„Добре е младите да изучават езика ни в неговите тън­кости. Но не бива да се увличаме само по думите. Те са част от цялото – живата реч.“ На 18 юли се навършват 140 години от рождението на Елин Пелин.

Питам се кога ли съм изрекъл за пръв път това странно име – Елин Пелин! Беше след Първата световна война. През есента на 1915 г. в селото си видяхме и прегърнахме България в лицето на десетина войници. Хълцахме от радост. Сър­бия беше прогонена. Но през есента на 1918 г. България си отиде. Плакахме неутешимо. Завърна се отново Сърбия. Бях­ме като попарени. Плачехме двойно по-горчиво. Не знаехме, че ще се заредят години на тъга и тайно поплакване. После научих, че българските учебници били събрани и изгорени или захвърлени някъде. Но мама се сетила да укрие много от тях, преди всичко христоматиите. Нашата къща беше много голяма. Като всяко дете, любопитен бях да разбера колко стаи имаме, къде какво се намира. В горния кат, в една стая съседна на обширен чардак, беше взидан в стената домаш­ният ни иконостас. Мама ни учеше да коленичим пред него, да се прекръстим 3 пъти, да се молим с „Отче наш, Иже еси на небесех“, а често пъти и с „Боже Господи, прости ме“… Не ни беше позволено да се качваме по една тъмна стълба до тавана на къщата. Трябва да съм бил на 9 години, когато не можах да устоя на любопитството си и поех нагоре по стълбата. През един отвор струеше изобилна слънчева светлина. Където и да погледна, нагоре или по пода, все гре­ди, преплетени една в друга. Под една греда ми се стори да виждам книга. Наведох се, дори пропълзях по корем, измъкнах внимателно книгата… Седнах на една греда. Чета: „Христоматия“… На български език! Сам бях, но веднага се заозъртах да не би някой да се е притаил на тава­на, да скочи и да изтръгне от ръцете ми книгата! Инстинктив­но я притиснах на гърдите си. Седешком се местех от греда на греда към отвора (баджáта, или покривното прозорче). През него струеше слънчева светлина. Чета заглавия: „Българин съм, туй го казвам“ – знаех го наизуст. „Боже Госпо­ди, прости ме“ – пак стихотворение, изричано като молитва. Дядо Йоцо гледа, Стоенчо от Ветрен, Вълко Папуджиков подпоручик… И все името Иван Вазов под тях. А под едно стихотворение с по-длъжки редове, които при прочит се пре­ливаха един в друг, едно нечувано име – ЕЛИН ПЕЛИН! Кой ли ще е тоя писател с такова име? Чувал бях от моми, събрани у нас зиме, песен: „Ела се вие, превива“. Свързах името Елин с познатото ми иглолистно дърво. Но Пелин? В моя говор пелин наричахме едно растение с горчив вкус. За­що горчив?

Това беше първата ми среща с Елин Пелин – под баджáта на покрива на нашата огромна, за моите детски представи, къща. Даде Бог, през октомври 1926 година минах грани­цата към обетованата земя България и от София с влак се упътих за Стара Загора, където са живели и строили къщи моят дядо и татко ми и където ме причакаха двама братя, съ­що строители. Третият ми брат Борис бе заминал за Чехия, следвал там архитектура. Той си бил подредил една библиоте­ка, която за мене се оказа богато съкровище. За пръв път про­четох „Златни люлки“, стихове за деца, „Пижо и Пенда“ и два тома разкази. Докато свърша гимназията през 1932 г., бях прочел почти всичко от този чуден Елин Пелин, налично в гимназиал­ната библиотека. Всеки негов разказ събуждаше спомени от моето родно село, обикнах писателя и заради това.

