат само това, което е в джобовете им. Нямат нито координати, нито карта, нито компас, нито вода, нито храна, нито гребла. Преравят джобовете си и намират едно джобно ножче, един зареден пистолет, свирка, клещи и едно малко моливче. Така започва 34-дневната им одисея по средата на най-големия океан – срещу слънцето. Палещите му лъчи изгарят кожата и мозъка им.
Веднъж над лодката им минава самолет, изпратен с мисията да ги открие, но така и не ги забелязва в безкрайната водна шир. След това ги отбелязват във военните дневници като изчезнали. Всеки следващ кадър те са на ръба между живота и смъртта, на отчаянието и надеждата. С всеки следващ кадър надеждата да се спасят се стопява, а отчаянието пуска отровните си пипала. Лицата им, изражението, погледът стават неузнаваеми. Нямат сила да говорят, да се обвиняват, да си искат прошка. Животът се оттегля от телата им, от очите им. На осмия ден завалява дъжд, който напоява дрехите им и те изцеждат водата в напуканите си устни. С ножчето успяват да хващат риби и да се хранят с тях. Около гумената лодка кръжат акули, които могат с едно движение да я обърнат. Всеки миг са на косъм от смъртта. Гребят с подметките на обувките си, но вятърът връща лодката в обратна посока, връхлитат ги бури и те изгубват всяка представа за посока. Една вълна обръща лодката и те изгубват инструментите си. Не могат да спят от болка, глад и жажда. Понякога спорят, понякога се обвиняват, понякога се карат, най-често мълчат с часове в безсилие, отчаяние и безнадеждност.
Така сред океана от безнадеждност единият от крушенците и решава да се помоли. Ходил е на неделно училище и знае „Отче наш”. Другите двама са скептични, нямат вяра, не знаят молитви и дори в тази критична ситуация го гледат с ирония. Но постепенно и те започват да мърдат устните си и повтарят „…Ти, Който си на небесата“, постепенно започват да усещат, че молитвата ражда надежда. Но не се случва нищо. И още няколко часа не се случва нищо, докато не прокапват капките на първия дъжд. От небесата идва спасителната вода под огненото слънце, сред океана от солена вода.
Може ли сред водната пустош Бог да чуе молитвата им? А може ли да не я чуе? Дали вече не ги е изоставил според човешката логика?
Филмът не е религиозен. Не е пропаганда. Сниман е по разказите на тримата крушенци. Няма специални ефекти. Всеки кадър е достоверен. Ако не беше така, нямаше да е толкова вълнуващ. Зрителят има две възможности – или да каже, че спасителният дъжд е завалял случайно, или да каже, че случилото се е чудо.
Аз се сещам за знаменитите думи на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“ Тримата крушенци са в ада, в дъното на океанския ад, в центъра на най-големия океан, срещу слънцето, което е изпекло кожата, мозъка и устните им, които едва могат да промълвят молитва. И молитвата е чута, и изпълнена именно защото е отправена от ада.
Тримата пилоти-крушенци удивително напомнят на тримата момци в огнената пещ, опалена от Навуходоносор. Онази пещ е опалена от озлобения вавилонски цар, а крушенците се пекат на огъня на слънцето сред безкрайната океанска пустиня. Навуходоносор е смаян от това, което виждат очите му и пита велможите си: „нали трима души вързани хвърлихме в огъня?“ Те отговориха на царя: „наистина тъй, царю!“ На това той рече: „ето, аз виждам четирима души, невързани да ходят сред огъня, и нищо им няма; и видът на четвъртия е подобен на сина Божий“.
Един от крушенците, Харолд Диксън, пише по-късно: „Единствената утеха беше да предадем тежестта си на някой по-голям от нас в това празно необятно пространство. Освен това общото изпитание ни сближи, тъй като беше ясно, че ние тримата вече не можем да си помогнем един на друг, а единствено можем едновременно да се обърнем към някой Четвърти и да го направим заедно“.
Споменаването на „Четвърти“ с тях в малката гумена лодка кара човек да мисли, че Той е избавителят на изгубените в океана. Без гребла, придвижвана само от променящия се вятър, гумената лодка изминава 1200 километра и достига до едно микроскопично островче – атола Пукапука, част от малките острови Кук, които се намират по средата на огромния океан.
Докато следях с нарастващо напрежение сюжета, през цялото време се опасявах от едно нещо – крушенците да не се настроят един срещу друг, да не се скарат, да не се сбият, да не се избият. В такива ситуации това е най-голямата и най-фатална опасност. На моменти те бяха на ръба това да се случи. Това е по-опасно от акулите, от глада, от жаждата. Самотата и екстремните обстоятелства изопват нервите, изострят чувствителността, изкривяват взаимоотношенията, изваждат всички лоши черти от характера, всички слабости. Човек изгубва възможност за самоконтрол. Отпадат задръжките. Оголват се инстинктите. Човек озверява и става по-лош от звяр.
Тримата крушенци се опазиха от тези изкушения. Съхраниха се като човеци. Чудото е как в тях се събуди вярата. В кое скрито кътче на душите им е останало синапово зрънце вяра. С него те измолиха дъжд. Дъждът напои зрънцето и то порасна. Спасителната лодка намери малкото островче в безкрайния океан.
На 34-я ден виждат в далечината мираж. Не вярват на очите си. Миражът се оказва действителност. В прилив на сили гребат с длани към брега. Наградени са с Кръста на Военноморските сили. Спасителната лодка се пази в Националния музей на военноморската авиация. По нея личат знаците, направени с малкото моливче, с което са отбелязвали дните, през които са се надявали да бъдат спасени.
