Георги Борисов, „Моите истории“ (1973–2023), том 1–2, издателство „Колибри“, 2024 г.
Това е книга-чудовище от 1300 страници, но „нежно чудовище“ според определението на немския поет Ханс-Магнус Енценсбергер. Извадените на бял свят Георги-Борисови страници са палимпсест, в който изстърганото от времето изниква с неочаквана яркост и сила; „камъчета от мозайка в пясъчен часовник – казва сам той, сравнявайки ги още с „буца глина, увита в мокра кърпа“. Твърди, че ги е писал, без да поправя; ей тъй, на един дъх. Може и така да е. Мисълта обаче е сцедила достатъчно словото, че да му придаде неподозирана релефност на изказа и мащабност на звученето. Страници, които си струва да бъдат четени, а и препрочитани от онези, които решат да проникват в „свръзката на времената“ (Пастернак).
Самият автор твърди, че не знае в какъв „жанр“ са въпросните „изречения“. Капки дъждовна вода, в които се оглеждаме, докато изтегляме ведрото от кладенеца; или, както би казал Емил Чоран (любим негов автор), „свършеци“, кондензации на смисли и отражения на едно време, което не е било от добрите времена; време на съпротива и на глуха защита, както го определя самият Борисов. Думи и образи и на другите около нас; толкова много пропуснати или замълчани неща.
Размисъл в две части. Условно ще определя първата като „мито-поетическа“. Не защото Георги Борисов е създател на нови митове, въпреки че кой знае… А защото poiesis-ът е и mythos (същностен разказ). Докато втората е посветена на „преминаванията“ (в никакъв случай тя не е чисто „пътеписна“). В първата ѝ половина има и „разделяния“ с хора на духа, а във втората – с „места“, които човек рядко посещава за втори път.
Из всеки ред на този двутомник извира поезия, която авторът на тези редове определя като „върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може и да е фатален завършек“.
За щастие, в нашия случай завършекът не е фатален. Имаме и втори том с „истории“. Още 800 страници. Кръстосване на аза с другите. Срещи, срещи безброй.
Например с изкуствоведа проф. Димитър Аврамов за думите на Дега и невъзможността човек да се изприкаже. Или за цветовете на поезията – у Фурнаджиев – черно и червено; у Разцветников – златисто, синьо. Цели находки – дали стиховете на Далчев напомнят за кубизма?
И още: за редактора Николай Кирилов, пуснал за печат няколко неразрешени странички от пътепис на Георги Божинов (авторът на „Калуня-каля“), в които се прокрадва разказ на българин, минал през съветските лагери. Скандалът на 1975 г.
Неусетно тези настроения в бележниците (публикувани без редакции!) се усилват. И през 1987 г. авторът им се пита:
И какво излиза сега? Че целия си живот аз съм изкарал в лъжа и мълчаливо примирение и съм придобил най-грозните привички на властта и съм вървял срещу природата човешка… И как сега ще се отворят тия уста, без да потече мед от тях, и с какво ще клеймят, като цялата им жлъч попи дълбоко в сърцето ти? Лесно се пръскат заешки сърца, а напуканите вече за нищо не стават. Пък и кой ли ще вярва на думите ни днес…
Пример за „втората проза“ на Георги Борисов, която помним още от „Откаченият вагон“ (2021). Така през страниците на томовете изникват в „пентименто“ и на бързи обороти „образите на 1989–1990 г.“.
Румен Леонидов гладува девети ден, свети като цигарена хартия. А авторът на спомените превежда Велимир Хлебников. Още тогава. Да припомня само, че невероятният том „Творения“ на Хлебников (под съставителството и редакцията на Георги Борисов) излезе чак през 2020 г.
Ето и бележките му за онези дни (забележете, след първо пътуване в Лондон):
Реформите у нас, на фона на събитията в Източна Европа, са почти незабележими за чуждото око. Като се има предвид, че не дават никакъв що-годе оригинален български принос…
Малка страна, малък народ с малки площади и наплашени покрайнини, където още безнаказано се разпореждат местни величия – нима можем с нещо да изменим общия ход на събитията?
За същия онзи преломен отрязък има бележката, че „дните се изнизват като фотони“. Време не за поезия, а за публицистика.
Поводът за онова първо пътуване е посрещането на Нова година в къщата на Георги Марков на „Линет авеню“ 23. И записаните думи на Анабел Маркова: „Моят съпруг Георги Марков не престава да обича своята родина, която напусна през 1969 г., и отказа да замълчи за робството и безправието“.
В тези бележки липсва обаче нещо, което ще си позволя да допълня – като редактор в „Профиздат“ Георги Борисов убеждава директора на издателството Никола Радев да пренасочат целия запас от дефицитната тогава хартия, с който разполагат, за огромния и първи тираж на „Задочни репортажи за България“ (негов е и предговорът към това издание).
Следват още множество „пълзения по думите“, пронизани с болка и тревога:
Как може да се преодолее вековната омраза и у нас, колкото и кротки да сме били към поробителите? Тъкмо тази кротост може да стане взривоопасна някой ден (3 януари 1990 г.)
Страхове, хвърлящи своята сянка по един начин преди 1989:
Гнети ме някакъв страх – за бъдещето ни изобщо, което ми изглежда безнадеждно като изоставена нова къща – недостроена още, здрава – камъни и тухли, прясна дограма, дървесината още ухае на балкан… Тъмнина. Огън, отровен дим. Край огъня – три псета ровят в боклуците. Виждаш изрязаните им в зловещата мръсна и жълта светлина черни силуети. Така ще да е било с пещерните хора. Ние се връщаме, явно се връщаме към тях (Княжево, 1987 г.)
И по друг през октомври 1994 г. (Страната ни е кочина):
Гробище на коли, бойлери, кюнци, готварски печки, гниеща арматура, легени и корита, фургони и автобуси, държавата ни е гробище – гробище на самосвали и бетонобъркачки, на цехове и заводи; цялата е осеяна с натрошени шишета и смачкани пластмасови кофички, осаждени кофи за боклук, бълващи денонощно зловония и черен пушек; земята ни е крематориум, който не може да насмогне на труповете, защото родилните ни домове масово емигрират.
И доста по-нататък (1999 г.):
В това призрачно гробище на скръб, където и кучетата не лаеха, най-ярко грееше луната. О, нощи слънчеви… Следобед се покатерих на един бял бор и наблюдавах въжената линия на паяжината, опъната между две дървета, по която се качваха и спускаха като кабинки паячета.
Някъде из паяжината от записи откриваме и предложението му да се пише „громол и гняв“ – вместо „врява и безумство“ (по Фокнър).
А сред „минатите много земи“ със „зарева от тлееща жарава“ и „дрипави слонски уши“ отново попадаме на думи за поезията:
Тя е дърво, което със сенките от облаците и гласовете на птиците иска да полети след вятъра… Отдели ли се от земята обаче, ще изсъхне.
Слово, произнесено при представянето на книгата на 21 ноември т.г. в СГХГ