И когато през есента на 1932 г. започнах да следвам прав­ни и държавни стопански науки в София, мечта ми стана да видя Елин Пелин. Бях го запомнил по портретчето му в Дерижановата антология на българската поезия. Насочиха ме към „писателското кафене“ на „Цар Освободител“. Но все не можех да го открия сред толкова насядали писатели. Едва когато станах сътрудник на детското списание „Светулка“, изпълни се това мое желание. Бях занесъл стихотворение на редактора Александър Спасов – живееше на улица „Любен Каравелов“, а аз малко по-нататък – към река Перловец. Ра­ботех вече във вестник „Зора“. Измислях какви ли не поводи да поискам Елин Пелин да ме приеме в музея на Иван Вазов, но не се престраших.

– Нали отиваш към редакцията, почакай малко ще тръг­нем заедно. Хем ще те представя на Елин Пелин.

Подкосиха ми се краката, когато чух тия думи на Алексан­дър Спасов. Уговорили са си среща в музея. И колкото пове­че се приближавах до музея, толкова по-силно ставаше въл­нението ми. Спасов беше благ човек. Знаеше за моята меч­та да видя Елин Пелин, и то от кое време и при каква обста­новка. В музея Спасов влиза като у дома си. Елин Пелин се­ди пред голяма маса – щом съзира своя стар приятел, става и се протяга към тавана, сякаш е два метра висок. Строен, як. Усмихнат. Ръкуват се двамата най-сърдечно.

– Водя ти един от най-младите си сътрудници – Христо Огнянов. Още от детството си копнее да те види и да ти се поклони.

Елин Пелин ми подава ръка, сякаш се срещаме на сел­ски мегдан, за което вътрешно му бях безкрайно благодарен, защото не бях на себе си от смущение.

– Ами и аз го познавам по име. Хубаво е стихотворението ти „Трите козарчета“ в „Светулка“…

Елин Пелин ме поразпита откъде съм, какво съм учил, къде работя. Отговарям му чинно и стамно, както думат по нас. Разбира се, скоро се сбогувах с двамата писатели щастлив и прещастлив. Не вървях, а летях по софийските улици по посока към редакцията на „Зора“.

Не помня дата и година на тая среща, но тя остава незаб­равима в паметта ми. И не ми се вярваше, че ще се повтори. Но и това чудо се случи в живота ми.

Колеги от другите два всекидневника – „Утро“ и „Заря“, ми бяха Георги Енев и Лозан Стрелков. Най-старият беше Енев, по-млад и от мен – Лозан. Енев беше по-улегнал, по-опитен журналист, моя милост и Лозан минавахме за „младо­ци“. И двамата мои колеги се „левееха“. Тъй казвахме, за да не ги обременяваме с истинското им название – комунисти. Те бълнуваха за „световна комунистическа революция“. Моя милост се ограничаваше да мисли и радее за освобождени­ето на поробените ни братя в Добруджа, Тракия, Западните покрайнини и Македония. Бяхме, както се казваше, „от две­те страни на барикадата“. Иначе близки, колегиално сприя­телени. И тримата бяхме натоварени да следим трите минис­терства – на търговията, земеделието и правосъдието.

За да не досаждаме на съответните места и лица в министерствата, отивахме задружно всеки ден. Външно Енев и аз си бяхме „нормални“: облечени скромно. Само Лозан често правеше не само впечатление, но и предизвикваше недоумение: обличаше се като едновремешни бродяга по при­мера на Максим Горки: дълга черна рубашка, препасана с червена връв! Бяхме представители на конкурентни вес­тници, но помежду си не се надпреварвахме, даже си услужвахме. Особено между Енев и мене съществуваше подчерта­но взаимно подпомагане: той беше семеен, понякога трябва­ше да върши друга работа.

Вероятно по тая причина един августовски ден през 1939 г., още преди да дойде Лозан, ми заговори:

– Знаеш ли, поканен съм от една рибарска кооперация в Бургас да отида като пратеник на „Утро“ да гостувам там, коопе­раторите са ми приятели. Казват ми да взема със себе си и други колеги. Та ако искаш, ела и ти. Ще бъде интересно. Ще прекараме добре.

Благодарих на Енев, но почнах да шикалкавя, че ми пред­стоят други работи, може би ще ми се наложи да остана в София.

