С двамата създатели на „Паякът”, отличен на фестивали в Русия и САЩ, разговаря Анелия ЯНЕВА.

За първи път за „Паякът” се заговори на Малкия сезон в „Сфумато”, 2010 г. По онова време той беше само текст, създаден съвместно от Йордан Славейков и Димитър Димитров, който трябваше да открие своите съмишленици, за да се превърне в спектакъл. Първи му протегнаха ръка от Театралната работилница, после в него повярваха актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов, за да се стигне до последвалия успех на фестивалите в Санкт Петербург и Москва, Русия и Ню Йорк, САЩ.

На Международния фестивал на камерните театри и малките форми „АртОкраина”, Санкт Петербург (2011), му присъдиха приза за най-добро представление и силен театрален експеримент, а на Анастасия Лютова – наградата за най-добра женска роля. На тазгодишния Десети международен фестивал на камерните театри и малките театрални форми „Славянский венец”, Москва, той взе отличието за актьорски дует.

След представянето му на 17-ия Ню Йорк Интернешънъл Фриндж Фестивал (август 2013) Ню Йорк Таймс го определи като „пламенно представление”, около което „витае духът на Самюел Бекет и Жан-Пол Сартр”, а седмичникът за култура и изкуство Вилидж Войс го класира в челната десятка на спектаклите от фестивалната програма.

Театърът, който гледахте в Русия и САЩ, потвърждава ли според вас мнението на режисьора Димитър Гочев, че това е регионално изкуство и не е за „износ”, или стана точно обратното?

Димитър Димитров: Не може да се обобщава генерално, че театърът е регионално изкуство. Ние имаме космополитна идея за театър в контекста на „Паякът” и тя – вече доказано – се приема добре от руска и американска публика.

Йордан Славейков: Докато бяхме в Москва, успях за пореден път да гледам спектакъл на любимия си руски режисьор Юрий Бутусов в любимия си театър „Сатирикон”. Неговите спектакли са точно обратното на регионални. Дори изваден от контекста, всеки негов спектакъл може да бъде усетен със сърцето – не с душата – на различни континенти.

Д. Д.: И използван като алманах за театър – имам предвид неговия „Лов на диви патици” в Народния театър. Така трябва да се прави театър.

Й. Сл.: Иска ми се след време и аз да мога да правя такъв театър.

На една и съща вълна ли са хората, които правят театър на различните континенти, едни и същи неща ли ги вълнуват според вас?

Д. Д.: По-скоро тези, които са достигнали до някаква истина. Онези, които все още я търсят, звучат разностранчиво.

Й. Сл.: На една и съща вълна са хората, вглъбени навътре в себе си. Това е разликата между мислещия и немислещия човек. Тези, които търсят нещо във вътрешния си космос, което да кореспондира с големия космос около тях, те са на една и съща вълна. Големите теми в театъра си остават големи теми и слава Богу за това.

Срещнахте ли хора, с които да усещате еднакви вибрации?

Д. Д.: Съвсем смело можем да го потвърдим. Срещите с тях бяха дълбоко сърдечни, затрогващи и създадоха мост за бъдеща работа.

Й. Сл.: И в Русия, и в Щатите имахме по една такава среща. Поне аз така ги усетих. На фестивала в Москва гостуваше и белоруски театър със свой спектакъл. След като видяха „Паякът”, хората от неговата трупа ни казаха неща, които хващат за сърцето и които касаят и нас. Оказва се, че до тях е достигнало нещо, далеч отвъд думите в нашия спектакъл.

Д. Д.: Според директора това е най-дълбокият спектакъл, който е виждал. Той ни покани да работим в неговия театър.

Й. Сл.: В началото на октомври заминаваме да поставяме в Беларус. Ще правим Лорка – „Домът на Бернарда Алба”. В трупата им има страховита актриса, по-скоро страховита двойка, така че вече имаме и Бернарда, и Понсия.

За септември са планирани предварителни разговори с директора на Руския академичен театър на младежта за „Паякът”. Преди няколко години имах щастието да специализирам при една от най-добрите актриси в този театър – Оксана Санкова, която хареса пиесата и ще я представи на директора. Там има интерес и към новата ни пиеса „Двама”, която в момента се превежда на руски.

Мечтая поне за кратко да стана част от руската театрална машина. Представете си – само защото през последните пет години има особен интерес към театър „Сатирикон”, до него вече е изградена нова станция на метрото! В Москва съществува огромен поток от хора, които искат да дават парите си за култура, и са насърчавани по всякакъв начин да го правят. От това на мен буквално ми падна шапката.

След отзивите за „Паякът” в САЩ вече я четат няколко американски продуценти, даже ни предложиха да я поставим. Там за нас излязоха рецензии в няколко печатни и интернет издания. Аз с целия си наивитет отначало смятах, че Вилидж Войс е нещо като нашата Една седмица в София. Е, оказа се, че не е точно така.

Уверихте ли се от личен опит, че за разлика от българската, американската критика е способна генерално да промени съдбата на един спектакъл?

Й. Сл.: Наистина го усетихме. Драстично. Американската критика може да промени – за добро или не за добро – живота на една пиеса, на хората, които са я написали, режисирали и изиграли. Способна е на това. Знаехме, че Ню Йорк Таймс обикновено не дава добри рецензии – нито за книги, нито за театър, но след неговото одобрение за нас нещата започнаха да се случват бързо. Продуцентите ни гледаха как правим тренинг с американски актьори и после казаха: за вас има публикации и във Вилидж Войс, и в Ню Йорк Таймс, така че вече много по-лесно ще ви намерим агент, а стане ли това, стигаме и до последния въпрос – искате ли да се върнете, за да работите тук. Оказа се, че това е възможно.

Д. Д.: Въпреки че имаше огромна културологична дистанция в стила на работа, в стила на изразяване. Преживяхме огромни сблъсъци. Двамата с Йордан не сме най-милите хора, но там да бъдеш вежлив е част от задължителното изискване изобщо да започнеш някакъв работен процес. Ние обаче се държахме както обикновено си се държим; те бяха втрещени и чак по-късно ни „откриха”. А за нас това беше като обеца на ухото, че следващия път май ще трябва да внимаваме повече, защото онези, които ще ни оценяват занапред, няма да ни познават така добре.

Й. Сл.: Чак по-късно разбрахме, че по време на целия престой в Ню Йорк нас всъщност са ни изпитвали: от осемте поканени режисьори те са търсели един или двама, с които да продължат да работят и занапред. Е, ние се справихме по всички параметри – тайни и явни – които те бяха заложили: комуникативност, начин на работа с актьорите, много важния за тях тайм мениджмънт, работа с текста. Имахме огромни различия и по отношение на подхода към текста. В Европа режисьорът е авторът на спектакъла. В Америка такъв е драматургът.

Д. Д.: Там не може да промениш и дума, както например Александър Морфов дописва класически пиеси. В САЩ това е недопустимо – известно е колко е безкомпромисен в това отношение Едуард Олби. Това важи и за автори, които не са вече живи, като Тенеси Уилямс, например, по когото работих в Ню Йорк. Аз обаче подходих византийски: намерих коренно различно решение от ремарките на Тенеси Уилямс, запазвайки иначе целия текст. Отначало имаше стрес – така не се прави! Но пък се оказаха достатъчно любопитни, че да ме оставят да довърша процеса, за да видят едно съвсем неочаквано решение. Получи се добър ефект.

Й. Сл.: На финала имаше сесии с обсъждания и на тях си признаха, че макар да сме лоши хора, работим чудесно. Отначало никой не ни харесвал – нито актьорите, нито тези, които са ни поканили.

Д. Д.: Защото сме диви балкански субекти.

Й. Сл.: Това за дивите балкански субекти е жестоко клише – там дори не знаят къде са Балканите.

Д. Д.: Затова пък след първите петнайсет минути и актьорите, и хората, които провеждаха тренинга, казаха, че са готови да ни последват навсякъде.

Как стигнахте до идеята сами да напишете текст, който после да поставите?

Й. Сл.: Веднага мога да отговоря: не харесвам българска драматургия. Пишат се изключително глупави пиеси, които като режисьор ме докарват до раздразнение, което пък ми причинява главоболие. След като и двамата констатирахме това, си казахме: хайде сега, като сте толкова претенциозни, вие направете нещо.

Д. Д.: Решихме го, след като толкова пъти сме излизали разочаровани от представление. Знаете ли колко е лошо театрал да псува на жълтите павета. Разочарован, изнервен…

Й. Сл.: От една умозрителна, умозаключителна драматургия, от някаква повсеместна литературщина, от жестоки глупости. Далече съм от мисълта, че нашето писане за театър е еталон и трябва да задава параметрите оттук нататък. Никога не сме си помисляли подобно нещо. Просто засега „Паякът” е единствената обща работа, която ни представя. Затова можем да говорим само на базата на този опит.

Така започнахме да пишем, за да видим кой сме ние.

Хващам се за това: кой сме ние. Вашият тандем прилича на сиамските близнаци от „Паякът”. И вие ли имате същия проблем – да се чувствате приковани към едно общо, макар и творческо тяло. Случвало ли се е да искате да го разделите?

Д. Д.: Много пъти.

Й. Сл.: Заедно сме минавали през това. Колко торби сол сме изяли заедно!

Д. Д.: Не че не бихме оцелели поединично – ние сме големи хора. Но работата ни заедно е въпрос на съзнателен избор. То не е някаква фортуна. За себе си вече се убедих, че с Йордан работя по-добре. С него имам нещо, което да ми пречи и ме кара да ставам по-добър. Мисля, че същото важи и за него. Леон Даниел казваше, че режисьорът е авторитарна власт. Той налага себе си на актьорите, води ги в определената посока, която е задал. А тук имам още един човек, с когото да се съобразявам – не само със себе си. Така избуява общото решение, което, струва ми се, стига по-далече от една авторитарна власт. Когато авторитарните сме двама, се налагаме по-добре, по-убедителни сме и можем да поведем останалите дори след някоя глупост.

Й. Сл.: Аз пък не мисля, че режисьорът трябва да бъде авторитарен. Противя се на това. Първото нещо, което научих от моя учител Крикор Азарян, беше да обичам актьорите и да зная как да измоля онова, което искам от тях. Без никакво налагане, без никаква диктатура. Може би той също беше диктатор, но по мекия начин.

Във всеки случай обаче две наистина е повече от едно.

Темата за принудата да живееш в едно тяло с друг я има и в „БиФем” на Людмила Петрушевска. Вие как стигнахте до нея?

Д. Д.: По време на работа. И двамата сме преподаватели по актьорско майсторство в Частни театрални школи МОНТФИЗ. С курсистите работехме импровизации и Йордан даде задача на двама от тях да се държат като сиамски близнаци. Още като го каза, си помислих, че от това може да излезе страхотна пиеса. Опитахме се да си представим какво може да им е на такива хора.

Й. Сл.: Това е на повърхността, но според мен чисто и просто сме сублимирали взаимоотношенията си. Защото двамата толкова много се харесваме и в същото време толкова много не се харесваме. Толкова много сме един и същи човек и толкова много се различаваме.

Д. Д.: Всеки от нас има мъжка и женска половина в себе си. Ние сме съставени от субличности. В мен разговарят няколко души. В него разговарят даже няколко души повече, отколкото в мен.

Й. Сл.: Вероятно и двамата сме стигнали до степен, в която да нямаме проблем с мъжкото и женското начало в себе си. Не говоря на сексуално ниво. То е интересно, но не много – някак идва от нашата долница.

Д. Д.: И това не са просто някакви начала, а стихии. Тях сме се опитали да изведем напред.

Й. Сл.: Учим се да общуваме с тях, да не се стряскаме от тях, да ги познаваме… По категоричен начин продължаваме това и в новата ни пиеса „Двама”, вдъхновена от таланта на актрисата Койна Русева.

Какъв е лично за вас неизказаният финал на „Паякът”?

Д. Д.: Финалът остава за зрителите. Много често, когато спектакълът свърши, публиката не разбира, че това е краят, и чака още нещо. Това е много приятно.

В Пекин гледах израелския вариант на „Дон Жуан” на Морфов. В него Дон Жуан не умира, както е по Молиер. След спектакъла попитах Морфов защо е така и той отговори: „Кой съм аз, че да съдя този или онзи герой.” Така е и при нас – финалът е отворен.

Питах по-скоро за вашето вътрешно усещане. За вас самите как завършва – или продължава – тази история?

Й. Сл.: Тя не е приключила, но крета много навътре в тъмното и ще завърши трагично. За мен тези персонажи са трагически по класическото описание за трагедия, когато персонажът трябва да въстане срещу себе си и срещу света, който населява, знаейки, че тази битка е обречена. Без при това да е герой.

Д. Д.: Това е конфликт, от който няма изход. Хегелов конфликт. Няма печелившо решение и това е прекрасно за правене на театър. Няма хепиенд и не бива да има.

Й. Сл.: Точно такива конфликти търсим, когато двамата решаваме да пишем.

Д. Д.: В Америка много често ни питаха защо няма хепиенд. Хепиенд означава скука – мисловна, емоционална. По-дълбоките хора са меланхолиците, нека си го признаем.

Й. Сл.: Там е друга култура. Щатите са още в пубертета си като нация. На по-малко от 300 години са и наистина са като деца – огромната част от тях. Не искам да генерализирам, но това видях.

Д. Д.: Между другото, същото важи и за китайците. Инфантилно! Инфантилно подхождане към света и към театъра. Ние сме някъде по средата. Но това, че сме зрели, не ни прави много мъдри.

Допускам, че в Русия сте срещнали съвсем друг тип публика.

Й. Сл.: С руснаците по кръв и по кожа сме близки, почти генетично сме свързани. Не говоря за политическите ни взаимоотношения, нито за исторически и културологични натрупвания. Но ние имаме общ език. Усещаме се едни други. В Москва не беше нужно да се дообяснявам какво съм искал да кажа.

Д. Д.: Което в Америка ни се наложи на няколко пъти. Там, например, не разбираха нашия хумор. Пиесата не е комедия, разбира се, но има и такива моменти. А те още от самото отначало започваха с ха-ха: просто искат да се засмеят на всичко.

От друга страна, в Щатите нищо не е просто ей така – всичко е много стриктно и за всичко си има правила. Това и на двамата ни хареса, независимо от съпротивите, които имахме отначало.

Й. Сл.: Защото тези правила не ме сковават, а важат за всички. И никой не минава метър. Според мен това носи на всеки индивид, на човека, пък и на твореца с нищо несравнимото усещане, че за мен персонално се грижат; че моите права се съблюдават.

Д. Д.: А това води до така необходимото за работата ни спокойствие.

Какво ви провокира да правите театър – един добър текст, експеримент с нова форма, търсене на алтернатива на конюнктурата или вдъхновение от играта на някой актьор?

Й. Сл.: Според мен писачът на пиеси и театралният режисьор трябва да са способни да се възхищават, да се впечатляват бързо и да държат тази възхита будна в себе си, за да имат сетива – не инфантилни, не наивни, но детски.

Отговорът за мен се съдържа във въпроса – от всичко по малко.

