„Не е ли светлината, която е у човек, понякога дори тъмнина, понякога здрач, а понякога с този или онзи оттенък, обагряйки всяка част от него със собствения си нюанс?“ Една проповед на блажения Джон Хенри Нюман.
„По това узнаваме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди.”
1 Иоан. 2:3.
[Светли понеделник]
Познанието на Бога и Христа според езика на Свещеното писание означава да живеем с убеждение за присъствието на Този, Който е невидим за телесните ни очи. Това всъщност е вярата, както пише св. Павел, която е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що не се вижда. Това е вярата, но не вярата, която може да има един езичник, а вярата на Евангелието; защото само в Евангелието Бог така е разкрил Себе Си, че да допусне този вид вяра, която може по-специално да бъде наречена познание. Вярата на езичниците е била сляпа; тя повече или по-малко се движела напред в тъмнината, пълзешком; следователно апостолът казва: „та не биха ли Го някак усетили” [Деян. 17: 27]. Но Евангелието е проявление и следователно е насочено към очите на духа ни. Вярата остава същият принцип както и преди, но допълнена от възможността за действие по уверен и задоволителен начин. Разпознаваме обектите веднага с очите си, а не с допир. Познаваме ги едва когато ги видим, рядко преди това. Ето защо Новият завет казва толкова много по темата за духовното знание. Например св. Павел се моли ефесяни да могат да получават „дух на мъдрост и откровение, за да го познаят, да просвети очите на сърцето им” и казва, че колосяните „се облякли в новия човек, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател”. Също и св. Петър се обръща към братята си с поздрава: „Благодат и мир, чрез познаване- то на Бога и на Исуса, нашия Господ”, а сам Нашият Господ заявява, че „вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” [Еф. 1:17, 18; Кол. 3:10; 2 Петр. 1:2; Иоан. 17:3]. Това, разбира се, не означава, че християнската вяра не трябва да бъде упражнявана чрез другите сетива (така да ги наречем) на душата; а че окото е това особено сетиво, с което се тя се отличава от вярата на езичниците и дори мога да добавя на евреите.
Ясно е кой е обектът на духовното зрение, посочен ни от Евангелието — „Бог се яви в плът”. Този, Който е бил невидим, се явил в Христос; не просто показал славата Си, като (например) в това, което наричаме провидение, в проявление, в чудеса, в действията и характера на вдъхновени мъже, а наистина Сам Той е дошъл на земята и бил видян от хората в човешка плът. По същия начин, по който ние казваме, че сме видели Неговия раб, апостол или пророк, макар и да не можем да видим душата му, така човек е видял невидимия Бог; а в Евангелията пред нас се разкрива историята на Неговия живот сред Неговите творения.
Да познаваме Бога, означава живот вечен, да вярваме в Евангелския разказ за Него, означава да Го познаваме; но как можем „да знаем, че Го познаваме”. Как можем да сме сигурни, че не бъркаме някоя наша мечта с истинското и ясно видение? Как можем да сме сигурни, че загледани през мъглата в далечната перспектива не бъркаме това, което виждаме? Текстът ни дава ясен и разбираем отговор, макар и някои християни да търсят други доказателства или да не им достига търпение, за да си зададат този въпрос. Те казват, че са сигурни, че вярват истински; защото вярата носи със себе си своите собствени доказателства и не допуска да греши, а истинското духовно убеждение е различно от всички останали. От друга страна, св. Йоан казва: „по това узнаваме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди”. Послушанието е изпитание на вярата.
Така става ясно, че дългът и дейността на християнина се състои от две части, от вяра и послушание; от това да имаме „пред очи ” Исус, Божествен обект и Източник на нашата вяра, и да действаме според Неговата воля. Не че определена нагласа, някои понятия, привързаности, чувства и настроения не са необходимо условие за спасението; но по някаква причина апостолът не настоява на това; като че ли то ще последва със сигурност само когато сърцата ни израснат в тези два основни обекта, видението на Бог в Христос и прилежния стремеж да Му се покорим в нашето поведение.
Съзнавам, че днес има опасност да не обръщаме достатъчно внимание на нито едно от двете и да заместим истинското и внимателно вглеждане в обекта на вярата с безплодна ортодоксалност, техническа сложност и други подобни, а искреността във вършенето на добри дела — със студена и формална моралност; и вместо да правим необходимото да заменим набожността, или по-скоро (в това се състои проблемът) изпитанието на нашата набожност, с това, което се нарича духовно състояние на сърцето, и по този начин да пренебрегнем Обекта, от Който тази вяра произхожда, и делата, които трябва да следват от нея. В тези дни, когато сме заети с размисъл за пълната победа и изява на нашия Господ и Спасител, когато Той се e „открил за Син Божий чрез силата на чудесата… чрез възкресението от мъртвите” (Рим.1:4), ще бъде от полза да се спра на една грешка, която може да ни отнеме ползата от Неговото снизхождение.
