0
916

Спомен за Дора Валие

100 години от рождението ѝ

Крайността ни като човешки същества превръща цялата система от причинности, на които сме подвластни, в линейна, сиреч автобиографична. На това настоява Йосиф Бродски в едно свое есе, опитвайки се да обясни защо случайността никога не е безлична, а „лична“; и как тя винаги вмества „другата“ система от причинности – колкото и да е сложен рисунъкът ѝ – тоест в „нашата“ собствена. И по тази причина някой спомен изплува на повърхността, докато в същия момент се утаяват толкова много други неща.

Не знам дали „методологията“ на Бродски обяснява защо в дните на крайна политическа суматоха, които преживяваме, нещо вътре в мен ме накара да се върна към спомена за едни далечни парижки разговори от средата на 90-те години на вече отминалото ХХ столетие. По-точно към срещата ми с една наистина голяма дама – родом българка, но изтъкната френска изкуствоведка и истинска европейка – за която може би знаят малцина. Става дума за Дора Валие (Увалиева), по-малката сестра на Петър Увалиев, този виртуозен културен импровизатор и майстор на речта, чиято рубрика по Би Би Си Лондон не едно поколение българи слушаше в захлас в продължение на десетилетия. За съжаление, сестра му Дора Валие (1921–1997) си остава почти непозната в България. Така че на утрешния 23 юли, когато се навършват 100 години от рождението ѝ, няма да има никакви чествания в нейна памет. На български език е издадена само една от книгите ѝ – „Изкуството: поглед отвътре“ (превод Данила Стоянова, 2001 г.), която отдавна е библиографска рядкост. Само тесни специалисти познават класическото ѝ изследване „Абстрактното изкуство“ (1967 г.). Единствената „бяла лястовица“ през последните десетилетия е дисертацията за нея на младата изследователка Елица Терзиева, защитена през  2020 г. Ала една „бяла лястовица“ пролет не прави…

И тъй като Министерството на културата не проявява никакво желание да почете годишнината на Дора Валие (както би било редно!), нито съм чул за някаква индивидуална инициатива в тази насока, реших да напиша този кратък спомен като бутилка с послание, хвърлено в морето, с надеждата той да достигне до онези, които проявят интерес. А още за Дора Валие като изследовател на съвременното изкуство ще можете да прочетете в септемврийския брой на сп. „Култура“.

* * *

Опитвам се да си спомня кога за първи път чух името ѝ. Може би е било веднага след промените, на една среща в малкото салонче на Съюза на филмовите дейци (тогава на ул. „6-и септември“), където Петър Увалиев бе поканен да говори за киното и неговата естетика. С познатото си самочувствие, потопен в езиковата стихия, той анализираше кадри от „Фотоувеличение“ на Антониони, засипвайки аудиторията с метафори и сравнения със съвременното изкуство. В една от паузите ненадейно се позова на изследванията на сестра си Дора Валие с думите: „Трябва да знаете, че аз съм копието, а тя е оригиналът…“ Ако човек познава стила на Увалиев, веднага си дава сметка, че той рядко е бил склонен да направи подобно сравнение.

Така научих, че Петър Увалиев има сестра, при това френска изкуствоведка със световна известност. Оказа се, че в нашите библиотеки книгите ѝ липсват (така беше навремето, не знам как е днес). За втори път чух името ѝ от театроведката Антоанета Войникова, съпругата на Цветан Стоянов. Тогава разбрах, че съществува български превод на „Изкуството: поглед отвътре“, правен от отишлата си без време нейна дъщеря – поетесата Данила Стоянова – по време на химиотерапията в Париж (1981–1983 г.)

Дора Валие с каквото може помагала за лечението на Данила и всячески насърчавала превода; истински се зарадвала на крайния резултат. Надявала се, че книгата ѝ ще излезе на български; че тези разговори и размисли за големите художници на ХХ в. (Бранкузи, Брак, Леже, Миро и др.) ще предизвикат интерес и в родната ѝ страна. Уви, нито едно „държавно издателство“ до 1989 г. не публикувало книгата. Нямало разрешение „отгоре“. Заради „абстрактното изкуство“? Заради самата авторка, носеща клеймото „невъзвръщенка“? Така и не разбрах навремето отговора. Получих го едва пет години по-късно, когато съдбата ме срещна в Париж с Дора Валие.

