Начало Идеи Гледна точка Списъкът
Гледна точка

Списъкът

8190
Сай Туомбли, Без заглавие, 1970 г.

Мъжът плати на шофьора на таксито, слезе и се насочи към сградата. Спря, извади от джоба на дебелото си яке салфетка и си обърса носа и после влезе през въртящата се врата. Огледа се. В центъра на фоайето беше разположено каре от диванчета, украсената елха още си стоеше, а в дъното, до асансьорите, беше бюрото на охраната. Той тръгна натам.

Човекът зад бюрото се изправи. Беше с униформена куртка и с пистолет на кръста, усмивката му беше като на ротвайлер, а очите – сини и ледени като на хъски.

– Кажете!

– За четвъртия етаж.

– Не може! Свиждането е чак от два часа́.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на якето, извади някаква карта в кожен калъф и му я показа. Онзи леко се приведе в кръста и се спусна към асансьора, за да го повика.

На четвъртия етаж го посрещна блестящ коридор, палма в каче, рисунки по стените. На дивана до рецепцията седеше сестра и си гледаше в телефона. Тя се изправи да го посрещне.

– В първа стая.

Сестрата влезе зад рецепцията, извади голям тефтер с твърди корици и го разтвори на плота.

– Напишете си двете имена и часа на посещението.

Мъжът се огледа за химикалка, тя му подаде една и той си написа двете имена и часа.

– Обуйте си калцуни и си сложете маска.

Мъжът си обу калцуни, сложи си маска и се отправи към първа стая. В стаята имаше две легла, но беше заето само едното. На него лежеше възрастна жена и гледаше в отсрещната стена. Той си свали маската под брадата и се наведе над жената.

– Майко!

Старицата не реагира. Мъжът повтори още няколко пъти „майко“, после седна на рамката на съседното легло.

Не я беше виждал от близо половин година. За това време тя се беше стопила. Ръцете ѝ, които лежаха отгоре на одеялото, бяха станали тънки като съчки.

– Майко!

Тя продължаваше да гледа в отсрещната стена. Погледът ѝ беше като закован в една точка.

– Утре пак заминавам. Надалеч. Помниш ли как ме благослови миналия път? Сега дойдох пак да ме благословиш.

Лицето ѝ беше сурово и безизразно. Той не знаеше дали го чува, дали изобщо забелязва присъствието му.

Тогава, миналия път, тя вече не можеше да говори, но си беше вдигнала дясната ръка и го беше прекръстила.

Стана от леглото, наведе се и целуна дясната ѝ ръка, повдигна я и се опита да стори с нея кръстен знак срещу себе си. Тя изведнъж изфуча като дива котка, лицето ѝ се сви и стана малко като юмрук и цялото се набръчка. Той пусна ръката ѝ и тя отново се успокои, отново стана неподвижна като мумия.

Излезе от стаята. Пред асансьорите събу калцуните, свали маската и ги хвърли в кошчето. Огледа се за сестрата, но сестрата я нямаше, сигурно беше някъде по стаите. Асансьорът се движеше само с магнитна карта и се налагаше да я изчака. Най-сетне сестрата се появи.

Слезе долу във фоайето, кимна на охраната и излезе навън. Огледа се в двете страни, сякаш не знаеше накъде да тръгне. Но в крайна сметка пое към булеварда. Взе си кафе от бензиностанцията, седна на масичките отвън и го изпи. Кафето беше кисело като магарешка пот.

В небето мина самолет и той веднага сви глава между раменете и се огледа къде да залегне. После се сети, че наблизо е летището.

Извади от вътрешния джоб на якето един списък и започна да го разучава. Много неща имаше да свърши до утре. Извади тънкописеца си и зачеркна първата задача. Под №1 пишеше „майка ми“.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора