Начало Идеи Актуално Спиралата на недоволството и изходите от нея
Актуално

Спиралата на недоволството
и изходите от нея

Добрин Тодоров
12.11.2013
1293

Dobri-A

Напоследък българското публично пространство е обсебено в голяма степен от дискусията около студентската окупация на висши училища. Вече са добре очертани лагерите на поддръжниците и на противниците на тази форма на протест. Изложени са основните аргументи в защита на двете позиции, като никоя от страните не е в състояние да убеди другата в своята правота. Усилието им е насочено главно към това да привлекат на своя страна съмишленици сред мълчаливото мнозинство от граждани, наблюдаващи случващото се отстрани. В това отношение задачата на критиците на окупацията е по-лека, тъй като те могат да се позоват на очевидния факт за нарушаване от страна на студентите на едни или други закони и права, с което да предизвикат у сънародниците си възмущение. Не им е трудно да използват ропота на някои граждани, чието ежедневно спокойствие е нарушено заради причинените неудобства, и да го превърнат в недоволство срещу бунтуващите се младежи. От своя страна защитниците на окупационните действия търсят подкрепа сред съгражданите си по линия на моралната съпротива срещу непочтеността на политическата класа и в частност на това управление, като искат не просто неговото оттегляне, но и налагане на нравствен стандарт за всяко следващо. Засега ситуацията изглежда патова, без да е ясна нейната развръзка. Може би е дошло време да се потърси изход от нея, при който никоя от двете страни няма да се чувства губеща, но и двете ще имат основания да се смятат за победители.

Намирането на основа за бъдещи консолидирани действия на изглеждащите днес непримиримо разделени групи граждани преминава през задълбочено осмисляне на случващото се в страната в по-дълъг времеви хоризонт и в перспектива, по-различна от конюнктурната. Ако се остане само при коментара на настоящите събития и не се види връзката им както с подобните предходни, така и с очертаващите се следващи, няма да е възможно да бъде открит приемлив за цялото общество изход от очевидно ненормалната ситуация, в която то се намира. Засега обаче изглежда, че няма готовност проблемът да се постави по този начин, като ожесточението на противостоящите си малцинства расте, а с него и заплахата от физически сблъсък помежду им. Вместо като опоненти противостоящите си групи граждани все повече се държат като противници, готови да упражнят насилие към инакомислещите. Следващата крачка в тази траектория на нарастваща омраза е те да се определят взаимно като врагове – а с враговете не се спори, те се унищожават. Крайният резултат от задълбочаването на нетърпимостта е добре известен: гражданска война и установяване на някакъв тип диктатура. Това би бил логичен завършек на продължаващия десетилетия разпад на българското общество и неговата фактическа смърт. Ала тази развръзка все още може да бъде предотвратена – просто трябва да проумеем какво се случва с нас и да поискаме да променим посоката на събитията.

Мнозинството днешни българи изглежда са забравили народната поговорка за дърветата и гората. Те са се вторачили в случващото се в този момент и не виждат мястото му в по-голямата картина на своя живот. От този тесен ракурс те не могат да определят и същината на настоящите студентски действия, т.е. да ги разгледат като поредна фаза в процеса на натрупване на недоволство у почти всички категории български граждани, което се изразява във все по-крайни форми. Защото окупирането на висши училища е друг начин да се прояви принципното несъгласие с възприеманото като нетърпимо статукво. То логично се вписва в поредицата от вече използвани екстремни способи за проявяване на гражданско неподчинение: блокиране на кръстовища и пътища, физически сблъсъци с органите на реда – в някои случаи дори съпроводени с проливане на кръв, гладни стачки, самозапалвания и пр. Иначе казано, всички тези събития са симптоми на тежко социално заболяване, което, ако не бъде своевременно лекувано, има реална перспектива за летален изход.

