Начало Книги Списание „Златорог“ и неговият редактор
Книги

Списание „Златорог“ и неговият редактор

Елка Трайкова, Михаил Неделчев
25.11.2020
11024
Владимир Василев

„ЗЛАТОРОГЪ. Юбилейно издание по случай 100-годишнината на списанието“, Елка Трайкова, Михаил Неделчев, изд. Нов български университет, 2020 г.

Тази година списание „Златорог“ отбелязва своя стогодишен юбилей. По този повод на книжния пазар се появи специално издание на списанието, публикувано от издателството на НБУ. То включва две книжки – едната възкресява фототипно първия брой на „Златорог“ от месец „януарий” 1920 г., а другата включва студията на доц. д-р Елка Трайкова и проф. Михаил Неделчев, посветена на делото на Владимир Василев и придружена от избрана и анотирана библиография. Предлагаме ви откъс от изследването на двамата литературоведи, озаглавено „Списание „Златорог” и неговият редактор Владимир Василев”.

* * *

Редакторът / Съ-редакторите

За всичките 240 книжки на „Златорог“ редактор (по същество „главен редактор“) е неизменно критикът Владимир Василев. През годините към него като съ-редактори се присъединяват по различно време поетът и преводач Николай Лилиев и художникът-изкуствовед Сирак Скитник, а за съвсем кратки периоди и философът проф. Спиридон Казанджиев, както и младият тогава литературен критик Георги Константинов. Без да натрапва свои естетически възгледи, критически пристрастия и политическа ориентация в изданието, „Златорог“ в много отношения безспорно е сложна опосредствана проекция на многостранната литературната личност на Владимир Василев.

Роден през 1883 г. в крайморския Бургас, завършил право в София, работил дълги години като съдия, Владимир Василев няма традиционната за българските критици филологическа школовка. Но това – макар често да му е припомняно като образователен дефицит – не му пречи да се впише съвсем успешно в групата на младите около менторите на „Мисъл“, да стане близък приятел и изпълнител на предсмъртната воля на Яворов. И да се превърне в една от централните фигури на културния ни живот от 20-те до 40-е години на ХХ век не само като редактора на „Златорог“, но и като директор на Народния театър – няколко пъти. Той се оказва не само изключителна обединителна творческа личност – съвсем не безконфликтна, но и отличен организатор и ръководител и в списанието, и в храма на Мелпомена.

Би било непочтено, ако водени от закъснели разкаяния, започнем да изграждаме един канонизиран образ на критика-редактор, защото всеки, който е изпитал магията на докосването до пожълтелите вече страници на „Златорог”, е открил и другото лице на Владимир Василев – не това на спокойния, обективен, аналитичен критик, а на темпераментния, пристрастен, артистичен полемист.

Веднъж в Института за литература разказваха как преди години идеологическата цензура забранила да се спомене името на Вл. Василев в някакво издание. Тогава един от колегите предложил то да се замени с „редактора на „Златорог”. Тази наглед дребна случка е поне двузначно маркирана. От една страна – в нея е кодирана трагичната съдба на критика, а от друга – тя е символ на това рядко единение между редактор и издание, при което те се превръщат в синоними на стил и позиция. Защото списанието е най-свидното, най-изстраданото и най-значимото произведение на Владимир Василев, в което най-достоверно се експонира както неговата личност, така и литературнокритическата му система.

Като редактор той е обединяващата фигура на един елитарен кръг, но като критик смята, че тенденцията за обособяване на затворени периметри в литературното пространство има „най-пакостна роля за насърчаване на празни амбиции и мании” (От пет години насам. Зл., 1928, кн. 4–5, с. 170). Затова в списанието критикът налага високия художествен вкус и никога не прави компромис в името на кокетно ухажване на масовия читател чрез публикуване на сензационни текстове, с коментар на пикантни проблеми и злободневни теми. Дистанцирането от преходното, поставянето на акценти върху безспорното и ценното, върху смисъла и формата – това са не само същностни характеристики на „Златорог”, но и основни кодове в критическата система на Вл. Василев. В списанието той помества своите най-значителни коментарни статии, ретроспективни обзори, задълбочени изследвания на отделни автори. Без да проявява пристрастие към определена философска школа и литературнотеоретично направление, без да принадлежи към политическа партия, Вл. Василев е един от най-освободените от каквито и да било канони и догми български критици.

Отделяйки внимание само на талантливи явления в българската литература – П. П. Славейков, П. К. Яворов, Й. Йовков, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Д. Бояджиев, Е. Багряна и др., толерантен към техните идейни и естетически позиции, той анализира не само поетиката на художествения текст, а прецизно и аргументирано ситуира тяхното творчество в контекста на един национален и европейски културен модел.

Оценките му са изведени като запомнящи се словесни формули. Похвалите му са пестеливи, без метафорични игрословици или високомерно суетене в изграждането на йерархични (без значение светски или естетически) пирамиди. Вл. Василев разчита скритите механизми, създаващи художествената творба, критически интерпретира многозначните послания на текста. Това e разгадката на почти неоспоримата точност на неговите тълкувания, върху които времето полага само благородната патина на универсалността. Критикът придава на своите съждения внушение за истинност чрез максимално оттласкване от субективните пристрастия. Това превръща Вл. Василев в признат създател на литературния вкус в продължение на десетилетия, слава, предизвикала твърде много завист и злоба и с това донеслa му повече огорчения, отколкото удовлетворение.

В обзорните златорожки студии „От пет години насам” (1928), „От 1920 г. до днес” (1932), „Поети на смирението”, „Нови опити в романа” и др., но и в ранната творба „Мотиви из нашата любовна лирика“, публикувана още в сборника „Мисъл“ (1910), Вл. Василев поставя ключови проблеми и чрез задълбочен многоаспектен анализ – естетически, социален, психологически, той проследява теми, породени от обществено-политически събития, развитието на мотиви в контекста на авторовата поетика. Те са убедителни литературноисторически и критически конвенции, които дават на автора статут на независим тълкувател. Критикът не налага дидактични предписания, не демонстрира многознайност, заради което неговите опоненти понякога го обвиняват в недостатъчна широта на познанията. Неговите текстове са отворени системи – от тях всяко следващо поколение изследователи започва своята нова интерпретация. В този смисъл статиите на Вл. Василев не са консервирани архивни документи, те имат значението на актуални и сега тълкувания, които възстановяват смисъла на множество деформирани явления и факти.

Акцентът в литературнокритическите анализи на Вл. Василев е поставен както върху психологията на творческата личност, формирана от уникалната дарба и личната биография на писателя, така и върху социокултурната ситуация. Защото според него: „Личността е продукт загадъчен и мистичен на набраната творческа енергия у народа” (От пет години насам. Зл, 1928, кн. 4–5, с. 456). Това натоварва критика както с висока нравствено-етична отговорност, така и с изисквания за професионален обективизъм. Неговите функции в комуникативното пространство между автор и читател са да разчете посланията от гледна точка на националната културна традиция и народопсихология, като изведе своите аргументи от дешифрирания смисъл на произведенията. Така се осъществява по-достоверното общуване с културните знаци, които личността на твореца маркира във времето.

В своите студии Вл. Василев изгражда един многозначен културологичен модел, в който литературните явления са анализирани, фактите са назовани точно, без алегорични намеци, пошлостта е изобличена и осъдена. А позицията на критика винаги е монолитна в своята категоричност и убедителност. Цялостното критическо творчество на Владимир Василев представя всички възможни жанрови образци – от критическото есе до тематичния обзор, от задълбочената проблемна рецензия до яростния памфлет, от текстологическата разработка до персоналистическия поетов синтез (вж. в Библиографията, III, 17).

Не само съвместната редакторска работа, но и близко приятелство свързва Владимир Василев с неговите съ-редактори Николай Лилиев и Сирак Скитник. Той пише няколко пъти проникновено за тях (дори и един съвсем ранен отрицателен отзив за поетическите опити на Сирак Скитник). Запазена е огромна кореспондеция с Николай Лилиев, свидетелстваща не само за общите им литературни увлечения, но и за приятелската им обич и неизменна съпричастност. Рядко появяващите се стихотворни цикли и поеми от късното поетическо творчество на големия фин лирик Николай Лилиев са печатани в „Златорог“. Той дава за списанието отлични преводи на значителни поети като Хуго фон Хофманстал, Петър Безруч, Райнер Мария Рилке, Стефан Георге, откъси от драматургическата творба „Сид“ на Пиер Корней. И до последните години при списването на изданието пълноценно се „експлоатират“ пословичните му редакторска и коректорска свръхпрестижност и скрупульозност (така често поетите не само на „Златорог“ се възползват от неспособността му да отказва приятелски услуги, за да подготвя цялостно стихосбирките им). Николай Лилиев като артистичен секретар е и незаменим помощник на Владимир Василев при директорстването му в Народния театър. Но и „Златорог“ ревниво охранява поета Лилиев от варварските нападки на воюващите със символизмите (вж. например в Библиографията, I, 7 и 8).

