Моята страна е болна от агресивно невежество,
от национализъм и от имперска мания за величие.
Людмила Улицка
Напрежението между Русия и Украйна расте и нараства неудържимо – със същата неудържимост расте и нараства напрежението и в Европа, и извън Европа, и у нас, и във всеки от нас, и в целия свят. Един свят, който особено през последното полувековие все по-видимо се глобализира. Глобализира се мирът, глобализира се и войната, глобализират се и икономика и култура, глобализират се и персоналните ни страхове и надежди – ако не личните, поне националните ни беди се интернационализират ден след ден, ден след ден отделният човек става все по-зависим от съчовека, все по-неделим от целокупното човечество. Дали това е за добро или за лошо, в момента аз няма да коментирам – правил съм го неведнъж, включително и на страниците на настоящия форум. Други са моите вълнения в този неспокоен час. Интересува ме по-скоро дали и доколко можем да разпознаем в новите си страхове и надежди старите, дали и доколко бихме могли да противопоставим старите си надежди на старите си страхове, дали и доколко можем да открием и изправим нови надежди и упования срещу новите си страхове. Страхове, които, ако съдим по ставащото в Донбас и на северноукраинската държавна граница, надвишават всички досегашни. И има защо…
Вярата, че със сриването на комунизма, който като всеки тоталитаризъм е по своята природа войнолюбив и експанзивен, настъпателен и имперски настроен, отмря и заплахата от нов международен, че и световен, въоръжен конфликт, е вече безнадеждно подкопана. Разкритите само преди трийсетина години перспективи за едно мирно и щастливо съжителство между народите се оказаха краткосрочни и нежизнеспособни, започнаха една по една да се превръщат в безперспективности. Ако с кошмарната заплаха от всемирен ядрен конфликт бяха заредени десетилетия наред всички фронтове на Студената война, сега, след като Свободният свят срина Желязната завеса, но проспа едно-две десетилетия, с възхода на кагебиста Путин злокобната заплаха на старите времена възкръсна, възроди се и овладя международната политика. Нещо повече: днес като че ли извечното напрежение между Русия и Запада е по-взривоопасно отвсякога. Възпятото от Шилер и превъзпято от европейския ни химн общочовешко побратимяване на хора и народи глъхне под грохота на войната – все още необявена, но вече бушуваща не само в представите на руските пълководци. Какво да се прави – лесно е да възпяваш доброто и красивото в строфи и ноти, трудно е да го осъществиш в дела. Трудно е в рамките на една личност, още по-трудно е в рамките на една нация, а най-трудно е като общочовешка кауза. При което все ми се струва, че победи ли в съзнанието на конкретния човек, доброто ще победи и в общочовешки мащаби. И това е обнадеждаващо. Обезнадеждаващото, за сметка на казаното, е обстоятелството, че и със злото е така – и неговата победа в сърцето на конкретния човек значи победа в съзнанието и на абстрактното човечество. И няма как да бъде иначе – човек и човечество са релевантни и тази им релевантност засяга с еднаква сила и доброто, и злото.
Спомням си с какво изумление най-сърцатият американски президент и наш освободител и избавител от комунистическото мракобесие, Роналд Рейгън, възкликна по адрес на Русия: „Ама, представете си, те наистина вярват, че ние ще ги нападнем!” Вярваха тогава – вярват и днес. Тази вяра е ирационална, вяра въпреки фактите и срещу фактите, срещу обстоятелствата и здравия разум, вяра, подхранвана не от знанието, а от незнанието, вяра на преднамерено преследваното и методически насаждано идеологизирано и доктринирано заслепение, зомбирана и канонизирана, фанатизирана вяра. Няма съмнение, че в обществено-политическата сфера реалността винаги е краен победител, че действителността в крайна сметка ще надделее над химерата, ще разобличи и прогони тази несъстоятелна, тази лъжовна и фантомична вяра. Рано или късно и това така невъзприемчиво човечество ще дорасне до прозрението. Историческият опит свидетелства обаче и колко висока е понякога цената на това колективно себеосъзнаване, на тази трудна победа на аналитичното над митичното мислене. Същинското име на тази плащана неведнъж исторически в брой и от нас, българите, цена е мракобесие и робство: понякога – за десетилетия, а друг път – за векове.
