Начало Идеи Актуално Спете спокойно, творци
Актуално

Спете спокойно, творци

4718

Ако ви е скучно, ако не се плашите от битки, ако нервите не са ви свидни и животът не ви е мил, можете да си създадете забележителни преживявания по най-бързия, лесния и безплатния начин – просто напишете нещо критично срещу творец. За най-просто – в социална мрежа, то и без това няма голям избор къде да го напишете. А самият творец няма значение дали ще е от областта на литературата, киното, театъра, важното е да е сравнително известен. Аз лично го направих с кинотворец. И не от скука, а защото реших иронично и метафорично да изкажа мнението си за един филм. Това, което последва, ще опиша с термини за филмови жанрове – то е хорър, то е трилър, но най-вече драма/комедия. И всичко това, защото човек си въобразява, че има право на мнение и не си е дал сметка, че доста време вече живеем в етап, в който на произведения на изкуството имаме право единствено да се възхищаваме. Ако някъде се покаже стръкче критика, тя веднага бива потъпквана с едно и също обяснение – завист. Това е резултатът от почти пълната липса на литературна, филмова, телевизионна, музикална критика.

Ако пък искате да си въобразите, че правите нещо важно, но то да е на практика без грам значение, напишете нещо критично против някой политик. Тук има по-голям избор – можете да го направите както в социална медия, така и на други места. При това няма нужда да подбирате изразите, колкото по-несдържаните са те, толкова по-голяма е илюзията, че вършите нещо важно. Само че с това най-много да раздразните някои почитатели на критикуваната особа. Самият политик не само че няма да реагира, но и пет пари няма да даде. Той е свикнал. Той знае, че това е безопасно. Той е наясно, че вашите критики, обиди, намеци, заклинания и т.н. са без значение. Ако изобщо има някаква реакция, то е да внуши, че критикуващият е от противникова партия, компроматът е поръчков и добре заплатен. Това е резултатът от почти пълната липса на справедливо правораздаване.

Така накрая се оказва, че сме се сдобили с дебелокожи политици, безчувствени на всичко различно от аплодисменти, и изнежени творци, чувствителни към всичко по-малко от обожание. В това има капка справедливост – както всички знаем, политиците са по-слабо защитени от общественото любопитство и критика във всички демократични страни. Поели риска да се качат на политическата сцена, те трябва да се примирят, че взискателността към тях ще е по-висока. Само съдебната власт би трябвало да съществува в условия на авторитет, никой друг не е защитен. Така че боят по политиците и галенето на творците не е изненадващо – изненадващото у нас е степента, в която то се случва. Тази степен е стигнала своя предел: срещу политик може да се каже всичко, срещу творец – нищо. Това не е нито нормално, нито полезно, нито справедливо.

Може ли да ми кажете какво е хубавото на тази книга, пита една жена в книжарница, сочейки известно заглавие, което от седмици стои под номер едно. Не мога, казвам, аз успях да я добутам до 140-а страница. О, казва питащата, това е доста повече от мен. А и нямам кого да попитам, защото не познавам човек, който да я е прочел до края. Само че четящите и обожаващи книгата са много, много повече от нас, които се мъчим над страниците ѝ. Как се уравновесяват такива несъответствия? Най-нормално с литературна критика. Само че къде е тя? Литературната ни критика като имена на пишещи и места за публикуване се свежда до бройка, по-малка от пръстите на двете ни ръце, дали и толкова. Останалото е лековато и смешновато любителство. Да речем, суетлив фейсбук-активист, който се самонарича литературен критик, но открито заявява, че не се произнася за книги, които не харесва, а книгите, които харесва, се оказват случайно точно тези, които му подаряват, и от оценките му за тях капе масло за смазването на цяла влакова композиция. Има такива „критици“. Те са безвредни, ако не се смята нелепостта, че държат да бъдат възприемани като олицетворение на литературните стандарти.

Освободеният от литературна критика терен се заема от издатели, книжари, роднини и приятели на авторите. И тук-там от възхитени читатели. Всичко това затвърждава ролята на книгата като обикновена стока, бакалска стока, като сиренето, да речем. Кое сирене хвалят производителите му? Онова, което искат да се продаде. А кое хвалят продавачите? Онова, което се купува. Ама дали то е от истински, или имитиращи продукти, ама дали е натъпкано с палмово масло, ама дали и пресолено – това няма значение. Всичко е за продан – и имитацията, и сухото мляко от чернобилския район, и лошата хигиена в мандрата. Кога забравихме, че книгата е повече от сирене? Някой трябва да ни го припомни.

Понякога – о, чудо! – цялата скрепена от мълчание и лицемерие конструкция се взривява тъкмо от човек, който е част от гилдията. Това наскоро направи писателят Недялко Славов, като публикува своето отрицателно мнение за писателя Георги Господинов. Този случай е интересен дотолкова, доколкото беше любопитно с какво ще бъде обяснено необичайното поведение на Недялко Славов – с храброст, с мерак за скандал, с опит за зараждане на обществена дискусия? Нищо подобно. Критичното му мнение беше обяснено с най-лесното, най-българското – със завист. Не познавам отблизо нито Георги Господинов, нито Недялко Славов. Но като лаком читател, прочел всички книги както на единия, така и на другия, съм убедена, че не става дума за никаква завист. Завистта все пак включва непризнатото вътрешно желание да бъдеш като този, на когото завиждаш, завистта е най-сложният комплимент.

Убедена съм, че Недялко Славов нито за миг не иска да прилича на Георги Господинов, той просто е от противоположната посока на обществената реалност. Тези двама творци са от два различни свята. От двете различни Българии, в които живеем всички. И от двете различни представи за бъдеще. Представата, че Недялко Славов завижда на Георги Господинов е също толкова нелепа, колкото представата, че Георги Господинов завижда на Недялко Славов. И предполагам, че двамата не се харесват толкова много, колкото не се харесват феновете на единия и другия. Писанието на Славов беше страхотен повод да се започне дискусия за времето и писателите, само че кой да я започне и кой да участва. Никой не иска да се нагърби с такава роля, пък и отдавна сме забравили какво значи литературна дискусия. Затова ще я караме както си знаем и както дойде – малко скали, замесени с глина, прекадени от стопанката на господ или от друга някоя баба, защото това е най-безопасната литература. Никой не се занимава с нея, защото тя носи най-добрите печалби – доходност на тези, които я произвеждат, и евтино самочувствие за тези, които я потребяват. Напълно в духа на времето. Не, никак не тъгувам за Пантелей Зарев, но не може ли да има поне още един Митко Новков.

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display