Безценни са приносите и на другия основен съ-редактор Сирак Скитник за отварянето на списанието към съвременната българска модерна живопис – не само със собствените му толкова силни работи за творчеството на Никола Петров, Борис Георгиев, Владимир Димитров-Майстора, за приказните „видения“ на Иван Милев, за мъдрите карикатури на Александър Божинов. Но и за ролята му да мотивира, вече именно като редактор, за списанието да пишат художници и скулптори като Николай Райнов, Кирил Цонев, Вера Лукова, Иван Лазаров, Николай Шмиргела, за привличането за сътрудници на изкуствоведи и историци на изкуството като Никола Мавродинов, Андрей Протич, Кирил Кръстев. Именно Сирак Скитник има най-силен усет за актуалните цивилизационни проблеми – за благородни и варварски провокации на улицата, за раждането и победоносното навлизане в ежедневието на радиото, за предизикателствата на съвременната урбанистика, за явяването на дизайна и нарастването на значимостта на приложните изкуства, за новоосъзнатите магии на киното, за пределното политизиране на почти всички изкуства, за завоюването на нови и нови терени от масовата култура. Траурната книжка от март 1943 г. е ярко колективно свидетелство за грандиозната празнина, която смъртта на Сирака оставя в средата на златорожци (вж. Библиографията, I, 20).

И кратковременният съ-редактор проф. Спиридон Казанджиев има своите важни приноси за разширяването на тематичния диапазон на изданието. Заниманията му със социална психология, включително и по-конкретно с проблематиката на войната като гигантско преобразуване на етнически и национални общности, като радикални промени в социалните структури, безспорно дава тласък за общата равносметка след катаклизма на 17-а и 19-а години за културата, литературата и цялостното българско общество, която „Златорог“ последователно върши. Самите названия на неговите златорожки студии и научни есета говорят за тези направени приноси: „Пред извора на живота“, „Психология на възрастите“, „История и народ“, „Колективният човек“, „Духът на нашето образование“, „В перспективите на времето“. Когато през 1943 г. проф. Спиридон Казанджиев публикува в „Хемус“ второто издание на представителната си книга „Пред извора на живота“, тя е посветена на Владимир Василев и се оказва, че голямата част от текстовете са печатани преди това именно в „Златорог“ (тя включва и знаменитата му обобщаваща студия от 1942 г. „Отечествен ландшафт и народна психика“). Същевременно проф. Казанджиев е един от най-близките приятели на Йордан Йовков – канонизираният в списанието белетрист. Като негов изповедник, той печата тук след смъртта му в двадесет и четвъртата годишнина свои „Разговори с Йордан Йовков“ – фрагмент от класическата му книга върху психология на творчеството.

Георги Константинов, също кратковременен съ-редактор е един от по-новите активни златорожци, но със съществен принос за всеобхватната  рецензентска практика на списанието със своите статии и студии за големите класици от близкото минало. Той поставя в своята „История на българската литература“ списание „Златорог“ на едно от централните места – и като институция, и като възможности за пълноценна творческа изява, и като пространство за срещи и ползотворен сблъсък на авторски почерци и стилови насоки – в съвременната българска литературна култура. Позиция, която споделя и създателят на друга монументална история на българската литература – Малчо Николов.

Важна литературноисторическа задача е да се направи опит за реконструкция как е протичал редакционният живот на списанието: къде са били през годините мигриралите редакционни помещения (например дълги години като редакционен адрес е посочен: „Издание на „Хемус“, А.Д. – София, ул. „Солун“ 2); наистина ли редактирането е ставало предимно в домашния кабинет на Владимир Василев и по кафенетата; каква е била степента на редакционните намеси? И какъв е общият стил на приятелски и колегиални взаимоотношения? А и как се е появило толкова сполучливото име на списанието? Плътно изплетената епистоларна мрежа от разменяните с десетилетия писма между редактори и най-близки сътрудници свидетелстват за усложняването на издателските стратегии, за мотивирането на нови и нови сътрудници за активно участие, за отстояването на позиции и гледни точки в полемики и литературноисторическо утвърждаване.

През десетилетията на своето съществуване „Златорог“ не променя структурата на своите книжки, нито формата и оформлението си. (Да си припомним, колко често това се случва с „Везни“ например!) Всичко това излъчва благороден консерватизъм. Някои от опонентите говорят, че „Златорог“ е „скучен“, но днес знаем, че не е така. Литературната история го е показала: и композицията на книжките, и списанието като цяло са „класически“. А отделилите се в края на второто десетилетие сътрудници, които създават „Изкуство и критика“, с главен редактор литературният критик Георги Цанев, всъщност издават списание, което в много отношения повтаря модела на „Златорог“…

Фрагменти за мисията на „Златорог“

Първоначалната трудност да се определи, да се назове културната мисия на списание „Златорог“ идва от липсата на манифестни заявления и прокламиране на обща творческа задача. От отказа за следване на стилови насоки и тематични доминанти, от непрестанно разширяващото се – четвърт век културно пространство на списанието. Всъщност единственото отстоявано тук и неизбежно съобразявано с динамичните ходове на литературния процес е спазването на висок естетически критерий. „Златорог“ не прави, подобно на другите литературни издания, свой избор в полза на една от явяващите се школи и художествени тенденции. Той избира да представя високата българска литература в нейната пълнота и многообразие.

