От жълт булевард през черна комедия до тръпчив романс – това е ветрилото на премиерните за сезона спектакли „Bella Donna”, „Кривите огледала” и „Брудершафт”.
По жанр „Bella Donna” (Сатиричен театър) би трябвало да е черна комедия (на всеки две години фем-фатална авторка на кулинарни книги сипва по няколко капки беладона в питието на поредния любовник с „изтекъл срок на годност”), в която има елементи на ситуационна комедия. Сгодената дъщеря на веселата отровителка връхлита изневиделица, секунди след като петият любовник е станал на труп и минути преди пристигането на шестия кандидат-мъртвец; по някое време „трупът” се съвзема; чашата с любовно биле изпива не този, за когото е предназначена. Може и обратното – ситуационна комедия с черен привкус. В действителност обаче пиесата на модния австрийски автор Щефан Фьогел (играят го в Австрия, Германия, Швейцария, Чехия, Словения, Полша) е възгордял се булевард в пикантно жълто. Цитат: Началото с един мъж е винаги чудесно. … Носят букети, канят те на вечеря и те оправят всеки ден по три пъти. Но това продължава точно две години. След това всичко започва да пропада. Оставят си мръсното бельо, мият си зъбите само сутрин и по време на секс мислят за съседката. … Нямам нищо против мъжете, но техният гаранционен срок е две години. Също като при спагетите и зеленчуците в консерва. (Превод Владко Мурдаров.)
Вярно, от булевардно до булевард има голяма разлика. В единия край на регистъра е Рей Куни, в другия – Ясмина Реза. Само че австрийско-българският режисьорски тандем OFFENSICHT (Щефан Флеминг/ Борислав Петранов) определено поставя „Bella Donna” в долния стилов регистър. (Актьорската игра дебело го подчертава.) Личи си още по избора на Нона Йотова за централната роля и причината не е поради „изгубени в превода”. Заявката е ясна: търси се еднопланова щампа на образа, популярно за публиката лице, лесносмилаема интерпретация и повърхностен смях, да не кажа кикот. Сещам се за една друга възможна Кармен Волф (самото име на героинята тегли към буквализъм – „вълчицата” Волф): Бойка Велкова. Освен че щеше да издърпа булеварда на по-горен етаж, тя би успяла да влее много повече черна боя в тоя иначе жълт сюжет. (Да, Бойка Велкова не е от трупата на Сатирата – то и Роберт Янакиев не е, но участва – и това би претоварило бюджета и т.н., и т.н., но нали, божем, все пак крайният резултат е важен.) Останалите на сцената – с извинение – са взаимно заменяеми. Какво значение има дали „трупът” ще е Кирил Ефремов или Роберт Янакиев (в случая новият любовник и, не щеш ли, частен детектив); а защо не Красимир Куцупаров или Михаил Сървански (които обаче тук са съответно потенциалните сват и зет на отровителката). И като ще се върви по най-лекото съпротивление, многострадалната дъщеря на Кармен можеше да е Жанет Иванова вместо Милена Аврамова – поне има визуална прилика с Нона Йотова, а и чувство за хумор и самоирония в добавка, което си е направо бонус.
Стоте дни толеранс за Здравко Митков като директор на Сатирата отдавна свършиха и няма как да се оправдае този спектакъл като наследство от старото ръководство. Поемайки поста, проф. Митков категорично се разграничи от дотогавашния репертоар в стил „телевизионен формат”. Първата премиера за сезона обаче показва, че „преоблякъл се Илия, погледнал се – пак в тия.”
Спектакълът на Ивайло Христов „Кривите огледала” (режисьорски дебют на сцената на Младежки театър; „Кавказкият тебеширен кръг” от миналия сезон се роди в НАТФИЗ) прилича на самия него: клоун с червен нос и белосано лице, който говори през смях за горчиви и болезнени неща. Това е втората му постановка по пиеса на Дейвид Линдзи – Ъбер (за мен по-адекватно е Абер, но ще уважа избора на преводача Златна Костова). Сигурно тая пристрастеност към американския автор вече може да се брои за рецидив. В началото на 2014 г. Ивайло Христов постави „Заешка дупка” (Пулицър 2007, Театър 199), а сега се връща към дебютната пиеса на Линдзи – Ъбер, в която изглежда са събрани всички кахъри на американската драматургия от Юджин О`Нийл и Тенеси Уилямс до наши дни и Трейси Летс в частност. Сюжетната линия се развива в рамките на 24 часа: Клер се събужда, лека-полека осъзнава, че страда от амнезия и не познава нито съпруга, нито сина си; появил се от нищото осакатен мъж, представяйки се за неин брат, я отвлича уж за добро; до края на деня, след като се е върнала в родния си дом, тя донякъде ще си спомни, донякъде ще й разкажат нейния минал живот, пълен със зловещи тайни. След какофония от разкрития и припознавания, накрая вече нищо не е такова, каквото е изглеждало отначало. Въпросът е дали като се събуди на следващата сутрин всичко няма да се повтори отново…
Ивайло Христов качва тази черна комедия на панаирджийска въртележка. Алюзията се поражда и заради постоянно въртящия се сценичен кръг, който вихрено сменя мястото на действието и създава усещането за стремглаво движение, не без помощта на истинска кола и пикап на сцената (сценография Никола Тороманов). Пъстротата, врявата, колоритната бутафория се допълват от абсурдния костюм на Койна Русева, неузнаваема като напомпаната мъжкарана Хайди, и сатенения пеньоар, чехлите с пухчета и яркото червило на Стефан Мавродиев в ролята на фъфлещата след инсулт майка на Клер (убийствено смешен, без да му се разбира и дума от онова, което казва).
Единствената, която стои някак чуждо сред този шумен панаир, е Станка Калчева (Клер). Нейният образ в спектакъла е решен чисто мелодраматично, без капка хумор и това явно измъчва актрисата, защото й пречи да се впусне в общия купон, който цари на сцената.
„Брудершафт” (Театър 199) е лирична комедия, тръпчив романс в най-добрите традиции на модерната руска класика в жанра (като „Гара за двама” например). Украинецът Анатолий Крим определя пиесата си като трагикомедия. Историята е подвеждащо семпла: пенсионирана учителка по литература се озовава изненадващо в убогата гарсониера на възрастен самотник, бивш шафнер на спален вагон. Той си мисли, че гостенката пристига с намерение за късен брак в есента на техния живот, но нея съвсем друго я тегли. Разминаването в очакванията им е повод за комични недоразумения, но не това прави тази пиеса толкова топла и трогателна. По-важни са двамата самотници. Всеки от тях прилича на спрял в глуха линия вече ненужен никому локомотив (ако трябва да ползваме железничарската терминология на Степан Николаич). А и са несъвместими като вода и олио: тя е образована и изтънчена, той – прям, грубоват и само с една, „курортна” риза. Но колкото и да е невъзможна на пръв поглед тяхната среща, изведнъж чудото става.
Фабулата, характерите, остроумният диалог – един актьор може само да мечтае за подобен професионален шанс. Късметлиите са Васил Михайлов и Стефка Янорова. Буквално сияят от радост да са в този спектакъл и с този партньор. Режисьорът Асен Шопов е предпочел да отстъпи крачка назад и да ги остави да отприщят цялото си можене. Зарядът на актьорския дует, изпълнен виртуозно, се предава и на публиката. Лекотата, с която играят двамата, прави всичко да изглежда подвеждащо лесно, но малко други представления могат да те накарат едновременно да се засмееш, да се трогнеш, да се вмислиш и да си тръгнеш окрилен, защото най-после някой ти е припомнил какво всъщност е добрият театър.