Не е трудно още сега да се предвиди, че периодичните изблици на гняв от страна на различни групи български граждани ще продължат и зачестят в обозримо бъдеще, дори ако настоящите протести претърпят неуспех в постигане на непосредствените си цели. Трупането на неудовлетворение от липсата на принципни и трайни решения на по-стари или нови социални въпроси и особено от ненаказването на безобразията на властта няма да спре. Ала дългото спотаяване на омразата води само до нейното нагнетяване и задълбочаване. Ожесточаването срещу крепителите на непоносимата реалност неминуемо ще ескалира. Въпрос на недалечно бъдеще е преминаването към физическа агресия между изпитващите ненавист едни към други социални групи, която ще се прояви в братоубийствен сблъсък, вместо да бъде насочена в правилната посока – към виновниците за общата им нерадостна съдба. А тръгне ли се по спиралата на насилието, страданията и трагедиите са неизбежни. Този сценарий все още може да бъде предотвратен, ако бързо се „изпусне парата” на гражданското недоволство, което на практика означава подаване на оставка от правителството и разпускане на този парламент.

Оттеглянето на това управление само временно ще снижи градуса на напрежение и няма да донесе трайно успокояване на населението. Защото в преобладаващата си част то е неудовлетворено от начина си на живот като цяло, макар в повечето случаи да протестира заради нерешените проблеми в една или друга конкретна област. За да се промени съществено битието на масовия български гражданин обаче, са нужни големи и продължителни усилия на няколко поколения, които да участват в създаването и реализацията на общ проект. За да успее подобно начинание, е нужно то да предложи лечение на основната болест на българското общество – недоверието – и тясно свързаните с него безволие и бездействие. Този общонационален проект за възраждане на българските общество и държава следва да се пребори с отчаянието, страха и апатията, обхванали мнозинството негови представители, като ги убеди, че си струва още веднъж да опитат да предотвратят задаващата се социална смърт.

Предприемането на координирани съвместни усилия от страна на гражданите, на които не е безразлично бъдещето на страната, предполага постигане на предварително съгласие за вида на тези действия и очакваните резултати от тях – тук оставям настрана тези, които вярват, че настоящото управление или друго от този вид е в състояние да предложи решение на техните проблеми. Още в самото начало на дебата със сигурност ще започнат и съществените разминавания във възгледите на готовите по принцип да се включат в подобен проект. Защото немалко граждани ще потърсят опори при неговото осъществяване в личности или групи, политически субекти или институции, които да изиграят ролята на „спасители на нацията” и „крепители на държавността”, въпреки горчивия опит, натрупан при опитите за прилагане на такъв подход в близкото минало. Вече е време да разберем, че това е задънена улица, тъй като истинските стълбове на общественото съгласие не са от този вид. Те могат да бъдат намерени само в духовния свят на споделените ценности. Изглежда е назряла необходимостта българските граждани да се върнат към изконните общочовешки ценности, като те бъдат препотвърдени в символичен акт на сключване на нов обществен договор, респективно преосноваване на държавата върху техния фундамент, при който акт тези ценности бъдат обвързани с постигането на конкретни цели – например гарантиране на всеки от тях на правото на достъпно и качествено здравеопазване и образование.

Какво следва да бъде сторено на практика, за да започне подобно начинание, разбира се, ако мнозинството граждани съумеят да се убедят взаимно, че си струва да го осъществяват? На нормативен език общественият договор означава конституция, а нейното изработване или основно ремонтиране в политико-инструментален план изисква свикване на Велико народно събрание. Така че конкретното искане на неудовлетворените от сегашното си съвместно съществуване и желаещи живот в нормална държава български граждани следва да бъде тъкмо провеждането на избори за последно Велико народно събрание, което да разпише и новата конституция на страната.

Проф. дфн Добрин Тодоров е философ, директор на Хуманитарния департамент в Минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски”. Автор на книгата „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България” (2009) и др.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.

Добрин Тодоров
12.11.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора