0
2941

Спомени за културния живот между двете световни войни

Откъс от новото допълнено издание, което излиза със знака на издателство  на „Ера“

Кирил Кръстев

Мемоарната книга на Кирил Кръстев представя панорамна картина на културния живот в България между двете войни с интересни факти за най-видните творци и интелектуалци, дружества и редакции през този период. В своя характерен стил Кирил Кръстев разказва за срещите си с Гео Милев, проф. Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Асен Златаров, Елисавета Багряна, дава оценка на творчеството им, съпоставя го с личния им живот. Новото издание е допълнено с материали от личните тетрадки на Кирил Кръстев.

Кирил Кръстев (1904–1991) е сред най-изтъкнатите интелектуалци на своето време. Завършва естествени науки в Софийския университет и специализира изобразително изкуство в Париж. Утвърждава се като есеист, литературен и кинокритик, публицист, изкуствовед. Създател, редактор и сътрудник на редица вестници и издания на културна тематика, той е винаги във вихъра на събитията.

Кирил Кръстев, „Спомени за културния живот между двете световни войни“, изд. „Ера“, 2019 г., ново допълнено издание.

НА ГОСТИ У ГЕОРГИ ПАПАЗОВ

При едно пребиваване в Париж през 1967 г. реших да посетя моя именит съгражданин и нашия именит сънародник Георги-Жорж Папазов в резиденцията му във Ванс, Приморските Алпи, до Лазурния бряг. С Папазов се бяхме виждали бегло в София – през двегодишното му пребиваване през 1934–1935 г., с голямата му изложба през 1936 г. в салона на „Кооп“ и сказките му в Алианс Франсез върху модерните френски художници. Знаехме се, но не съм водил кореспонденция с него, както други приятели. Четях писмата му с трепетливия му почерк до Миша Никола-Танева и посетих салона на Беба Давидова, сестра на жена му Беатрис Папазова, където имаше хубави негови картини, главно на плажни теми от периода на символичните триъгълни човешки фигури.

Обадих му се с писмо от Париж и се уговорихме как и кога да го посетя, за да събера данни за монография за него. Посредник стана дъщеря му Мириам Папазова, живуща в парижкото му ателие на Плас Клиши, която също се беше проявила вече като своеобразна модерна художничка, за чиято изложба той ми беше изпратил покана-съобщение. Уговорено бе да пристигна в Антиб с нощния експрес, на сутринта Папазов ще ме чака с колата си на гарата, за да ме заведе във Ванс.

„Баща ми лесно ще го познаете, той е толкова характерен“, каза Мириам. Наистина, в ранната сутрин между малкото пътници на гарата лесно се открихме и запътихме един към друг. Не беше вече оня левент с мопасановите мустачки, който знаех от 1919 г., нито буржоата-художник от 1934 г., но към мен се запъти един от пълните коремести братя Папазови, каквито ги познавах от големия им търговски магазин на ул. „Търговска“ („Г. Димитров“) в Ямбол. Отговаряше напълно на описанието, което по-късно Жан-Пол Креспел даде за него в споменната си книга „Живият Монпарнас“ от 1962 г., със заглавие „Бай (Oncle[1]) Папазов, разказвач на любовни и кървави истории“: „Голяма глава, големи очи, голяма уста, голям корем – голям художник“. Или както се беше фотографирал в собствената си автобиография „По стъпките на художника“ (1971) – досущ като „готвач-гастроном“ с престилка, само че със сиво-черна космена растителност по главата и веждите.

Заговорихме на френско-български, той позабравил нашия – после се поотпусна, но не говореше добре и френски. Качихме се на старата му кола. „Не разбирам нищо от коли, купил съм я и карам така, ходя и хиляда километра до Париж, главно за моя зъболекар, но ако се повреди нещо, спирам и чакам автомонтьор или любезен шофьор да ми я поправи.“ Възкачихме се по шосето към Ванс, собствено покрай хълма на неговото имение – прекрасно обработено, с терасовидно лозе, горе портокалова градина с доминираща каменна двуетажна резиденция, строена от руския архитект Андрей Свещин, в стил „рюстик“, от дялани сиви доломитни варовици. Влиза се горе отзад, с два кипариса до портала, които даваха име на малката уличка „Рю дьо Шипр“. Във Ванс, в прилична червена тухлена къща, живееше Марк Шагал; наблизо, зад планината Виктория, толкова рисувана от Сезан, се намираха резиденцията Мас Нотр Дам дьо Ви и романският замък Венгр на Пикасо, който почти по същото време се беше оттеглил в Ривиерата, и състоятелният търговец на картини и „баща на сюрреализма“ Жорж Папазов не е искал да остане по-назад, още повече че мнозина от „големите“ са му гостували.

След един поглед върху резиденцията – приемна, голямо ателие с апартамент, още два апартамента, две кухни-лаборатории, стари готически мебели и тавански греди, купени от средновековен манастир, изби за вино в скалата – настани ме в един от апартаментите на горния етаж и излязохме на пазар за покупки на продукти за обед и вечеря. Ванс е малко градче с остатък от дълга средновековна стена, където се разполага богатият средиземноморски пазар. Месарите са напъхани в стената, зарзаватчиите – на открити щандове. Оказа се, че „онкл“ Папазов е една от най-популярните личности и клиент на пазара. Отвсякъде викат: „Господин Папазов, елате при нас!“. Известният гастроном е малко затруднен и трябва да лавира, за да избере най-хубавите продукти. Изобилието и качеството е неописуемо. Пикасо не е успял в близкия замък на Антиб да изобрази така съблазнително всички дарове на морето – морски краставици, таралежи, риби, южни плодове. И абстрактните за нас надписи: „При нас клиентът е цар!“. Натоварваме се с великолепни сардели, сардини, котлети и зеленчуци. Обедът у Папазов се приготвя от приходяща специалистка готвачка. Ядохме, пихме, плакахме за милата България. Предложих му една бутилка троянска ракия, домашен специалитет, дадена ми от художника Иван Пеевски. Понеже знаех, че Папазов не е добре със здравето, казах му: „Това за специалните ви гости“, като имах предвид окачените на стената снимки с компании – Айзенщайн, Еренбург, Дерен, Вламинк, Елюар, Пикасо, Салмон, Шагал и др. Като отпи една глътка, каза: „Какво! Този божествен елексир за гости ли? Сам ще си го пия на глътки, въпреки забраната на лекарите“. Направих му бележка, че на трапезата липсва само шопска салата. Оказа се, че не я знае, описах му състава. Веднага ме вдигна отново на близкия пазар. Освен нужните съставки с мъка намерихме между 40-те вида френски сирена нещо приблизително на бялото саламурено българско сирене. Много му хареса салатата. „Тюх, аз не съм знаел този наш специалитет за моите гощавки и гуляи, разбира се, преди всичко с моите „бараби“ Дерен и Вламинк, които разбират от ядене и пиене. Другите – Пикасо и Шагал – идват тук, дъвчат едно кравайче, гледат като фанатици – с такива хора гуляй не става.“ И ми разказа известните ми вече анекдоти за Дерен и Вламинк, които в „Бато Лавоар“ на Монмартр в Париж, като се напият, стрелят, чуват се женски писъци и за голям ужас на събралите се минувачи хвърлят през прозорците окървавени трупове на жени… ушити от парцали.

Стоях във Ванс няколко дни. Първият ден мина в описания „гастрономически“ стил, характерен за Папазов. Втория ден обиколихме града, посетихме прочутата Матисова капела, в която големият художник беше изписал стените от порцеланови плочки с предимно схематични „божествени“ знакови образи на Богородица, Христос и облаци само с дебел черен контур, нанасян с дълга „фурча“, а Фернан Леже беше изпълнил хубав декоративен прозорец в жълто и синьо, чиято прозирна светлина внасяше малко мистика в тази култова зала, прилична на клиника. Минахме край червената къща на Марк Шагал, за да изкажа почитанията си, но се оказа, че стопанинът отсъства, пътната желязна врата бе обвързана с вериги. С колата си Георги Папазов ме заведе до близкото, също тъй средновековно градче Сен Пол дьо Ванс, със запазена овална крепостна стена, на чийто висок терен към 1964 г. фламандските милионери Маргарита и Еме Мааг (Margérite et Aimé Maeght) бяха построили най-големия европейски дворец на модерното изкуство – фондация „Мааг“ – в свободна структурна архитектура, приютяващ най-избрани образци на модерното авангардно и абстрактно изкуство. Доминиращите автори в дворовете са Джакомети, Хуан Миро, Александър Кадлър със своите метални и мулажни пластики, в залите Брак, Шагал, Тал Коат, Тапиес и др. Фондацията, съобразена с близостта на скъпия Лазурен бряг, държеше за най-високото ниво на новата естетика и представлява истински храм на модерното изкуство.

Георги Папазов остана в двора с колата си и решително отказа да влезе, „за да не ги гледал и да не се влияел“, като търпеливо ме чака с часове, докато разгледам великолепния архитектурен комплекс с неговите експонати, което беше незаменима школа за мен.

Третият и четвъртият ден беше посветен на интимна камерна работа върху неговото минало изкуство и документация, новите му пътища и проекти, разговори върху изкуството му и изобщо за съвременното и бъдещо развитие на авангардизма. Дотогавашното му изкуство ми беше вече твърде познато от изложбите му в София, сега ме снабди с каталози и отзиви за него, говорѝ за естетическото си разбиране, търсене и преображения. Разправи ми в общи черти дадената под печат негова илюстрована автобиография, която излезе на емоционален език, с документация във великолепно издание под надслов „По стъпките на художника“ (Sur les pas de 1’artiste) през 1971 г. като издание на галерия „Сена“ в Париж, която главно предлагаше неговото изкуство, редом с галерия „Франсоаз Турние“. Тук трябва да се отбележи и подчертае, че този търговско-еснафски, бакалски син, почти самоук художник, притежаваше поетична душа и свежо литературно перо. Автобиографията му е написана със завидна лекота, интелигентност и увлекателност, с разбиране на собственото и чуждото изкуство, с хубав метафоричен език. Двете му книги за Андре Дерен – „Дерен, моят приятел“ и неизпращаните „Писма до Дерен“ – са откровения. С приличен белетристичен дар са написани родословните му романи-повести за прадядо му „Поп Васил“ и за „Братя Дренови“ (Папазови). Малката книжка за смъртта, загадката и делото на близкия му приятел Жул Паскин – „Паскин, Паскин!… Аз съм, отвори!“ – е вълнуваща. Книгата му „Портрети на модерни парижки художници“ от сказ­ки, изнесени в България през 1934–1935 г., и издадена на български, е единствената дотогавашна информация у нас за съвременното западно изкуство, след краткото съществуване на Гео-Милевото „Везни“.

Сега с удивителна простота и непосредственост Георги Папазов ме запозна с пътя на своето развитие, изложи ми естетическите си концепции и търсения. Може би всичко е било систематизирано и премислено в главата му в резултат на подготовката или вече изработената „Автобиография“, но такава книжност не личеше. Описа ми елементарното си съзряване в „Чешкия период“ (1913–1918), когато като незаконен студент (понеже си е купил гимназиална диплома) по парково инженерство и архитектура рисува удивително добри акварелни пейзажи с чешки хижи. В 1921 г. в Берлин се заинтересувал сериозно от германския експресионизъм. Особено му допадали по-лиричният пейзажист Екел (Ерих Хекел) и пластичният анималист Франц Марк. В Париж (1 януари 1924) пристигнал с полуекспресионистични-полуабстрактни картини. Разказа ми друга версия от тази в „Автобиографията“ за пробива си там. Един ден изпратил с един носач няколко гваша и две маслени картини до една малка галерия – за опит. Добре, но носачът забравил или сбъркал адреса и ги занесъл на позната нему по-реномирана галерия Вавен-Распай. Там ги харесали, пристигнал собственикът, купил и други и го ангажирали и изпратили в Средиземноморието да рисува шест месеца за галерията. В биографията си не споменава за грешката на носача. „Той много лъжеше“ – казваше за него със светски скептицизъм и със свойствения си хиперболизъм Миша Н. Танева, която е била близка с Папазов в Германия и после бяха в редовна писмена връзка. Че лъжеше, лъжеше и блъфираше съзнателно и за ефект: убеждава френските си приятели, че в България хората живеят по 140 години и че едно дете с удар на юмрук по главата може да повали едно теле. Но великолепно е описал как, вживявайки се в титаничните сили на бликващото в скалите море, после вкъщи с часове пред платното чакал да избликне в него един имагинерен „образ на душата на морето“. Така в 1924 г. започнал с „инстинктивна“ живопис, преди Андре Бретон в същата година да прогласи „автоматичната“ сюрреалистична поезия, а в 1925 г. първите сюрреалистични художници да направят изложба, в която участвал и той, редом с „асовете“ Андре Масон, Хуан Миро, Макс Ернст, Паул Клее, Пикасо, Ханс Арп, Де Кирико, Ман Рей. „През годините 1926–1927 в парижките галерии се явиха картини, близки по дух с моите.“ Големият експресионист Оскар Кокошка в каталога му от 1935: „Мнозина реномирани френски художници са изпитали влияние от Папазов“. Жан-Пол Креспел: „Дълбоко оригинална, неговата живопис предшества търсенията на Миро и Макс Ернст… Той беше сюрреалист преди сюрреализма“.

„Всичко опитвах – ми казваше – експресионизъм, инстинктивна живопис, пясъчна живопис, абстракционизъм, „блъскани бои“ (ташизъм), – за да изразя моите блянове, мечти и видения, което е същност на моите разбирания за живопис.“ „Един мръсен тип, Макс Ернст, който живееше с мен и ми беше приятел, крадеше от моите идеи и живописни методи. Дълбок, живописно-пластичен и лиричен художник беше незабравимият ми приятел Андре Дерен. Марк Шагал е интересен, но е много фигурален и не организира живописно картината.“ (Тази преценка ме изненада, защото всъщност Шагал остана един от „най-живописните“ сюрреалисти.) „Виж, Пикасо е гений, той може и прави всичко, което поиска.“ Каза не без съжаление: „Аз, ако бях французин, може би щях да бъда признат за голям художник“, на което му възразих, че повечето от Парижката школа не са французи, но грешката му е, че поради „ямболския си анархизъм“ не се е присъединил организирано към движението на сюрреалистите, където е бил пръв, и е останал изолиран и пренебрегнат. „Не можех да търпя техните „протестантски събрания“, отговори.

Тук, във Ванс, за пръв път се запознах богато с третия, последния, витално гъвкав период на Папазовата живопис. Вторият период, между годините 1930–1945–1950 г., се знае. След първия си етап – експериментите за изразяване на подсъзнателното, инстинктивни преживявания със свободна експресионистична четка или с „автоматична писменост“ (по формулата на Андре Бретон) – Жорж Папазов постепенно овладява стихийността и импровизацията на тези методи и към 1930 г. влиза в характерен втори етап: една геометрично-скулптурна организираност на живописните елементи и на цялата картина. Той превръща елементите на реалната и на подсъзнателната душевност в геометрични структури, символи и знаци – триъгълници, конуси, цилиндрични пръчки – и с тях композира имагинерния свят на своите видения, спомени и мечти. Шедьовър на този кубистично-футуристичен сюрреализъм е „Тревога на Берк-плаж“ от 1931 г. – със своята ритмична чистота; множество силно стилизирани „морски мотиви“ – шамандури, корабокрушения, корабни двойки – персонифицират душевни и витални състояния или създават чисти пластични светове: магичният син пейзаж „На плажа“ (1931); специфични и уникални негови монументално-статични шедьоври са поредица „Глави-пейзажи“, изписани с абсолютна чистота и майсторство като „мраморни“ надгробни паметници с четвъртити глави, с голямо око, в което прозират „магични пейзажи“.

Към средата на века и при оттеглянето си от Париж във Ванс Георги Папазов – може би под влияние на туптящия южен живот и разгаряща се старческа виталност, уморен от геометричната строгост и категоричност – навлиза в една жизнено гъвкава, барокова, но все тъй рисунъчно овладяна живопис от параболични и синусоидни линии и форми. Тази именно витална, мистериозна, пулсираща живопис блестеше сега в голямото му ателие и по стените на резиденцията му във Ванс в няколко характерни серии: параболични: „Циркови кучета“, „Хубавицата и Звярът“ (къпеща се със застрашителна „акула“); каучуково-гъвкави: „Гладиатори“, сведени до схватки и силови напрежения от мускулни жили; „Миротворецът“ – символични високи земни терени от гъсти полихромни пръчки, на които слиза „Месията“ („Малкият принц“ на Екзюпери) с палмова клонка, сам или сред също така знаково стилизирани гълъби.

Световният принос прочее на Жорж Папазов в съвременното изкуство бе:
1. Пръв бе налучкал свободно, автоматично изразяване на подсъзнателния живот от пориви, инстинкти, спомени, сънища, видения, мечти, асоциации – или естетическите търсения на сюрреализма.

2. Създаде в средния период на творчеството си един синтез между кубизма и сюрреализма – кубистичен сюрреализъм – за разлика от експресионистичния и реалистичния метод на класиците на това направление Шагал, Миро, Клее, Месон, Рьоне Магрит, Пол Делво, Салвадор Дали. С това „обективизира“ най-субективната страна на човешката душевност – подсъзнанието.

3. По констатация на френския критик Марк Сеиз още в 1926 г. Папазов пръв и най-ясно даде пример за автономно творческо създаване на живописен и пластичен художествен образ – необвързан с природен и действителен нàглед. Съпоставяйки го с Пикасо, Сеиз намира, че: „И най-отвлечената картина на Пикасо е населена и често обременена от спомена за предмета, и по-точно за нещо като китара, бутилка, фруктиера. Той търси да „надмогне“ предмета. Това е трагедията на Пикасо и ще бъде в известен смисъл неговата смърт. Папазов пръв в личните си търсения показа как можем да се доближим до „абсолютното изкуство“ (автономно сътворено от художника). Неговата живопис ще ревизира нашите схващания за живопис“.

Накрай заговорихме за отношението му към България. „Не бях очарован от приема ми през 1934–1935 г. и мисля, че и сега не ме разбират. Какво да правя, да се върна при съвсем друг курс на вашата живопис? Тук все пак правя нещо за името на България, която ми е на сърцето. Готов съм да дам по пет картини на Националната галерия (и на Ямболската галерия), но ако ги окачат, но не да ги държат в депо, като „модернистични“. В завещанието си искам да предвидя и една стипендия за даровит млад ямболски художник, който да дойде да се учи в Париж. Но ето какво стана от българска страна. През 1947 г. имах финансови затруднения и реших да продам на родината си една великолепна колекция от 25 картини на съвременни художници – Бонар, Реноар, Дега, Дерен, Вламенк, Пикасо – общо за нищожната сума 150 000 нови франка. Обърнах се към Българското посолство – никакво внимание, при това „Не щем модернизъм!“. Повторно ги помолих да ми ги изплатят по 5–10 000 франка на месец. Пак нищо. Продадох ги на пазара, съжалявам, сега струват 15–20 милиона франка, а страната ни се лиши безвъзвратно от възможността да има една от най-хубавите колекции в Източна Европа.“

На моите доклади тук през 1967–1968 г. не се отзоваха ни от Ямбол, ни от София. После, като се прецени пропускът след смъртта на Папазов през 1972 г., – се направиха много опити за сдобиване с негови собствени картини или от колекцията му, но всичко се оказа вече невъзможно.

Наистина НХГ и Ямболската галерия изкупиха някои останки от изложбата му през 1934 г., но нямаме нищо от шедьоврите му.

Днес, като гледам стихийното развитие на българската живопис и графика от 60–80-те години, във формите на „свободна живописност“, на закъснял психологизиран и субективен експресионизъм, на ребусна асоциативност и еклектизъм – намирам, че рисунъчно и пластично организираната, принципно изяснена живопис на Георги Папазов се налага да стане лозунг на съвременното ни изкуство – „Напред, към Георги Папазов!“.

[1] Oncle (фр.) – чичо. – Б.ред.