Св. Йоан говори за познаването на Христос и за спазването на Неговите заповеди като за двете големи сфери на религиозния дълг и блаженството. Да познаваш Христос, е (както вече казах) да различаваш Отца във всичко, откроен чрез Неговия Единороден Въплътен Син. В естествения свят можем да забележим проявленията, чести и изумителни, на Неговите славни качества, на Неговата сила, мъдрост и доброта, на Неговата святост, Неговите страшни присъди, Негова дългопаметност за злото, Неговото дълготърпение към грешниците, на странната Му и всеобхватна милост във време, когато сме я очаквали най-малко. Но за нас, смъртните, които живеем ден и виждаме само на една ръка разстояние, тези проявления изглеждат като отражения в счупено огледало, те не ни дават възможност в никакъв утешителен смисъл да познаем Бога. Вярата наистина може да ги използва, но едва ли да им се наслади. Това тогава е една от ползите от идването на Христос, че така невидимият Бог се е разкрил във формата и историята на човека, разкрил се е в отношението, в което за грешниците е най-необходимо да Го познаят, а най-скрито говори в природата, като Свят и същевременно Милостив управител на Своите творения. Така Евангелията, които съдържат спомена за тази прекрасна благодат, са нашите най-големи съкровища. Това е Откровението; и Посланията, особено тези на свети Павел, го коментират, развиват и описват в различните му прояви, като издигат историята до доктрина, повелите — до тайнства, отделни слова или действия — до принципи и начини на действие, като по този начин чинно проповядват Неговата личност, дело и воля. Св. Йоан е едновременно пророк и евангелист, който записва и разяснява служението на своя Господ. Но Главният пророк на Църквата е Той, а Неговите апостоли обясняват думите и делата Му; съгласно Неговите собствени думи за дареното им водачество, което трябва да Го „прославя”. Същите задължения са изпълнени за Него от Символите на вярата и доктриналните изложения на ранната Църква, които пазим в нашите богослужения. Те не говорят за идеално битие, което само въображението може да съзерцава, а за самия Божи Син, чийто живот е записан в Евангелията. Така Божията воля извежда към Неговото проявление, което е неин център.
Обръщайки се от Бог към себе си, виждаме, че ни е дарено едно кратко правило: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”, „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал”, „И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога” [Иоан. 14: 15; 1 Иоан. 2:6; Кол. 3:1]. Това е всичко, което ни е възложено, наистина трудно за изпълнение, но лесно за разбиране; възложено ни е по простата причина, че Христос е извършил всичко останало. Той свободно ни е избрал, умрял е за нас, обновил ни е, а сега живее за нас вовеки; какво ни остава? Просто да постъпваме така, както Той е постъпвал за нас, като показваме с делата си Неговата слава. Така целият дълг на човека се състои в правилната (или както често я наричаме) ортодоксалната вяра и живота в послушание. И това със сигурност винаги е било така. Погледнете писанията на Ранната църква или тези на нашите най-почитани епископи и учители и помислете дали те обобщават цялата религия, отразени в текстовете, с които децата са катехизирани – Символът на вярата, Господнята молитва и Десетте Божи заповеди.
Но съществува възражението, че подобен възглед за религиозния дълг поощрява самозаблудите; че човек, който не прави нищо повече от това да вярва правилно и да спазва Божиите заповеди, е формалист, че сърцето му не се интересува от същината, че чувствата му остават непроменени и че докато не се извърши промяна там, цялата вяра и послушание, които възприема съзнанието, си остават външни белези, които нищо не струват, че следователно трябва да се обърнем към сърцето на човека, трябва да настояваме да се вгледа в себе си, да изпита подбудите си, да се погледне от близо да не би да се осланя на себе си и да бъде сигурен, че чувствата и мислите му са духовни, преди да може да бъде спокоен. Достойнствата на тази гледна точка за вярата ще бъдат разгледани след малко; за момента нека я приемем само в светлината на вече посоченото възражение. Питам в отговор как тогава човек може да познае, че мотивите и чувствата му са правилни освен по техните плодове? Могат ли те да бъдат доказателства сами по себе си? Като цветовете ли са, които човек разпознава от веднъж, без проверка или преценяване? Не е ли всяко чувство и мнение, един или друг цвят, приятно или неприятно, по личната преценка на всеки човек според основната светлина, която е разположена в душата му? Не е ли светлината, която е у човек, понякога дори тъмнина, понякога здрач, а понякога с този или онзи оттенък, обагряйки всяка част от него със собствения си нюанс? Как ще може тогава човек правилно да изследва своите чувства и привързаности чрез светлината в него? Как може да отсъди правилно за тяхното естество, независимо дали е християнин, или не? За това е необходимо той да излезе от себе си, да разгледа и да се увери в характера на принципите, които го ръководят, тоест, той трябва да се обърне към своите дела и да ги сравни с Писанието като единственото доказателство за него самия, независимо дали сърцето му е съвършено спрямо Бога или не. И тогава става ясно, че предложеното вглеждане в делата на съзнанието на човека не значи нищо, не носи никакъв резултат и ни оставя там, откъдето сме тръгнали, освен ако не възприемем мнението (което рядко е открито изразено), че религиозната вяра е доказателство само по себе си.