– Както си решиш, така направи. Но там ще срещнем и Елин Пелин. Нали е прославен въдичар, поканен е и той, и той е обещал да направи чест на рибарите!

– Е, тази възможност не бива да изпусна! Ще дойда, та каквото ще да става!

Разправих в редакцията още същата вечер, че ще има та­кова тържество в Бургас, че съм поканен от кооперацията да ида там от името на вестника, че щели да дойдат видни лич­ности. Бих молил да ми бъде позволено да пътувам до Бургас и обратно.

Когато Йордан Бадев и Димитър Талев чуха, че там ще бъ­де и Елин Пелин, веднага се застъпиха пред директора Дана­ил Крапчев. Той кимна одобрително като олимпийския Зевс. Благодарих и поех за своята стая, без да се издавам, че всъщност ми се иска да литна от щастие.

До Бургас Енев и аз пътувахме заедно. Георги ми разказ­ваше как млади просветени българи, предприемчиви, сдру­жени помежду си, са запретнали ръкави и образували ри­барска кооперация, добре обмислена като приходоносно предприятие. Когато пристигнахме, Енев се чувствуваше като у дома си, между свои, и ме представи като пратеник на „Зора“. Те не на думи, а наистина се зарадваха, че и „Зора“ ще съобщи за юбилейното им тържество. Повериха ми, че Елин Пелин е вече пристигнал. Дошли и някои народни представители от опозицията, земеделци.

По едно време забелязваме маститата фигура на Елин Пелин. Представяме му се страхопочитателно.

– Ами ние вече се познаваме – дума ни Елин Пелин с та­кава освобождаваща усмивка и дружелюбно ръкостискане, че веднага се стопи дори и моята пословична стеснителност.

Съжалявам, че не съм запомнил името на председателя на кооперацията – личен приятел на Енев, млад, пъргав, енергичен човек, пращи от здраве и сила като изпечен мо­ряк. Той поздрави дошлите за честването на юбилея на тях­ната кооперация. Разправи историята на предприятието им. То се развило неочаквано добре за тях. Надяват се да го раз­ширят още повече: имало изгледи за това. С особена любезност и сърдечност приветства Елин Пелин, прочут рибар-въ­дичар, което било чест за тях, благодари на големия писател, който насърчава риболова със самото си присъствие.

Бяха наредили дълга трапеза на брега. Всички ястия – риба, та риба! Но колко различни манджи можели да се при­готвят! Не съм толкова по рибените гозби, но там за пръв и последен път съм ял чорба от бяла риба, толкова вкусна, че човек би изял и лъжицата. Елин Пелин хвалеше рибарите до немай къде. Но веднъж подметна намигвайки, че те, рибари­те-въдичари, си устройвали пиршества на зелена морава след по-успешен риболов: печели пъстърви на дървена жа­рава. Но разбира се, гозбите, които ни се поднасят от раз­ни видове морска риба, надминавали и най-изтънченото готварство! Не пестеше сладкодумието си, създаде весело и дружелюбно настроение. Енев и аз се радвахме искрено, че ще пътуваме във влака заедно с Елин Пелин.

Всеки добър стенограф ще ви каже, че може да пише „на сляпо“. Разговаря с някого, а той си записва под масата. И Енев, и аз бяхме добри стенографи. Уговорихме се да въвле­чем Елин Пелин в какъвто и да е разговор, един от нас ще поддържа разговора, а другият ще записва под масата. Пос­ле ще пишем за своето пътешествие от Бургас до София не по памет, а по стенографски текст. Енев по-умееше да не се издава с мимика, глас или някакво необичайно движение, пишеше плавно, та решихме той да стенографира, а аз да поддържам огъня на разговора. Стига да съумеем да поведем разговор с писателя. Описваха ни го по-скоро като мълчали­вец, колкото и да беше сладкодумен, когато заговори. През едно такова дълго пътешествие все ще се найде сгода да го подтикнем към разговор.

Потеглихме от Бургас с тая тайна надежда. Да си журна­лист и да седиш часове наред до такъв писател, просто ще се поболееш, ако не успееш да го заговориш. То се знае, ще наблюдаваш всеки негов поглед, всяко потрепване на лице­то, всеки жест или задрямване, ще улавяш всяка негова от­ронена дума, ако изобщо си отвори устата. И като го опи­шеш на трапезата край морето, шегите, които пускаше пред многото гости, самата атмосфера пред морската шир – и ве­че си написал половината репортаж. А като към тия живо­писни подробности прибавиш и впечатленията си от едно задружно пътуване, непременно ще скалъпиш един подлистник, който ще бъде прочетен от всички читатели: името Елин Пелин е магнит… Бог да ни помага! Че кога ли друг път ще пътуваме заедно с него толкова продължително време!

Трябва да призная: за пръв път виждах море. Бях омагьо­сан от безкрайната водна шир, чувствах могъществото на тази огъваща се плътна стихия, която с такова безразличие би погълнала всекиго и всичко. Могъщество, красота и смърт в едно цяло. Разделих се с морето с болка на сърце. Тогава и не подозирах, че един ден ще шетам по брега на Атлантическия и Тихия океан, ще летя над Атлантическия мно­гократно, ще го прекосявам в южната и северната му поло­вина с най-големите параходи в света.

Но как протече пътешествието ни с Елин Пелин от Бур­гас до София? Елин Пелин е само през една маса във вагон-ресторанта. Наблюдавам го – рядко говори със събеседни­ците си. Наистина ще да е мълчалив, както съм слушал. Седнал е до прозореца и не откъсва поглед от благословена­та тракийска равнина, осеяна с мирни села, кротки стада и китки неподвижни в жежката мараня дървета. Как да му откраднем тия мигове на тихо съзерцание? Помогнаха ни нови­те утринни вестници.

– Ето че ще вземем интервю.

Елин Пелин се усмихва благо и широко, но съвсем необещаващо – решително не желае да пишем каквото и да било. При все това в по-нататъшния разговор имаше поводи да се изкаже за богатството на нашия език, за разказа като трудна форма, за по-изтъкнати български разказвачи, как сам той пише разказите си, посещава ли родното си село, говори ли иронично за своя любовна история на младини, за Пижо и Пендо, за страстта му на ловец и рибар-въдичар…

Повежда се най-обикновен разговор. Един се оплаква от температурата. Стара някаква малария, която се явява от време на време. Елин Пелин издава една своя „тай­на“: против малария писателят препоръчва да се изпие теч­ността от дванадесет сварени люлякови писта.

– Температурата веднага ще мине – заключава той и про­дължава. – Интересна болест. Минаваме дружина ловци през едно село. Маларично село. Няма жива душа. Спираме пред една къща, надничаме – никой. А чуваме охкане. Гласът ни поведе към пещта. Взираме се – и какво да видим: в дъното ѝ цял-целеничък шоп – с кожуха и цървулите! Току-що бил опечен хлябът, пещта е доста затоплена, а шопът трепери вътре от студ. Нямало друго спасение от маларията.

Било твърде отдавна.

– Тогава не признавахме лекар, при­помня си Елин Пелин. – Подвизаваха се разни там знахари и лечители. Останал ми е в паметта образът на един от тях. Сякаш и сега го виждам. Един шоп докара при него болна­та си жена в кола. Излезе всезнаещият доктор – едно прегърбено старче, с изкривена към дясното рамо глава, сухо, треперливо. На пояса му виси нож, извит в долния край ка­то кука.

– Къде я боли? – пита старчето с гъгнив глас.

– Те тука – и наплашеният шоп разголи гърба на жената. Една синя продълговата подутина. Жената се превива от болки.

– Че я излекувам – отсича нашият доктор.

– Но как, за Бога, недоумявам аз – продължава Елин Пелин.

– Те с тоя нож! Че я порежем по издутото, за да изтече лютéжо.

Смее се Елин Пелин, смеем се и ние.

