Той не беше момче като другите. Тоест съвсем като другите си беше, търчеше като луд, смееше се високо, правеше се на послушен, но в очите му гореше искрата на големите беладжии. Но имаше нещо, което все пак го отличаваше. От време на време сякаш изчезваше, гледаше през хората и дърветата и погледът му сякаш стигаше до хоризонта. Тогава и да го питаш нещо, и да го дърпаш за ръкава, все едно го нямаше. После отново си ставаше същият Вениамин.
Ей сега, през пролетта, можеше с часове да гледа цъфналите облаци на овошките, кафявите полета, още незасяти, но пълни с дишане, зеленото трептене около клоните на по-късните дръвчета, още нецъфналите. И птиците гледаше, и май ги познаваше какви са, дали е сойка, или чинка. Можеше да се случи и заек да види в полето, и мишка. Щъркелите, нагазили до коляно в буците пръст, го караха да замре. А стадото с козичките и звънът на техните звънчета, разпръснат като от шепа, заради този звън чак притваряше очи.
После отново търчеше с момчетата, ходеха да гледат гладкия като стъкло язовир с колелетата, то се знае, вече бяха извадили колелетата, но само отдалеч го гледаха, защото дядовците им си нямаха друга работа, ами само туй разправяха, какви сомове великани живеят на дъното му, големи като крави и могат да ги лапнат като нищо направо с колелетата, прибираха се по къщите на обяд, за да изядат по една дебела филия с лютеница, от което на всичките момчета поникваха червени мустаци, и после чак до мръкнало отново кръстосваха цялото село, и Вениамин с тях. Но като наближеше осем часа вечерта, Вениамин се прибираше, колкото и другите да го навиваха да остане още малко с тях. Прибираше се, бутваше колелото под сайванта, измиваше си ръцете и сядаше до дядо си да гледа новините по телевизията. Дядо му се гордееше, че внук му толкова обръща внимание на световните дела. Знаеше имената на президентите и на министър-председателите. Но най-главното – знаеше къде по света се води война. Като гледаше от екрана излитащите самолети, като гледаше падането на бомбите, като гледаше черните гъби на взривовете, като гледаше пламъците до небето, като гледаше разрушените сгради, улиците, засети с развалини, като гледаше колоните бежанци с вързопи в ръка, като гледаше големите пикапи с каросерии, пълни с въоръжени мъже, като гледаше всичко това, той целият побеляваше, а черните му от игрите нокти се впиваха в дланите му.
Когато новините свършеха и говорителите пожелаеха спокойна вечер, той хапваше набързо и се прибираше в стаята си, не гледаше нито сериали, нито филми, нито концерти. А в стаята си лягаше по корем на пода и поставяше пред себе си един глобус, един стар очукан глобус, който му бяха подарили преди време, вече с избелели надписи на държавите, гледаше го и го въртеше и докосваше местата, където се водеха войни. И си представяше земята там, дърветата, животните, птиците. И си представяше излитащите самолети, падането на бомбите, черните гъби на взривовете, пламъците до небето, разрушените сгради, улиците, засети с развалини, колоните бежанци с вързопи в ръка.
Накрая си лягаше, завиваше се с одеялото. И вземаше глобуса при себе си в леглото. Така правеше. За да спаси, каквото може. Мечките, муфлоните, козирозите, снежния барс. И момченцата като него, които навсякъде по света са еднакви.
