Ново издание на романа „Списъкът на Шиндлер“ от австралийския писател Томас Кинийли (издателство „Кръг“). Представяме го в Международния възпоменателен ден на Холокоста, 27 януари.
Основана на действителни събития, още с появата си през 1982 г. тази трогателна история печели престижната награда Букър, а десетилетие по-късно става и основа за създаването на едноименния филм на Стивън Спилбърг. Преводът е на Росица Терзиева, а корицата с легендарен кадър от филма е дело на дизайнерката Наталия Чайкина.
Когато немската армия нахлува в Полша през 1939 г., заедно с нея в страната пристигат и голям брой германски търговци и инвеститори, които преследват лесна плячка – сключват изгодни сделки за новозаграбено имущество и експлоатират евтиния еврейски труд. Един от тях е Оскар Шиндлер, който се сдобива с фабрика за посуда в Краков. Шиндлер харесва разгулния живот и с удоволствие пилее богатството си сред жени и скъп алкохол, докато жестокостта на войната около него става все по-осезаема.
Също толкова отдаден хедонист е и комендантът на еврейското гето Краков-Плашов Амон Гьот, но докато Оскар наблюдава ужасите със свито сърце, то Гьот е самият ужас – покварен до крайност, изгубил всякакво усещане за морал, убиец, който с наслада отнема живот. С напредването на военните действия положението на евреите в Плашов се влошава все повече, за да се стигне до нареждането на Гьот да бъдат натъпкани във вагони за добитък и изпратени към Аушвиц.
Съдбата преплита пътя на двамата мъже, за да се окаже, че без да осъзнава, Гьот ще се превърне в инструмент за каузата, която все по-ясно се очертава в съзнанието на Шиндлер – да спаси колкото може повече евреи. Така, благодарение на състрадателността си и с риск за себе си, Оскар откупува живота на 1300 евреи. Неговата фабрика се превръща в малък оазис на живота насред касапницата на Холокоста.
Томас Кинийли научава историята на Шиндлер лично от Полдек Пфеферберг – един от спасените евреи, разказал подробно случилото се по време на войната. Той е и човекът, убедил Стивън Спилбърг да заснеме филма по книгата (1993), който впоследствие печели седем награди Оскар.
Томас Кинийли (1935) е австралийски писател, драматург и сценарист. Учи за католически свещеник, но напуска преди да бъде ръкоположен. Автор е на редица бестселъри в жанра на документалистиката, историческия и съвременния роман. Бил е член на съвета на Австралийското дружество на писателите, президент на Националния съвет на книгата на Австралия, както и гостуващ професор в Университета на Калифорния в Ървайн и в Нюйоркския университет. „Списъкът на Шиндлер“ (1982) е най-популярната му книга, за която печели и награда Букър, освен нея още три негови произведения са с номинации за престижното отличие.
„Списъкът на Шиндлер“, Томас Кинийли, превод Росица Терзиева, издателство „Кръг“, 2022 г.
Из пролога
Есента на 1943 година
В Полша беше типична есенна вечер. Висок мъж, облечен в скъпо палто, с двуредно сако под него и с голяма златисточерна емайлирана значка с пречупен кръст на ревера, излезе от елегантна жилищна сграда на улица „Страшевски“, близо до стария площад на Краков. Като забави крачка, той видя, че шофьорът му го чака до отворената врата на огромната лимузина „Адлер“, която дори в такава мрачна обстановка изглеждаше блестящо.
– Внимавайте по тротоара, хер Шиндлер – предупреди шофьорът. – Заледено е като вдовишко сърце.
Младият мъж се подхлъзна леко, но не падна. Винаги стоеше здраво на земята. До края на живота си този висок мъж ще носи двуредни сака, винаги ще се вози в големи лъскави автомобили, както подобава на инженер от неговия ранг. Този германец, по това време и влиятелна обществена фигура, обаче е от този тип хора, пред които полският шофьор може да си позволи да пусне някоя и друга приятелска шегичка.
