Един от най-ефектните холивудски разказвачи за последните петдесет години все така умело се възползва от дарбата си. От друга страна, подобно на мнозина свои колеги, наближаващи осемдесетте, и Стивън Спилбърг явно изпитва потребност от равносметка. След житейската, която намери отражение в „Семейството Фейбълман“ (2022), с „Денят на истината“ американският режисьор се отдава на своеобразен разбор на творческите си идеи и наративни похвати, което превръща новия му филм в нещо като ретроспекция. А това си има своите добри и не чак толкова добри страни.

Реализъм с доза здравословен цинизъм

Фабулата се разгръща с гръм и трясък, когато Даниъл Келнър, експерт по киберсигурност, който доскоро е работил за неправителствената агенция Wardex, се изплъзва на бившия си шеф и неговите хора. Те се опитват да си върнат компютърно оборудване и мистериозен предмет, откраднат от Даниъл, а той трябва да ги предаде на група бивши служители от Wardex, за да разкрият истината, която агенцията крие от 79 години… Паралелно се включва историята на Маргарет Феърчайлд – тв водеща, която внезапно започва да говори на неразбираем език по време на метеорологична емисия. Откривайки, че притежава невероятни сили, включително телепатия, Маргарет инстинктивно знае, че трябва да намери непознат на име Даниъл Келнър…

„Денят на истината“ е съчетание от различни жанрови, тематични и сюжетни елементи, които през годините са прекосявали творчеството на Спилбърг. Зад камерата той отново демонстрира таланта си за динамичен наратив в спиращи дъха екшън сцени, които безпроблемно интегрират научнофантастични елементи и необходимото количество хумор с цел сваляне на напрежението.

Отвъд „извънземната“ си отправна точка, филмът предлага предимно напрегнат и интелектуален конспиративен трилър, фокусиран не върху срещата с НЛО (известен вече като НАФ или Неидентифициран анормален феномен), а върху политическите, социалните и философските последици от признанието за неговото „съществуване“, което е новост в творческата традиция на Стивън Спилбърг. По-малко загрижен за зрелищността, отколкото за механиката на тайната и крехкостта на истината, „Денят на истината“ превръща извънземния разум в катализатор за хода на действието. И сякаш за първи път разказвачът се интересува повече от човешките реакции, отколкото от самото явление. А тази промяна е от значение за интерпретирането на историята: тук не сме обгърнати от духа на „Близки срещи от трети вид“ (1977), още по-малко на „Извънземното“ (1982), защото удивлението е отстъпило място на подозрението, а очарованието – на параноята.

Препратките и автоцитатите демонстрират целенасочено желание да се съберат на едно място всички детайли, които съставляват вселената Спилбърг. И този синтез обединява двете основни направления във филмографията му: приказно-фантастичното прониква в територията на психологическата драма.

Идеализъм с доза наивен популизъм

В самата сърцевина на „Денят на истината“ е залегнало едно нелечимо противоречие: на фона на повсеместното съмнение в добросъвестността и добрите намерения на хора и институции, филмът излъчва като че ли все така непоколебимата вярата на Спилбърг в човечеството и взаимното му разбирателство. В резултат се е получила меланхолична медитация върху доста нелепото съждение: Ако това човечество е на път да се избие окончателно, дали пък информацията, че не е само́ във Вселената, няма да промени намеренията му? Ха!

На фона на надвисващ глобален конфликт нелоялен агент на разузнаването и водеща на метеорологичната прогноза, които в детството си са влезли в контакт с извънземни (и са придобили феноменални математически, лингвистични и дори телепатични способности), са единствените, които могат да спасят населението на Земята, предоставяйки му правото да знае Истината. Противопоставя им се поуморен злодей, който е в състояние да проникне в умовете на хората чрез специална (извънземна) технология. А през това време приятелката на Даниъл, бивша послушница в манастир, се чуди дали възможността да не сме сами във Вселената би поставила под въпрос съществуването на Бог…

В „Денят на истината“ Спилбърг развива по-открито от всякога детската си надежда, че човечеството би било различно, ако знаеше за съществуването на извънземни – божествен знак, разбира се. А предпочитаните доброжелателни посетители от Космоса, чиито противници, както обикновено, са зловещи агенции, държащи под ключ чувствителна информация за НАФ, са съчетани с дует в стил „Хензел и Гретел“, принуден да се бори за доброто на човечеството и да сътвори чудо, за да може суперсилата на емпатията да възвърне блясъка си и да предотврати избухването на Трета световна война…

В желанието си за всеобхватност – от екшън трилър и филм „по пътя“, през метафизично размишление, до политическа критика и хуманистична басня, филмът на моменти се разпилява и губи сюжетна концентрация, но не изпуска от фокус пришитото „помирение“ между вярата и науката. Сякаш самоцелната поука, произтичаща от „Денят на истината“, е, че вярата в Бог (и в човечеството) е разрешено съвместима с идеята, че ние не сме единствените форми на живот във Вселената…