Да си спестим тази висока цена можем само ако искрите на разума изпреварят изстрелите на оръжията. За целта не е необходимо много – достатъчно е само да осъзнаем, че по своя генезис и по органиката си НАТО е отбранителен военен съюз на цивилизовани, правови държави, съюз, към който и ние, българите, имаме вече честта да принадлежим. Обединените в алианса страни са демократични, а демократичните страни са миролюбиви – те не нападат, не завладяват, не поробват. Напада, завладява и поробва Варшавският пакт, нападат, завладяват и поробват СССР, нацистка Германия и днешна деспотична Русия – не и НАТО. Чиято единствена цел е обезпечаване сигурността и независимостта на страните-членки. Така е в мирно време – така е дори във време на война. Във ВСВ сталинска Русия и хитлеристка Германия си поделиха орташки Полша, а малкото наистина неподкупни и съвестни руски историци и изследователи отдавна развенчаха легендата за Червената армия като армия-освободителка. В действителност Червената армия никого никога не е освобождавала. Две трети от Европа през ВСВ освободиха САЩ и Великобритания, САЩ и Великобритания изнесоха сами на плещите си и решаващата тихоокеанска битка. Докато СССР само е воювал и завоювал. Именно завоювал, а не освободил, Източна Европа.
Всъщност външнополитическото насилие, насилието над чужди съседни и далечни народи, е закономерен, естествен и дори неминуем продукт от вътрешнополитическото насилие, от насилието над собствения народ. Доколкото под лидерството на деспота Путин великоруските имперски амбиции цъфтят и процъфтяват и днес, това засяга колкото индиректно, толкова и директно и нас, българите, и целите Балкани. Ако преодолявайки резервите, че и съпротивата дори на политическите си съмишленици от собствените си седесарски редици президент Стоянов не беше хванал навремето последния влак за НАТО и ако не бяхме станали своевременно пълноправни членове на съюза, днес можеше да ни сполети горчивата участ на Крим. Колкото и надежден щит да е НАТО обаче, опасността още е налице. Тази опасност се подхранва от няколко фактора. Такъв фактор е разколебаността на нашите държавници, пък и на цялата ни политическа класа, немалка част от която гледа на Русия не като на зла имперска сила, а като на наш по-голям брат, покровител, освободител и спасител. Друг подобен фактор е общонародното българско русофилство, което е колкото ирационално и лишено от здрав смисъл, толкова и екзалтирано. Наред с това Кремъл разполага с още един сериозен ресурс – многочисленият руски контингент по курортното ни Черноморие. Впрочем точната му численост е неизвестна и променлива, предполага се обаче, че общият брой на заселилите се, на трайно или временно отседналите по курортите ни руски граждани е нейде между половин и един милион. А тъкмо под претекст, че брани малцинствените права на сънародниците си Кремъл окупира Крим. Лично аз не виждам какво друго освен възпиращата мощ на НАТО би му попречило да подходи по същия коварен начин и към нашего брата. Татарският фолклор съветва: Не засаждай в двора си брезичка – ще дойде руснакът и ще каже, че това е негова земя. А на татарите трябва да се вярва – те са пострадали исторически от кремълските хегемониални амбиции повече от всеки друг народ. Дано техният изстрадан съвет не е закъснял – брезичката на родна земя отдавна, от десетилетия още е посадена и вече дава отровните си плодове.
