Валерий Брюсов, „Последните страници от дневника на една жена“, превод Росица Бърдарска, издателство „Фама 1“, 2025 г.
Повестта е предизвикателство, поставящо пред литературната теория немалко уловки. Повечето от тях са свързани с рецепцията на Достоевски. И – иска ли питане – разрешаването им предполага нова, още по-екстремна каскада от предизвикателства. Някои от тях са художествени, други – морално-етически и (не последно място) юридически. Вероятно по тази причина още с излизането си от печат през 1911 г. книгата е осъдена и забранена. Процесът срещу нея напомня за съдбата на „Мадам Бовари“. Но руската цензура е категорична: Брюсов е далеч по-безнравствен и влиянието на неговата проза е много по-вредоносно от това на Флобер. Няма и как да е иначе. Защото, ако едно поколение по-рано Анна Каренина живее в умопомрачителен (но класически) любовен триъгълник, тук геометричната фигура е далеч по-сложна. Ъглите ѝ са повече от пет. Някои от тях се намират в различни равнини (неслучайно Модест – един от любовниците на Натали, се изживява като асирийски жрец). Което (самопонятно е) още повече обърква човешките отношения. Обърква ги до такава степен, че оставаме с усещането, че не човешки ум, а изкуствен интелект е създал повестта на Брюсов (любопитна подробност е, че сам авторът е търсел подобен ефект[1]). Прибавим ли сексуално-еротичната връзка между главната героиня Наталия и нейната сестра Лида, ще е излишно да се взираме в останалите образи, които са с още по-висок коефициент на провокативност. При все че те също са важни и не бива да се пренебрегват. Общото между всички тях е, че границите между човешкото и нечовешкото се движат по допирателната на гротескното[2], напомняйки високопланински пещери[3], в които, влезеш ли, никога няма да разбереш имат ли изход, или нямат. Добрият пример е фигурата на вуйчото, който е не по-малко карикатурен от вуйчо Ваньо в Чеховата пиеса. Името му е Платон и смисълът на живота му е да шантажира близките си и да ги изнудва за пари. Друг е въпросът, че на фона на останалите персонажи, Платон е почти безвиден, почти безобиден и почти безкористен. Същото важи и за сестра му (която по леснообясними причини се явява майка на Наталия). В повестта тя е анонимната maman (обръщение, подходящо повече за сводница, отколкото за майка) и нейната работа е да дава глупави наставления. Прибавим ли към тези герои и абсурдните (като в картина на Йеронимус Бош) любовници на Наталия (между тях се нарежда и самият Дон Жуан), то ще стане ясно защо историята на Брюсов ни затрогва със своята нереалистичност. Тя трябва да е отглас на фантастичните повести на Достоевски. И тъй като в тях единственият фантастичен елемент се крие в свръхрефликсивността на повествователя (който също пише дневници и разговаря сам със себе си), то тук литературната условност е повдигната и пародирана не на квадрат, а на куб. Героите се разхождат в дни, по тютчевски ясни. Разхождат се по увяхналата трева, като Мария Стюарт в трето действие от трагедията на Шилер[4]. Разхождат се в кратките хилядолетия на културата[5] и се връщат в безкрайните милиони години, когато човек е бродил заедно със зверовете и се е криел в пещерите[6]. Атавистични до мозъка на костите си, всички персонажи са колкото истински, толкова и изкуствени. Поне към подобен извод води логиката на Модест, който открива, че да се изисква от жената любов е толкова абсурдно, колкото да се изисква остро зрение от къртицата[7]. Някой би казал, че тук акцентът пада върху глагола изисква. Друг – върху това, че годината, в която се ражда повестта, е златната година на Фройд[8] и на несъзнателното. Трети би обърнал внимание на факта, че Брюсов, движейки се в асиметричните коловози на руската мистика, иска да обясни феномена щастие на мъката[9]. Четвърти и пети, търсейки паралели с образите на Разколников и на Ставрогин, биха фиксирали вниманието си върху това как чрез фигурата на Модест се разгръща добре познатата идея за свръхчовека или за Übermensch. Брюсов изписва думата на немски[10] и сякаш деликанто ни загатва какво ще се случи в Европа след двайсетина години. И заедно с това ни се усмихва и свенливо пита дали неговата героиня Наталия (която нито за миг не губи своята свръхрефлексивност) може някога да бъде щастлива. Тя вижда, че нейните любовници говорят така, сякаш четат книга[11]. И има правото да им каже: не ви искам повече[12]. Защото прекрасно знае, че всеки мъж иска да бъде обичан така, както му е угодно, и толкова време, колкото му е угодно[13]. Знае още, че всеки отказ има силата на убийство или на самоубийство. Допустимо е диалогът с Достоевски да е опосредстван чрез книгите на Арцибашев. Неговият Санин се появява четири години по-рано. Изписвам името Санин без кавички, тъй като – подобно на Наталия – и той не знае дали е литературен герой, или е истински човек. Защото тези персонажи не могат да живеят и да обичат тук-и-сега. Наталия търси не любов, а човек, с който може да се говори… няколко часа… а защо не няколко дни, или седмици[14]. Ала (и струва ми се, тук е великата интуиция на Брюсов, с която той надгражда петокнижието на Достоевски), любовта – оставена сама на себе си – създава един зъл и коварен Übermench[15]. Тя не спасява, а трябва да бъде спасена[16]. Иначе ще се превърне в погубителна и всепомитаща стихия.
П.П. Сигурно трябваше да кажа нещичко и за другия любовник на Наталия – съвършено прекрасния самоубиец Володя. Може би трябваше да отворя дума и за самоубийците в романите на Достоевски. Ала тогава суицидната тематика щеше да е доминираща и фактът, че (като в „Престъпление и наказание“) историята е криминална и започва с класическо убийство, щеше да изгуби значение. Черепът на Виктор (съпругът на Наталия) е разбит с гира… И жена му вече е свободна. Вероятно статията ми трябваше да започне именно така. Поне така ме съветваше изкуственият интелект. Може би е прав, но аз (някак по човешки) реших, че има и други начала…
––––
[1] Идеята на Брюсов да се правят т.нар. „математически повести“ изисква специално изследване.
[2] Думата идва от итал. grotta (пещера).
[3] Добра географска аналогия е спорната китайско-пакистанска пещера при планината Каракорум.
[4] Вж. с. 25.
[5] Пак там, с. 25.
[6] Пак там, с. 25.
[7] Пак там, с. 60.
[8] Тогава той пише „Относно универсалната тенденция за принизяването в сферата на любовта“. Брюсов не я е познавал (книгата на Фройд излиза от печат година по-късно, през 1912 г.), но идеите удивително много си приличат.
[9] Вж. с. 51.
[10] Пак там, с. 94.
[11] Пак там, с. 84.
[12] Пак там, с. 84.
[13] Пак там, с. 99.
[14] Пак там, с. 98.
[15] Пак там, с. 94.
[16] Пак там, с. 94.
