Спасителното – именно спасителното, спасяващото нас, човеците – дело на Христос не завършва на Кръста (или още по-точно с „изпускането на дух“ на Кръста). Жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече не се „гневи“ на човека, няма го под „проклятието Си“. Тя, в най-голяма дълбочина е отдаването на Тялото и Кръвта на Христос (от Христос), с което – както достоверно знаят всички християни, независимо от всичките си вероизповедни различия – Той е победил смъртта, съкрушил е смъртта, „свършил“ е смъртта, а значи и е възкресил човешкото естество.
Със смъртта Си, Христос – нека го кажем – далеч не просто „умилостивява“ Бога (Отца), „изкупва“ човеците. Със смъртта Си, Христос – знаем го от следващото подир разказа за Кръста и погребението – извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта. Смъртта Му на Кръста умъртвява смъртта (поради което и плодът на тази негова смърт е – свършекът на свършека, придобиването на края на края).
В този смисъл дълбоко прав е съвременният католически богослов кард. Валтер Каспер, когато пише, че всъщност „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт“. Но затова и „то (Възкресението – б. м.) не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус“. В Неговата смърт – утвърждава В. Каспер – в самата Негова смърт се е случила, извършила се е смъртта на смъртта, т. е. в смъртта Му се е случило въз-кръст-ването на живота – случило се е Възкресението. И точно поради това „Възкресението е… дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня“ и даже – добавя В. Каспер – би могло да се каже, че „Разпети петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една единствена неделима мистерия“.
Но ето защо Жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста (та онова, което ни оставя, да е само да вярваме, че Бог вече не ни се гневи, че не ни има като Свои „длъжници“, не „вменява“ греховете ни). Разпростряна на Кръста, Жертвата на Христос ляга, упокоява се, с-вършва се собствено върху… Престола на Отца – в небето. А „небето“ – пише пак В. Каспер – в религиозен смисъл е не „пространствен“, а есхатологичен феномен. То не просто „е“, то по-скоро възниква (за света и в света) „в мига, в който първото творение идва (чрез възкръсналия от смъртта Христос – б. м.) при Бога по есхатологично окончателен начин. Небето следователно, става след Възкресението и Възнесението на Христа… Небето е духовното, възкресено Тяло на Христос“.
Да, ще трябва да кажем в такъв случай – жертвата на Христос включва смъртта, но не завършва със смъртта. И не завършва, защото смъртта Му е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта (и затова е – тя, самата Му смърт на Разпети петък – въз-кръст-ването на третия ден и даже възнасянето на Тялото и Кръвта Му „отдясно на Отца“, на Престола на Отца на четиридесетия ден, където и ги „вкусваме“ в Духа Свети от петдесетия ден след Възкресението им.
В своята завършеност, принесеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения вечен живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Себе Си, Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили (умъртвили) с това свое пожертване смъртта и следователно, като – вече – окончателно, вечно живи. Жертва ги, значи, тук, но ги полага там, в небесата, като плода на „смертию смерт поправ“.
С това, собствено, Синът „прославя Отца“ (защото Отец е в Него – срв. Иоан. 14:10) и Отец се прославя в Сина – открива се (в Христос) кое е било най-съкровеното лоно на Отца – Жертвата му за човека. Лоното на Отца, открива се, това е пожертваният посред Престола Му Син (срв. Откр. 5:6) и значи – Престолът, на който седи Отец, това е Жертвеникът, на който Синът Му е пожертван. Вечното тържество на Бога, с което Той вечно тържествува отвъд небесата, това е „заклаността“ Му за света и обратно – „заклаността“ на Сина, на Агнеца, Жертвата в лоното на Отца, това и е тържеството, с което вечно тържествува Бог в Себе Си (защото Бог е Любов).
Димът, издигащ се от Жертвата – бихме могли да кажем – от димящата Му проляна Кръв и разтерзаното Му на-кръст Тяло, е димът на умъртвената смърт, димът на покоя от „Свърши се“ (Иоан. 19:30), от „смърт не ще има вече“ (Откр. 21:4).
С разпростирането (на-кръст) – нека кажем следователно още веднъж – на пожертваното Тяло – с тази негова жертвена смърт, не просто е „изкупен“ нашият дълг към Бога, но смъртта – тази „наказаност“ за греховете ни, е отминала вече и на Престола лежи упокоеното от смъртта, изцеленото от смъртта, въз-кръст-налото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл тук чрез Кръста Си, откривайки славата Божия на тази велика, извечна любов, която Бог има към него „отпреди свят да се създаде“ (Откр. 17:5). И самият дим на Жертвата върху Престола на славата е димът на славата на Вечно-живия, упокоил Живота. Димът на Жертвата, простряна върху Жертвеника е кадивото на славата на Бога, обвиваща Престола Му. Защото Жертвата е славата и славата – Жертвата. Защото Жертвата е покоят на Живота, за който смърт вече няма, и покоят на Живота, за който смърт вече няма, е докрай отдадената от сърцето на предвечната Любов Жертва.
И тъй, да – Христос е положил Тялото и Кръвта Си като Жертва върху Престола на Отца, но не за Отца (за да бъде умилостивен Той от тази Жертва), а „за живота на света“ (Иоан. 6: 51). Ето защо, димящата върху този Престол Кръв и разпростряното върху него на-кръст Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват предложеният върху Престола дар за нас – угощението с тоя въз-кръст-нал, изцелил се от смъртта живот, чрез Жертвата, придобит от Христа Иисуса като „дара“ на Бога, Който Го е пратил – като Божия дар, който Бог, понеже е Любов (вж. 1 Иоан. 4:8) и Любов докрай, е решил да ни поднесе още на Предвечния Троичен съвет в недрата Си.
Но ето защо също оставя на нас (всъщност) Царството и именно Царството е плодът, резултатът от неговата Жертва. Това пък Царство, а не просто „прошката“ и „милостта“ на Отца Христос ни оставя според собствените Му думи, казани също на Тайната вечеря, предадени ни от св. ев. Лука. Защото според свидетелството му Христос, след като подава на учениците хляба с думите: „Това е Моето тяло, което за вас се дава“ (Лук. 22: 19) и чашата със словата „тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива“ (Лук. 22:20), добавя (именно във връзка с тях): „И Аз ви завещавам, както ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство и да седнете на престоли“ (Лук. 22:29-30).
„Милостта на Отца“, трябва да кажем, следователно – това е Сам Синът – Синът, Който приема да положи, чрез Жертвата Си възприетите от Него Тяло и Кръв в домена на Божеството, на Престола на Отца. А пък разпрострени върху Престола на Бога, Тялото и Кръвта обладават вече покоя на вечния, на Божествения живот – чист, Божествен живот са.
Да, действително – ако Христос бе дал (и оставил) на трапезата, която ни завещава да правим като нова Пасха, просто преломеното Си на Голгота Тяло и проляната Си от Кръста Кръв, това би било лишено от смисъл. Та защо да ги вкусваме? Ние трябва по-скоро да „вкусим“ онова, което това преломено Тяло и тази пролята Кръв са ни донесли – примирението с Отца (на Когото и двете се дадени). Мирът от Отца, Неговата „пронунциация“ (както се изразява М. Лутер) – невменяването повече на нашия грях, освободеността ни от „проклятието“. Христос обаче ни е дал, оставил преломеното Си Тяло и пролятата Си на Голгота Кръв, с които (и в които) смъртта е умъртвена, които представляват умъртвената смърт и следователно – покоят на освободеният живот. Които, значи, сами са въплътеният мир от терзанието на смъртта – тази страховита „онтологична“ болест.