В националното ни съзнание открай време историческите дадености се надпреварват с историческите митове. И както става при всички недоеволюирали народи, състезанието печелят по-скоро митовете – не даденостите. Да съпоставим. Даденост е обстоятелството, че винаги когато е стъпвал на рода земя, Кремъл го е правил, за да ни пороби, и никога – за да ни освободи. Даденост е, че България е единствената държава от бившата (дано и бъдеща не се окаже един предстоящ ден!) Съветска империя, която двукратно е предлагала на Москва да я приобщи като шестнадесета съветска република в, казано с езика на Солженицин, империята на лъжата и злото. Даденост е фактът, че Кремъл винаги е гледал на страната ни не като на независим и равностоен външнополитически партньор, а като на потенциална плячка. Даденост е и многомилионното русофилско войнство, което чрез една млада и развратна партия стъпи вече и в парламента. Срещу тези несъмнени дадености са изправени могъщи митовете, като митът, че Русия е наш двоен освободител; като многобройните фантасмагории за славянско и верско братство; като митът за българо-руска дружба от векове за векове; като митът, че Русия е месиански спасител и вдъхновител на цялото човечество, а оттам – и на нас като част от човечеството. Доминацията на всички тези митове в националния ни манталитет пропуква съюза ни със Северноатлантическата общност, а ако искаме тяхната закрила, трябва и ние да сме лоялни към западните си партньори. Истинска лоялност е не едностранната – истинска лоялност е само взаимната.
Погледнато културно-исторически, фолклорно и литературно, митовете може да са и наше богатство, в обществено-политическата сфера обаче те са опасни, за да не кажа злотворни. Опасни и злотворни са те преди всичко, защото подменят реалността с нереалност. А всяка подменена, всяка фалшифицирана реалност си отмъщава на подменилите я манипулатори. Световен шампион в това поприще е комунистическата идеология, която по изобретателност, по безскрупулност и обиграност надмина дори националсоциалистическите демагози. Дълго преди новоговора на Оруел побратимените социалнопсихологически комунистически и нацистки фарисеи с еднаква готовност провъзгласяваха цели завладени и поробени от тях народи за освобождавани. Тази словесна еквилибристика имаше скритата цел да легитимира злодеянията на двата режима граждански, да ги провъзгласи за тържество на морала, за висша форма на хуманизъм, за постижение и връх на общочовешкия прогрес.
Така беше през дългите десетилетия на нацисткия и на комунистическия тоталитаризми, така е и в днешна деспотична Русия. С унаследената от СССР безскрупулност кагебистът Путин провъзгласява имперските си попълзновения за себезащита от външните си врагове. А тези врагове са всички демократични държави – ни повече, ни по-малко. Държави, които са не, както Кремъл се опитва да ни уговори, зложелатели на Русия. Врагове тези миролюбиви страни са само на руската агресивност, а са приятели на собствената си свобода, на собствената си независимост, на човешките си права и на гражданските си свободи, на всички онези духовни и материални блага и завоевания, към които ненаситните хегемониални амбиции на Кремъл посягат с плебейска алчност. И ако днес на мушката е Украйна, вчера бяха Унгария, Чехословакия, Афганистан, Абхазия, Чечения, Нагорни Карабах, Крим. А утре на мушката може да се окаже и всеки от нас.
За разлика от пълководците, като писател аз предпочитам, разбира се, битките с думи, а не с патрони. Без при това да храня илюзията, че споделените тук размисли ще предотвратят (или дори само отложат) войната в Украйна. Боя се дори, че кремълската агресия може да изпревари публикуването на настоящия текст. Тук, както пише Константин Симонов, който като кореспондент на бойното поли има богат опит и в живеенето, и в умирането, нищо не може да се направи – куршумът е по-бърз от писмото. Ако Лихтенберг и Фройд са прави, че първата крачка от варварството към цивилизоваността е направил онзи наш незнаен и далечен предтеча, който вместо да хвърли камък е изругал, прав съм и аз с тяхната правота. Защото считам, че на онези хора и народи, които отказват да се замерват с думи, ще им се наложи да се замерват със снаряди и ракети, със смърт и гибел. А е все пак по-добре да се караме, отколкото да се избиваме. Така че можем с чиста съвест да обобщим, че докато войната е безнадеждност, словото носи надежда. Ругаейки се взаимно, хората си споделят живот, а воювайки един с друг, крушения си разменят. С думи (писани и произнесени) човек споделя, а дори когато е ожесточена, споделеността е най-естественото противодействие на всяко физическо насилие, каквото е войната. Съзнавам колко крехко е това упование. Съзнавам обаче също, че ние, човеците, с друго не разполагаме. Ако по Божия заръка в началото на очовечаването ни бе словото, краят на словото, краят на диалога е край и на човека. Този край е, разбира се, ужасен. Хубавото обаче е, че той е и предотвратим.