Но едва ли е възможно да пресъздадем тази история, като се ограничим само до подобна безгрижна характеристика на героите. Защото това е разказ за прагматичния триумф на доброто над злото, триумф, който има своите впечатляващи статистически измерения. Когато се описват събитията от противоположната гледна точка – тази на злодея, е лесно да бъдеш хитър, да гледаш пронизително и накриво, да се въздържаш от лицемерен патос. Лесно е да се покаже неизбежността, с която злото обхваща всичко, въпреки че и доброто има своите неоценими победи като достойнство и себепознание. Фаталната човешка злоба, вродените пороци винаги привличат интереса и са отправна точка за разказвача, първородният грях е животворна вода за историка, но е доста рисковано да се пише за добродетелта!
Всъщност „добродетел“ е опасна дума и трябва да обясним нейното значение: хер Оскар Шиндлер, който едва пристъпва с лъскавите си обувки по заледения тротоар в този стар, аристократичен квартал на Краков, не е добродетелен млад мъж в общоприетия смисъл на думата. В града е наел апартамент със своята германска любовница, но отдавна има връзка и със секретарката си, полякиня. Съпругата му Емили предпочита да прекарва повечето време в дома им в Моравия, макар че понякога идва да го посети в Полша. Нека уточним: към всичките си жени той е галантен и щедър любовник. Но в нормалното тълкуване на понятието „добродетел“ такова поведение все още не се вписва.
Също така е и пияч. Понякога се налива заради чистото удоволствие от алкохола, по-често обаче се налага да се черпи с приятели, бюрократи, офицери от СС, за да ги подкупи и да постигне нещо в своя полза. Малцина могат като него да останат с бистра глава, внимателни и лукави, докато пият. Но и тук, ако тесногръдо тълкуваме думата „морал“, не можем да открием оправдание за гуляйджийския му нрав. И въпреки че достойнствата на хер Шиндлер са документално потвърдени, трябва да кажем, че част от неговата противоречива характеристика е работата му в рамките на (или поне че се възползва от) корумпиран, жесток, разрушителен режим, който изпълва Европа с концентрационни лагери и с разнолика, но постоянна жестокост създава нация от безмълвни, безправни затворници. Но най-добре ще бъде да дадем типичен пример за странния морал на хер Шиндлер и за местата и приятелите, при които го води той.
След като излезе от улица „Страшевски“, колата мина покрай внушителния мрачен замък „Вавел“, от който любимецът на националсоциалистическата партия, адвокатът Ханс Франк[1], управляваше като генерал-губернатор на Полша. Както подобава на дворец, обладан от духа на злото, в него не се виждаше никаква светлинка. Нито хер Шиндлер, нито шофьорът погледнаха към крепостта, когато колата сви на югоизток към реката. Часовите, които стояха на моста „Подгорже“ над замръзналата Висла, за да предотвратят влизането на партизани и други диверсанти в града, бяха свикнали да виждат колата, лицето на хер Шиндлер и разрешителното, което им показваше шофьорът. Хер Шиндлер минаваше често през този пост, когато излизаше от фабриката си, където също имаше жилище, за да отиде по работа в града, или пък когато се връщаше от апартамента на улица „Страшевски“ в предприятието си в предградието Заблоче. Бяха свикнали да го виждат и късно вечер, когато официално или полуофициално облечен отиваше ту в едната, ту в другата посока на вечеря, на прием или просто в нечие легло. Или пък както тази вечер – на посещение в трудовия лагер в Плашов, на десет километра от града, където щеше да вечеря с неговия комендант – хауптщурмфюрер[2] от СС Амон Гьот, един високопоставен сенсуалист[3]. И понеже хер Шиндлер имаше репутацията на щедър човек, който подарява силни напитки за Коледа, колата му беше пусната да продължи пътя си към предградието Подгорже, без много да го бавят.
Хер Шиндлер отиваше по-скоро с отвращение, отколкото с нетърпение, на вечерята у комендант Гьот въпреки любовта си към добрата маса и хубавото вино. Нямаше случай да изпита приятно чувство, когато му се налагаше да седи и да пие с Амон, но пък винаги усещаше нещо болезнено и неприятно. Все пак вълнението му от очакваното отвращение беше от по-пикантен вид, някаква погнуса, стара и всепоглъщаща като възвишеното отхвърляне, с което в средновековните картини праведниците съзерцават жигосаните проклетници. Така че тази емоция по-скоро гъделичкаше нервите на Оскар, отколкото го депресираше.