– Кой знае дали я из­лекува. А жената страдаше може би от рак.

Наобиколили сме големия писател и гледаме да не про­пуснем нито дума. По предварително съгласие моят колега Георги Енев записва тайно всичко, което се говори – можем да си признаем този грях. Думата „лютéж“ даде повод да за­говорим за хубавите народни думи, за речниковото богатст­во на нашия език.

– Българският език е много богат – подхваща Елин Пе­лин. – Има много хубави, много изразителни думи, някои от които още не са влезли в литературния ни език. Нашите писатели обаче търсят и изнамират думи, които нямат пра­во на гражданственост. Например думата „тугѝн“ – чуж­денец. Такава дума не може да се употребява в нашия лите­ратурен език.

– Тя е любима дума на Николай Райнов – обаждам се аз.

– Той употребява много такива думи. В разказите си и аз вмъквам народни думи, но не от желание за пъстрота, а просто защото така ги чувствам. Думата ѝзлак например. Първоначално е звучала „ѝзвлак“, изпада „в“-то и сега се из­говаря „ѝзлак“. Тя означава мястото, откъдето се извлича вода. Ето и лютéж. Дума пълнозвучна, жива.

Признавам му, че в неговите разкази са ми обърнали вни­мание и други думи като: подкачки, привети, надумки, зирки, заръчки, навал, чукот, викот и други.

Ето как се стигна по най-естествен път до едно извънред­но ценно изказване на Елин Пелин за младите писатели:

– Добре е младите да изучават езика ни в неговите тън­кости. Но не бива да се увличаме само по думите. Те са част от цялото – живата реч. Важно е да се запомнят и отделни народни изрази, особено сравненията. Шопите например говорят много образно. Да им се неначудиш на езика. Но трябва да ги видиш и послушаш непосредствено. Мнозина от тях разказват живо, образно и много мъдро. Такъв добър разказвач беше баща ми. Най-хубаво разказаните народни приказки и басни в сборника за народни умотворения са от Шопско. За съжаление, често пъти събирачите на народни умотворения не са били с нужната подготовка, нямали са усет към езика и са извращавали прекрасните народни твор­би. Хубав е езикът ни и в Царибродско.

– Учени-литератори твърдят, че разказът е най-мъчната форма. Мисли ли същото и най-добрият наш разказвач?

На това Елин Пелин отговаря:

– Вярно е, разказът, ако не най-мъчната, е една от най-трудните форми. В сравнително къса творба трябва да затво­риш един свят, да развиеш една идея. В хубавия разказ не бива да се чувства нито дума повече, ни дума по-малко. Всичко трябва да бъде художествено, отмерено, завършено.

– Какво е вашето впечатление – имат ли такова отноше­ние към разказа нашите млади писатели?

– Струва ми се, че сега много бързо се пишат разкази – подема Елин Пелин. – Нашето поколение бе възпитано с творбите на големите руски художници – Гогол, Чехов, Дос­тоевски и др. Ние дирим дълбочина в разказа. А сега ми се струва, че има нещо леко, повърхностно. Написани интересно, пък все нещо липсва. Кой знае какво е. Но имаме и добри имена. Много добри разказвачи са например Димитър Талев, Светослав Минков, Георги Караславов, Илийчо Волен и други. Христо Радевски е също добър писател, с установени литературни разбирания.

Искаме да знаем как пише сам той разказите си.

– Аз не работя по план. Пиша и това е – отсича писателят.

Посяга към табакерата, усмихва се и махва с ръка:

– Навик. Вече два месеца не пуша. Чувствам се много по-добре и виждам сякаш по-ясно.

През това време не е писал, за да знаем как се е отразило непушенето върху творчеството му.

За лириката ни големият белетрист не намира добри думи.

– Някои пишат интересно, но не топлят – казва Елин Пелин. Пък поезия без топло човешко чувство… Кой знае, може би идните поколения ще ги разберат по-добре.

Освен за деца, знайно е, Елин Пелин е писал стихове и за възрастни. Той е представен и в двете български антологии. Писал е и на шопски диалект. Припомням му:

– „И залитнаха по нея сума ергенаци, кое кьосе, кое – с две лакти мустаци!“

Това беше косвен въпрос да се изкаже върху поезията на диалект. Елин Пелин се обади по свой начин:

– Диалектът позволява да се употребят думи, които в ли­тературния език не може. Грешат ония, които пренебрегват хубавия ни литературен език и залитат на диалекти.

Все пак всеизвестните Пижо и Пендо ще излязат в ско­ро време в ново издание – Александър Божинов ги вече илюс­трирал. В същата книга ще бъдат поместени навярно и сти­хове на шопски. Разговорът се води във вагон-ресторанта във влака от Бургас до София през август 1939 г. Питаме дали Елин Пелин поддържа връзки с родното си село. Разбира се. Той ходел често там. Селото било поизостанало, позабраве­но. Стремил се да му бъде полезен.

– Но младите излизат и търсят късмета си другаде. Ос­танало е селото от стари хора, мои акрани. Няма кой да пое­ме полезни обществени почини.

По онова време почти всички избягваха думата „иници­атива“ и се предпочиташе чисто българската дума „почин“.

Все пак назначени били агроном, акушерка, открита би­ла детска градина. Някой го попита за общи познати мъже и жени в Байлово. Занизват се спомени от минало време, пре­междия от младостта. Влакът лети. Картините се сменят като на филм. Гледаме и мълчим.

– Не забелязвате ли – обажда се Елин Пелин – каква све­жа растителност има тука. В Тракия всичко бе изгоряло.

Нашият писател разказва за реки и местности с рядка осведоменост. Той е добър ловец и запален въдичар, обика­лял е по хубавата ни земя, познава я и знае защо я обича тъй силно и свято. Става дума за разказа „Моите приятели“, в който са описани любовните приключения на пернатите песнопойци и в който се забелязва също голяма осведоменост за техния живот.

– Аз много обичам животните – признава Елин Пелин. – Още от малък зная чудни работи, които навеждат човека до дълбоки размисли за тайните в природата. Много съм чел и се интересувам за животните и растенията. Като ученик най-силен бях по естествена история.

Наближаваме София. Става все по-студено.

– А ние не чухме рибарско приключение.

Няма що, трябва да отстъпи. Тръгнал Елин Пелин за риба по Искъра.

– Беше мътен и не се надявах да уловя риба. Все пак, пуснах въдицата и зачаках. Стоя така и дори не опитвам дали се е уловило нещо. По едно време дърпам, над водата блясва гръб на голяма риба. Отхвърлям въдицата назад и във въздуха се преметна един сом! Тъкмо-що падна на пясъка, откачи се от въдицата и а-ха, ще се върне във водата. Че като се хвърлих…

– Като лъв – подкача го господин Хикс.

– Не като лъв, а като на лъв, че като стиснах сома за жабрите, и тъй силно извиках на своите приятели за голямото щастие, че си предрах гърлото за цял месец!

Ресторант-вагонът се тресе от смях. Вече е тъмно. По стъклата на прозорците се стичат капки дъжд. Очевидно столицата е близо. Вече трябваше да си признаем греха. Запелтечих от смущение:

– Господин Елин Пелин! С колегата ми се огрешихме пред вас. През цялото време колегата ми стенографира под масата. Да направим ли нещо от разговора?

– Не, за Бога! Боя се да не съм казал нещо добро за някого, та да ме обвинят, че не съм българин!

Избухна общ смях. Смее се и Елин Пелин. Използвахме веселото настроение, за да го помолим да ни разреши да публикуваме записаното – Георги Енев в „Утро“, аз – в „Зора“.

– Абе аз се поусъмних, че ми кроите някакъв кюляф. Позволено, при едно условие: кой каквото напише, да ми го донесе да го прегледам, да не стане някоя хатá…

Обещахме му да му занесем ръкописите, всеки поотделно.

– Ей, сбъднаха се предсказанията на службата за време­то – казва Елин Пелин и става. – Столицата ни посреща с дъжд. Нося поне риба, колкото никой път от мой риболов. Не уловена, а подарена.

На раздяла Елин Пелин повтаря:

– Хем да не забравяте условието…

Благодарим му за тая небивала преживелица, обещаваме непременно да му занесем написаното.

На другия ден Енев бе написал целия разговор на пише­ща машина. Всеки ще го използва по свой вкус. Където ци­тира обаче, ще се води изключително по разчетената сте­нограма.

Отивам в музея. Елин Пелин ме посреща най-дружелюбно, сочи ми стол да седна и да почакам, докато той прочете написаното. Бях готов да го препиша на чисто, ако има голям брой поправки. Каква беше моята изненада, когато Елин Пелин ми върна ръкописа с едно-единствено зачеркване на прила­гателно. „Излишно е“ – каза писателят. Същия ден предадох интервюто на редактора по културни въпроси на в. „Зора“ – Йордан Бадев. Казах му, че сам Елин Пелин го е одобрил.

На другия ден чета подлистника и установявам, че историйката за любовното приключение на младия Елин Пелин е изпусната. Бях убеден, че Йордан Бадев е имал важни съображе­ния за това. Същия ден вечерта първо при мен дойде Димитър Талев: пита ме дали наистина така се е произнесъл Елин Пелин за него. Уверих го, че всичко дадено в пряка реч е точно по стенограмата на моя колега. Талев много се зарад­ва – толкова голям бе авторитетът на Елин Пелин! Отивам при Бадев не за да се оплаквам, че е съкратил любовното приключение, а за да ми каже, ако иска, коя е точно причината за това. Бадев носеше малки елипсовидни очила. Пов­дига глава, вглежда се в мен някак си извинително-друже­любно и ми казва:

– Елин Пелин е голям писател, много голям писател, за да се шегува със себе си, но ние, малките, с него – НЕ!

Каква висока етика у литературния критик към Елин Пелин! Една поука за цял живот.

Христо Огнянов е роден през 1911 г. в село Тресонче, Дебърско, днешна Македония. Още в юношеска възраст се преселва в Стара Загора, където завършва гимназия. Като средношколец публикува първите си стихове, а първата си стихосбирка „Южни ветрове“ издава като студент по право в София. Тогава започва да работи за в. „Зора“, а през годините на Втората световна война е кореспондент на вестника в Берлин. Ясно съзнавайки какво го чака след деветосептемврийския преврат в България, решава да остане на Запад. Работи в „Гласът на Америка“ и в „Свободна Европа“, като непрекъснато пише, публикува, занимава се активно с културно-обществена дейност. Издава няколко книги – поезия, публицистика, научни изследвания. Христо Огнянов отхвърля тезата за съществуването на македонски език и македонска нация. Той е един от главните инициатори за учредяването на Българското академично дружество „Д-р Петър Берон“ в Германия на 23 май 1965 г. Целта му е да спечели съдействието на всички просветени българи-изгнаници, които познават българската история и култура и биха могли да направят разработки на високо научно равнище на чужд език или да подпомогнат материално публикуването на такива проучвания. Резултатът от дейността на дружеството са научни трудове, чрез които се популяризират в чужбина имената на д-р Петър Берон, св. Климент Охридски, светите братя Кирил и Методий, Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, както и разработки върху старобългарската литература, независимостта на България, Търновската конституция и пр. Научният принос на сдружението е събран в два тома на немски език с над 1000 страници. Основна заслуга в издаването и финансирането им имат Христо Огнянов и съпругата му Инге. Удостоен е с папска грамота и апостоличен благослов от папа Йоан Павел ІІ, носител е на златния медал на Международната академия на изкуствата, Париж. Умира на 26 февруари 1997 г. в Австрия. Текстът „Спомени за Елин Пелин“, четен по „Свободна Европа“, ни е предоставен от архива на Димитър Бочев.