От друга страна, делата на послушание са разбираемо доказателство, нещо повече, единственото възможно и, като цяло, задоволително доказателство за реалността на нашата вяра. Не твърдя, че това или онова добро дело е важно само по себе си, а че поведението на послушание говори много. Различните дела, извършени в различни области на дълга, се подкрепят и свидетелстват помежду си. Ако човек действа просто смело и твърдо, би могъл да си каже: „Може би всичко това е просто горделивост и упорство”. Ако просто отстъпва и прощава, би могъл да се отдаде на естествен мързел на духа. Ако е просто трудолюбив, това би могло да се съчетае с лошо настроение или егоизъм.
Ако просто изпълнява задълженията на земното си призвание, той не би имал доказателство, че въобще е дал сърцето си на Бога. Ако просто редовно ходи на църква и взема светото причастие, би бил като мнозината, чиято съвест е немарлива, които не са напълно откровени, които са придирчиви или стиснати. Ами ако е домошар, симпатичен, нежен, влюбен в семейството си? — тогава нека той внимава да не постави съпругата и децата си на мястото на Бога, Който му ги е дал. Ако е просто умерен, трезвен, целомъдрен, верен в своите думи? — възможно е това да e плод на обичайна притъпеност и безчувственост, възможно е то да е съчетано с духовна горделивост. Ами ако е весел и любезен? — може да е резултат от младежкия дух и непознаването на света. Избира ли приятелите си, следвайки праведните принципи? — ако е така, може да е груб и суров. Или пък е ревностен и услужлив в защита на Истината? — възможно е тогава да е неспособен да се принизи до хора с нисък статус, да се радва с онези, които се радват, и да плаче с онези, които плачат. Никой не е без едно или друго добро качество: лъжливият пророк Валаам е бил внимателен да не изопачи Божието послание, Саул бил смел, Иоав бил верен, Ветилския пророк почитал Божиите слуги, вещицата от Аендор била гостоприемна; и следователно — разбира се — няма добро дело или нагласа, което да бъде критерий за духовно съзнание. Все пак, от друга страна, нито една от неговите характеристики не е лишена от съответно външно доказателство; и колкото тези външни действия се умножават и разнообразяват, толкова по-силни и по-утешителни стават доказателствата. Цялостната добросъвестност е единствената гаранция, която можем да имаме, за това, че имаме такова съзнание; и към това трябва да се стремим, като се решим да се покоряваме на Бога последователно, с ревностно усърдие за всички неща, малки и големи. Това, както се казва в Писанието, означава да „служиш на Бога с цяло сърце”, както ще разберете веднага, ако се вгледате в промяната на Ииуя и Иосия. Нека тогава, доколкото човек има основание да се надява, че е последователен, дотолкова смирено вярва, че има истинска вяра. Да бъде последователен, „постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни”, е единственото му занимание; като през цялото време благоговейно гледа към великия Обект на Вярата, Отца, Сина и Светия Дух, Три Лица, Един Бог, и Сина Въплътен за нашето спасение. Със сигурност ще има какво да го води по пътя, когато очите му са насочени към Бог, а делата му са в неговите ръце, дори и да изживява любопитни обрати в своите усещания и вълнения; и ако някой възрази, че доказателството на делата е само хладна утеха, в най-добрия случай слаба и откъслечна, отговарям, че в края на краищата, това е повече, отколкото грешниците имат право да искат, че дори и отначало да е малко, то се уголемява, докато ние израстваме в благодатта, и освен това, че такова доказателство, повече от всяко друго, ни потапя във вярата на любяща милост и изкупителни страсти на нашия Спасител. Разбира се, дори и най-добрите ни дела са проникнати от покварата на греховността и тя винаги ще ни напомня откъде идва същинската ни Надежда. Хората са доволни от себе си не когато спазват, а когато пренебрегват детайлите на своя дълг. Неподчинението заслепява съвестта; послушанието я прави проницателна и чувствителна. Колкото повече правим, толкова повече ще вярваме в Христа; и това със сигурност не е мрачна доктрина, която след като ни дава всяко възможно доказателство за нашата сигурност, ни кара да успокоим егоистичното си безпокойство и да забравим страховете си, при вида на въплътения Божий Син.
На последно място, може да се възрази, че тъй като много дела на послушание са действие на духа, за да ги извършим трябва непременно да разгледаме чувствата си; че не можем да се молим например, без да размишляваме върху себе си като използваме думите на молитвата и без да държим мислите си върху Бога; че не можем да сдържаме гнева си или нетърпеливостта си, или да бъдем устойчиви в милостивите и опрощаващи мисли, без да се изпитваме и да се наблюдаваме. Но подобен довод се основава на погрешното разбиране на това, за което говорих. Всичко, което твърдя, е, че нашият дълг се състои от дела, действия, разбира се, от всякакъв вид, действия на духа и на езика, действия на ръката; но така или иначе се състои най-вече от дела; а не от настроения или чувства. Онзи, който има за цел да се моли добре, да обича искрено, да спори кротко, както изискват съответните задължения, е мъдър и набожен; но онзи, който си поставя за цел само смътно и неясно да постигне духовното състояние, се оплита в измамата на думите, които придобиват смисъл само когато се превърнат в злонамерени. Нека изпълняваме нашия дълг, както се изисква; това е тайната на истинските вяра и мир. Имаме власт над делата си по Божията благодат; нямаме директна власт над нашите навици. Нека сме сигурни в действията си, както би желал Бог, а навиците ще последват. Да предположим, че един набожен човек например в компанията на непознати приема нещата, както се случват, разговаря естествено, дава мнението си трезво и прави добро според всяка възможност за добро. Сърцето му се труди и мислите му без усилие почиват върху неговия Бог и Спасител. Това е пътят на християнина; той оставя на зле осведомените да се стремят към (т.нар.) духовна нагласа в суматохата на живота, нагласа, която се проявява единствено в дела и изповядване. Истинската духовна нагласа е невидима за човека като самата душа, на която е проявление; и както душата се познава по действията, така и духовната нагласа се познава по плодовете.
Ще добавя също, че изпитанието на съвестта се състои по-скоро в откриването на онова, което е лошо в нас, отколкото в установяване на това, което е добро. Никаква вреда не може да донесе размисъла за нашите грехове, така че да държим Христос пред очите си и да се опитваме да ги преодолеем; такъв преглед на самите себе си ще доведе само до покаяние и вяра. И докато това се случва, сърцата ни несъмнено ще постигнат едно по-високо и по-небесно състояние; но все пак косвено — така, както средината се постига в действието или изкуството, не чрез директно вглеждане и насочване към нея, а по пътя на отрицанието, чрез избягване на крайностите.
В заключение. Същността на Вярата е да гледаме извън себе си; а сега, помислете от кой тип е този вярващ, който се затваря в собствените си мисли и се основава на собствения си разум и си мисли, че Спасителят е плод на неговото въображение, вместо да остави своето его настрани и да живее чрез Онзи, Който говори в Евангелието.
Превод от английски: Невяна Бенева
Текстът се публикува по изданието: Джон Хенри Нюман, Проповеди, Фондация „Комунитас”, 2015, с. 173-187.
Писател и поет, оратор и проповедник, Джон Хенри Нюман (1801-1890) е сред най-известните англикани, приели католицизма. През 1864 г. Нюман публикува Апология на своя живот (Apologia Pro Vita Sua), където обяснява религиозните си възгледи и причините за обръщането си към католицизма. Апологията е последвана от най-важната богословска творба, Граматика на съгласието (Grammar of Assent), публикувана през 1870 г. През февруари 1878 г. е избран за почетен член на Тринити Колидж на Университета в Оксфорд. Папа Лъв ХІІІ на 12 февруари 1879 г. го провъзгласява за кардинал-дякон – важен прецедент, тъй като в модерната епоха не е имало случай, при който кардиналската титла е дарявана на обикновен свещеник. Интересът към него продължава да бъде голям, като и днес продължават да съществуват общества, посветени на изучаването на неговото творчество. През септември 2010 г., по време на посещението си във Великобритания, папа Бенедикт ХVІ провъзгласи кардинал Нюман за блажен. Всички негови съчинения са публикувани на интернет-страницата www.newmanreader.org.