Д. Д.: Правенето на изкуство… Етимологията на думата изкуство идва от изкусен, от изкушение, от вкусвам. Моят мотив да се занимавам с театър в момента е, че го има Йордан, че имаме възможност да правим театър заедно; удоволствието да правиш нещо, което по принцип е за сам човек… Когато се събираме да обменим онова, което сме създали в своята самота, се ражда нещо трето. Мотивира ме присъствието на човек, който е близък до ума ми, до моята чувствителност. Сблъсъкът и преплитането дават шанс на много хора да се докоснат него, тоест до себе си.

Й. Сл.: Всеки път има много голяма радост, когато тръгваме да работим заедно. Тогава на самотния човек в мен – казвам го без никакво самосъжаление, точно обратното – се дава шанс да общува със света по този начин. И той е много доволен.

Д. Д.: Смея да твърдя, че работата в театъра за нас все още не е професия. Това е призвание, съдба ми се ще да е… Ако е професия, това значи да правим бизнес, да се продаваме по някакъв начин. На нас още не ни се налага да се продаваме и това е прекрасно.

Й. Сл.: Не ни се налага и да правим компромиси. Дано и занапред не ни се наложи… Допускам, че бихме могли да сме и сръчни писачи на пиеси. Но втората пиеса я писахме две пълни години. Повярвайте, адови години! Защото знаехме какъв прекрасен мотив имаме, а все не успявахме да го облечем в подходящите думи. Защо така, бе, момче, защо тук ми разсъждаваш като някоя Даниел Стийл? Случвало се е с месеци да не напишем нищо, после само за ден да завършим цяла страница, а след това 24 часа нищо, абсолютно нищо!

Д. Д.: Понякога за един ден написваме само едно изречение, ама пък колко хубаво! Така на няколко пъти завършвахме пиесата, после я изхвърляхме и оставаше пак само идеята.

А когато най-после сте приключили и сте доволни от работата си, идват актьорите. Това какво променя?

Д. Д.: Това променя всичко. Променя хармонията между нас и текста също.

Й. Сл.: Променя и доволството от себе си, затова пък се научаваме да свирим многогласно. Така се случи с Пенко Господинов и Анастасия Лютова в „Паякът”. Първо, защото ги намирам за страхотни актьори и второ, защото те показаха, че в нашия сухичък текст може да съществуват дълбочини и други смисли, до които ние не сме стигали. С тях се научихме да си оперираме егото. И така ще е, докато продължим да пишем пиеси. Актьорът ще е онзи външен, който разрушава нашата хармония, после заедно с него трябва отново да я градим, т.е. да го пуснем в нашия свят. А добрият актьор на свой ред да ни пусне в своя свят.

А срещата с публиката?

Й. Сл.: Ад, абсолютен ад! Тогава усещаш в себе си парадоксално, идиотско, ще го нарека помиярско желание да бъдеш харесан и разбран.

Д. Д.: Защото спектакълът – това си ти, а тези долу държат пушки, домати, яйца…

Й. Сл.: Да, тези долу държат думи, или по-лошо – държат и мълчание често пъти. Страшна работа! А всъщност и много детска. И те са деца, и ние сме деца.

Според Камен Донев няма нищо по-хубаво от комерсиалния театър. Вие делите ли театъра на други категории, освен добър и лош?

Й. Сл.: Не зная какво има предвид Камен, като казва комерсиален театър. За мен този театър е дъвка за окото и за ухото и предизвиква повърхностен гръден смях. Пожелавам на комерсиалния театър в България да постигне симбиоза между форма и съдържание. Дотогава нека да го има, нека е високо платен, но моля, да не дава оценки.

Д. Д.: Ако се отговори радикално на тоя въпрос, трябва да се каже нещо лошо за Камен Донев. А не бива. Затова с притча ще се измъкна: „Там, откъдето пие вода стадото, водата е отровна. Там, откъдето пие вода вълкът, водата е духовна.”

Спектакълът „Паякът” се играе в ТР „Сфумато“ на 13 септември.