Инцидентът в политиката е като камъчето, което преобръща колата. Не една война е започвала след съвсем банални погранични инциденти, а сетне историята е свървала в друга посока. Събитието неизменно ни казва нещо непознато, твърди Хана Аренд.
И все пак, свалянето на руския военен самолет СУ-24 от турските ВВС, освен че разбуни духовете, разбърка не едни сметки и планове, превръщайки се в лакмус за редица скрити интереси в сирийската криза. И независимо, че някои сигнали от Анкара и Москва сочат, че има желание да се поуталожат страстите, напрежението остава. А първите изводи от случилото се са, горе-долу, следните:
1. Турция не е Украйна. Путин и Ердоган може и да обичат силовите методи, но членството на Турция в НАТО издига сирийската криза от регионално кръвопролитие с терористичен отзвук до конфликт от ранга на Карибската криза. Оттук насетне неминуемо идва време за дипломация.
2. Този военен инцидент ясно показа, че възможната коалиция (анти-Ислямска държава) на НАТО с Русия е по-скоро мъртвородена и се свежда само до възможна „координация”. Някои западни медии от самото начало нарекоха този проект „коалиция Вавилонска кула”, а източноевропейски медии се подсетиха за договорките в Ялта и онова, което последва след тях..
3. Що се отнася до самата Европа, страните от ЕС би трябвало да са наясно, че каквито и антитерористични коалиции да се сформират, със сигурност ще им се наложи да водят война на два фронта: вътре в центъра си – по кафенета, концертни зали или проблемни квартали, а не само на територията на Сирия или Ирак.
А различията си остават. „Ислямска държава” може и да е общ враг на европейските демокрации, САЩ, Турция, Русия, Иран, петролните монархии от Персийския залив и т.н., но всяка страна поотделно си има свои приоритети, които често изтласкват заплахата от джихадистите от ИД на заден план.
И тези различия стават все по-ясни, щом се запитаме не толкова какво иска всеки геополитически играч в района на Близкия Изток, а по-скоро какво най-вече не иска. Така по-ясно се открояват отделните мотивации.
1. Да започнем с Русия. Москва на всяка цена държи да запази статуквото в Сирия, свързано с Башар Асад или с негов лоялен наследник, което би гарантирало руските военни и стратегически интереси. Ето защо тя „удря” най-вече опозицията анти-Асад, и то в близост до турската граница (туркмените). ИД е идеологически враг, но готовността на Путин да участва в тази битка е разменна монета срещу вдигане на санкциите, признаването на анексията на Крим и т.н. Неща, които САЩ и Европа с мъка ще преглътнат.
2. Турция пък не може да преглътне други две неща. Първо, създаването на една или две кюрдски държави, което би имало дестабилизиращ ефект за нейното териториално единство. И, второ, оставането на власт на Башар Асад, което в съчетание с оформилата се руско-шиитска ос застрашава Турция.
3. Иран, архитект на шиитската коалиция, съвместила Путин с „Хизбула”, също е отявлен враг на ИД. Но това, което Техеран в никакъв случай не иска, е политическото завръщане на сунитите в голямата политика в Багдад (както по времето на Садам Хюсеин), защото то би пресякло извоюваната ос на влияние до Ливан и Палестина. В този смисъл „Ислямска държава” е удобно плашило и Иран работи за нейното „сдържане”, но не и заличаване от картата.
4. Кюрдите на всяка цена искат държавност. Но те, въпреки разделението си, са разчели силите си и предпочитат да спрат след Синджар, вместо да атакуват ИД в Мосул. Кюрдите се боят не само от Турция, но и от една власт в Багдад (под влиянието на Иран и Русия), която, ако ги няма джихадистите от ИД, би могла да оспори отвоюваните от тях територии.
5. Позицията на Саудитска Арабия и другите петролни монархии от Залива е също двусмислена. Техен враг е преди всичко Иран, а радикализмът на ИД е все пак идейно близко сунитско отклонение.
6. Израел също е сдържан в реакциите си. Сближаването на Русия с „Хизбула” и Иран не може да не тревожи еврейската държава, но докато всички страни наоколо са в конфликт, палестинската кауза не е ничий приоритет.
7. САЩ са пред избори, а изолационизмът на Барак Обама и неговата колебливост са добре известни.
8. Ситуацията на Европа е още по-сложна. Франция обяви еднолична война на „Ислямска държава”, след като бе ударена в сърцето на Париж. Тя е в пълното си морално основание за това след атентатите и следва да разчита на евро-атлантическата солидарност. Но за да може да нанесе ответен удар, президенът Оланд се нуждае от по-широка коалиция, включваща различни партньорства. Ала нито срещата с Барак Обама в Белия дом, нито неформалната среща с Ангела Меркел в Елисейския дворец, дават основание да се мисли, че има съгласие за мълниеносна сухопътна атака срещу джихадистите. Барак Обама говори за засилването на въздушните удари и разбиване на финансовите потоци на ИД, а Ангела Меркел – за разпределянето на бежанския поток и връщането на голяма част от мигрантите по родните им места. Що се отнася до отношенията Франция-Русия (още преди инцидента със СУ-24), то по думите на съветник от Елисейския дворец става дума за „тактическо сътрудничество”, а не за „стратегическо партньорство” (проблемът с Украйна си остава).
И още нещо важно. Известният френски ислямолог Оливие Роа тези дни написа, че Франция е наистина във война, но въпросът е: с кого? Дали основният проблем е „халифатът” в сирийската пустиня, който рано или късно ще се разсее като кървав кошмар, или са радикализираните мюсюлмани в предградията на Париж и Брюксел и тъкмо натам не трябва да бъдат пренасочени приоритетите в борбата. Защото преди „Ислямска държава” имаше (и продължава да я има) „Ал Кайда”, преди Ал Кайда” – Алжирската ислямска армия (GIA), а след това ще дойде нещо друго. Имената се сменят, проблемите си остават. И те предполагат намирането на по-дългосрочни и най-вече социални решения в Европа, които не отменят краткосрочната военна операция срещу „Ислямска държава”.
9. И накрая, къде е България в бурята, която също трябва да се готви за бъдещи заплахи?
Преструктурирането на разходите ни за отбрана и сигурност са само част от най-належащите мерки, доколкото битката на всяка по-малка страна е преди всичко на полето на дипломацията.
Стратегическият интерес на България в тази криза се свежда основно до две неща:
Първо, да се гарантира защитата на външните граници на ЕС, което е жизненоважно за страната ни, предвид ограничения ни ресурс;
И второ, да няма дестабилизация на юг от нас, което предполага европейско стратегическо партньорство с Турция. В момента не съществува друга гаранция срещу бежанските потоци, с които не само България, а и цяла Европа не е в състояние да се справи. Редно е да го осъзнаем, ако ни е останал поне малко здрав политически разум.