Докато адлерът бързо следваше трамвайните линии из доскорошното еврейско гето, хер Шиндлер седеше удобно разположен на черната кожена седалка и палеше цигара от цигара. Така се успокояваше. Ръцете му никога не трепереха. Имаше свой собствен стил. Не, маниерите му не бяха напрегнати; винаги се отличаваше с изисканото си поведение и неизменно даваше да се разбере, че след бутилката добър коняк идва ред на скъпата цигара. Но в момента само той си знаеше дали глътката от малкото плоско шише му донесе облекчение, когато при селцето Прокоцим видя товарна композиция, спряла на линията за Лвов – в нея можеше да има и войници, и затворници или пък добитък, макар и малко вероятно в такива времена.
Сред полето, на около десетина километра от града, адлерът зави надясно и навлезе в алея, която по ирония на съдбата се наричаше „Йерусалимска“. Сред силуетите в мразовитата нощ хер Шиндлер различи разрушената синагога долу в полите на хълма. После видя и неугледните очертания на това, което днес минаваше за Йерусалим – лагера за принудителен труд Плашов, град от бараки, в който живееха двайсет-трийсет хиляди евреи, поляци и цигани. Полицаите – украинци и есесовци, поздравиха раболепно хер Шиндлер, защото и тук беше известен с щедростта си, както и на моста в Подгорже.
Когато адлерът се изравни с административния блок, зави по път, застлан с еврейски надгробни плочи. Преди две години на мястото на днешния лагер имаше еврейско гробище. Комендантът Амон Гьот, който иначе претендираше, че е поет, беше използвал материала от гробището, без да мисли за възникналата метафора. Пътят, покрит с надгробните плочи, разделяше лагера надве, но не продължаваше на изток към вилата на Гьот.
Надясно, след бараките на охраната, се намираше старият еврейски дом на покойника. Това място сякаш провъзгласяваше, че всички смъртни случаи тук са от естествено изтощение и че обитателите са вече мъртви и подготвени за погребение. Всъщност в някогашния дом на покойника сега се помещаваха конюшните на коменданта. Въпреки че хер Шиндлер вече беше свикнал с тази гледка, той отново се прокашля иронично, когато я видя. Според всеобщото мнение, ако в онези години човек можеше да оцени с хумор подобни „малки наслагвания“ на новия ред в Европа, това означаваше, че ги е приел като товар и са станали част от усещането му за света. Хер Шиндлер притежаваше голямата способност да таи в себе си подобна горчива ирония и да понася такива товари.
Същата тази вечер към вилата на коменданта вървеше и затворникът Полдек Пфеферберг. От бараката го взе Лисек – деветнайсетгодишният слуга на коменданта, който носеше разрешително, подписано от СС охраната. Каналът в банята беше запушен и хлапето не искаше дори да си представи какво може да стане, когато комендант Гьот отиде да вземе сутрешната си вана. Пфеферберг, който някога беше гимназиален учител на Лисек в Подгорже, сега работеше в гаража на лагера и имаше достъп до разтворители. Заедно с Лисек отидоха дотам, взеха дълга пръчка с намотан парцал накрая и една кутия разтворител. Престоят във вилата на коменданта беше рискована работа, не се знаеше как може да завърши, но пък имаше и шанс да се нахраниш при Хелен Хирш – тихата и уплашена слугиня на Гьот. Тя също беше бивша ученичка на Пфеферберг.
[1] Д-р Ханс Франк (1900–1946) – генерал-губернатор на окупирана Полша през 1939–1945 г., известен с прозвището Касапина на евреите от Краков. Осъден на смърт от Нюрнбергския процес. Личен адвокат на Хитлер в 150 процеса. Доктор хонорис кауза на Софийския университет от 1933 до 26 февруари 2020 г., когато титлата му е отнета. – Бел.ред.
[2] Капитан – Бел.изд.
[3] Сенсуализмът е философско учение, според което сетивата и възприятието са основен и достоверен източник на познание. Чувствените наслади се признават за цел на живота и висше благо. Противостои на рационализма. – Бел.прев.