Когато през 20-те години на ХХ век Владимир Василев създава сп. „Златорог”, българската литература вече е излязла от периода на „национална самодостатъчност“ и е навлязла в години на синхронизиран с общоевропейските културни процеси духовен разцвет. Модернистичният дискурс налага не като експеримент, а като реалност, нов тип изказ със засилена художествена фикционалност и естетико-философска многозначност. Българският културен модел вече е несъвместим с пиедесталното отношение към европейските влияния, отхвърля тяхното репродуциране или епигонски подражания, затова амбициозната програма на списанието аргументира не само навременното общуване с актуалните естетически тенденции, а критическата им интерпретация и осмисляне през призмата на вече утвърдената родна традиция. А това предполага не извеждане на полемичния акцент родно – чуждо, а намирането на най-оригиналния синтез между традиция и новаторство. Така „Златорог” също изгражда елитарно културно пространство, но много по-класическо и диалогично отворено от това на списание „Мисъл”.

И ако през 90-те години на XIX в. естетическата програма на първия интелектуален кръг – „Мисъл“, толерира движението на културните знаци отвън – навътре, то мисията на техните последователи – редакторите и сътрудниците на „Златорог“, е да бъдат духовен коректив, но чрез еталонни произведения на български творци.  Като критерий за ценност се приема не естетическият бунт срещу нормата на „родното“ като художествен стил, език и проблематика, а пораждането на нови смислови значения, които се вписват като самобитни и оригинални знаци в контекста на българската литература.

Високата ерудиция, модерният стил, свободното общуване с европейските тенденции и тяхното творческо репродуциране в българското културно пространство, вече не се приемат като непростим грях, а като задължително условие за сериозни литературнокритически тълкувания. Владимир Василев налага високия художествен вкус като естетически критерий в списанието, с който никога не прави компромис в името на кокетно ухажване на масовия читател чрез публикуване на сензационни текстове, с коментар на злободневни теми и пикантни проблеми. Поставянето на акценти върху безспорното и ценното, острото полемизиране с пошлото и бездарното – това са не само основни кодове в критическата система на критика, но и същностни характеристики на „Златорог“. В списанието наистина не се толерира само един автор, не се защитава фанатично само едно естетическо направление, затова в него е събрано почти всичко, което сега бихме могли да обозначим като класически произведения, създадени през двете десетилетия на неговото съществуване. Именно това превръща „Златорог“ в културна институция, която съ-творява националния литературен канон на ХХ век.  

Все в тази насока на общоевропейски синхрон трябва да четем и мястото на преводната литература в „Златорог“. Особено внимание в списанието се обръща на превода, но не като възможност за ретроспективно наваксване на пропуснатото, а като конструктивен фактор, обогатяващ и подпомагащ развитието на националната литература. На мястото на твърде популярния дотогава колаж от хаотично подбрани научни текстове, актуална информация и развлекателни четива се оформят тематични кръгове, чиито проекции се търсят в дълбочина. Това променено отношение към превода като посредник е предопределено от променените комуникативни връзки със световната (вече) литература. Те са преки, динамични, естествени. Обосновават се естетическите функции на превода като конструктивен фактор, обогатяващ и подпомагащ развитието на националната литература. Затова през дългите години на съществуването на списанието, преводните текстове са по-малко от коментарните статии, паралелните обзори, рецептивния преглед, „писмата“ от чужбина. Това са четива за посветена публика. Просветителството е изместено от интерпретацията и критичния подбор. Информацията за европейските естетико-философски тенденции вече не се използва за ограмотяване, както нерядко се случва дори при „Мисъл”, не е нужна само като аргумент за противопоставяне или като модел за прилагане. По времето на „Златорог” тя битува като равнопоставен факт в културното пространство и се приема или отрича без особен драматизъм.

„Златорог“ обаче има и една много важна неформулирана от създателите, „придобита“ мисия: във втората половина на ХХ век той е най-яркият символ за нормалните пътища на българската култура и литература…

Доц. д-р Елка Трайкова е специалист по история на новата и съвременната българска литература. Директор на Института за литература (от 2012 г.). Отговорен секретар на научния колектив, който разработва фундаменталното изследване на литературния периодичен печат „Периодика и литература“. Съставител и редактор на множество научни сборници и на десетки авторски публикации. Автор на книгата „Българските литературни полемики от началото на XX в. до 70-те години на века“.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

На главната страница: Кръгът „Златорог”, 1925 г. Снимка: Национален литературен музей

Елка Трайкова, Михаил Неделчев
25.11.2020

Свързани статии