Изнесоха ковчега от стаята и го сложиха вън под черешата. Вдигнат на по три бели като захар блокчета итонг откъм краката и откъм главата. Така рече близнакът ѝ. Тя обичала да седи ей тук, под черешата.
Черешата беше цъфнала.
Близнакът ѝ се изправи там за кратко. Бялата му къса брада се сливаше с цъфналото на черешата.
После дойде времето да се ходи в църквата. И всички се отправиха към църквата за опелото. С коли и пеша.
А после дойде ред на гробището. Старата част на гробището, със зеленясалите от мъха камъни, катерила се, расла цял век нагоре по стръмния склон. Всеки гроб беше като отделна крепост, на отделна тераска. А помежду гробовете правите като свещи вековни борове.
Положиха близначката в гроба на майка им и баща им.
Спомних си как пътувахме с нея с колата преди години и как тя разказваше безспир за детството си, как дори и гласът ѝ се промени, стана чуруликащ.
Двамата с близнака ѝ карали летата горе на егрека. При дядо Виджо́ и баба Стоянка, осиновителите на баща им, доктора. Но и те постоянно летели напред-назад покрай добитъците и малките живеели в една каруца. Имахме си къща на колела, ахна близначката, и много се радвахме. Живеехме си вътре върху сламата, като в гнездо.
Дядо Виджо́ бил як, набит, здраво сложен човек. Ходел целогодишно с дрехи от шаяк, потури и елече, изтъркани като шкурка, но здрави. В селото още се разказваше от някои от старците за онази история с него и биволицата му. Било ранна пролет, още мраз-студено. Край селото имало един водоем, биволицата влязла вътре, но синджирът ѝ се закачил. Ни напред, ни назад. Дядо Виджо́ изул потурите, съблякъл елека и останал по риза. И нагазил в ледената вода. Откачил синджира и избутал биволицата. И я бутал, и я носел, докато я извади.
Баба Стоянка била слаба, свита като буквата „г“. Помагала си с едно бастунче. На всеки говорела на „мило“, и на децата, и на големите. Гласът й бил мек, ласкав. И двамата с дядо Виджо́ ката ден блъскали, разлитали се по цял ден с добитъците. Ту на село, ту горе на егрека. И когато замръквали на село, горе на егрека за близначетата, за брата и сестрата, които живеели в своята къща на колела, се грижела баба Божура. Майката на баба Стоянка.
Божура. Тя беше като скала, баба Божура, допълни близнакът, скулпторът, който беше издялал от камък лицата на близките си, на всичките, чак до баба Божура. Тя беше като скала. На младите казваше „мане“, на мъжа си „бре“. Това ѝ бяха думите. Тези думи ѝ стигаха. „Мане” и „бре”. Повече не ѝ трябваха. Слизала в дола за водичка с две стомни. А после, нагоре, по върлото, се подпирала със стомничките о земята.
Божура. И слушай сега, каза ми скулпторът, близнакът. Отишъл свещеник горе на егрека да ръси за здраве и за берекет. Било на Гергьовден. И Божура му вика:
Дуовниче, да ми чети́ш за нема́ло. Оти Господ ме е нема́л.
Божура, която по цял ден слушала гласа на птиците сред габрите. Която слизала за водичка до́ле в доле́то. Която на малките викала „мане”, а на големите „бре”. И на животините така – на агънцата „мане”, на овните – „бре”. Тази, която наглеждала двете близначета.
Близначката сега вече я нямаше. Тя остана горе в своята крепост. Под високите, прави като свещи борове. Със сигурност по-близо до тяхната къща на колела, до тяхното гнездо от слама.