* * *

Подтикът за срещата дойде от бившия български дипломат и по-сетнешен френски журналист Евгений Силянов, син на Христо Силянов. При един от разговорите ни споделих, че много бих искал да се запозная Дора Валие. Вече си бях купил и прочел „Абстрактното изкуство“. Той се усмихна, отвори телефонното си тефтерче и набра номера. Трябва да е било април 1996 г. Скоро чух гласа на Дора Валие. Леко притеснен се представих на френски, а тя ми проговори на български. Няма да забравя красотата на нейния глас и плавните интонации на изговора – много чист и същевременно препращащ към друга епоха. Думите звучаха с изящество, макар и да говореше с лека умора. По-късно разбрах причината.

Веднага ми даде адреса си – улица „Бабилон“ 60, недалеч от „Отел Матиньон“, където е френският Министерски съвет. Съпругата ми искаше да прави с нея на всяка цена интервю, така че първият разговор продължи дълго, наистина дълго. И изобщо не се побра в едночасовата касета.

В този период самата Дора бе преминала химиотерапия; бе много слаба, с изпито лице, но жизнена и невероятно сърдечна. Точно каквато ми я бе описала Антоанета Войникова: „сепващо красива жена, която още от вратата те залива с толкова чар и непринудена сърдечност, че предполагаемите официалности бързо се разлитат във въздуха и разговорът на секундата тръгва като между приятели“.

Пазя някъде тази първа касета, но докато пиша тези редове, предпочитам да тръгна по нишката на спомена и на онова, което и в момента е пред очите ни. Спомням си добре как тя ни въведе в малкия и скромен хол. На стените бяха окачени абстрактни композиции на Серж Поляков и Виейра да Силва, за които тя е писала монографии. След време там се появи и малък Кандински, дар от Надя Кандински, вдовицата на художника, който тя непрекъснато преотстъпваше за разни изложби. А на масичката лежеше малка картина, която тутакси привлече вниманието ми. „Това Митничаря Русо ли е?“, невярващо попитах аз. Дора леко се усмихна и напомни, че е един от световно признатите експерти по Анри Русо, а картината ѝ е оставена за сертифициране на автентичността. „Оригинал е“, каза тя и ми я подаде. Много се развълнувах и ръцете ми трепереха, докато разглеждах изображението на млекаря и парижките улички, скосени по неповторим начин.

Разговорът тръгна за съвременното изкуство, след което Дора просто ни изнесе лекция за „зрителните системи“. На това е посветена нейната книга „Ориентири“ (1976). Всяка епоха – преди Ренесанса, а и след него, формира „нагледи“ или „зрителни системи“, които с времето се разчупват и сменят. Така идва „следващата“, после следващата, като този „наглед“ постепенно се формира у публиката. Абстрактното изкуство обаче е особен поврат, „нулева степен“ в живописта, установила се след 1970 г. Разчупват се „границите на творбата“: така се появяват „концептуализмът“ и „инсталационизмът“… Интересното е, настояваше тя, как една „зрителна система“ оцелява в друга, как се извършва скокът във времето. Тя стана и отиде до композицията на любимия си Серж Поляков. Огради с ръце горния и долния край на картината и запита: „Какво виждате? Не е ли това пространството на православната икона?“

Последва невероятно интересен монолог за иконните търсения на Кандински (включително по разказите на неговата вдовица) и за протестантския пуризъм на Мондриан. За еволюцията на цвета и формата след импресионизма. За музиката и живописта (Шьонберг и Кандински). За циганските романси на Серж Поляков, с които той си изкарвал в емиграция хляба, дори за кратко пял в някакво кабаре в България. За това колко „скъпа“ е книгата ѝ „Абстрактното изкуство“, тъй като е трябвала да уреди огромен брой авторски права на репродукциите за изданието. Вярно е, че само там съм виждал фотография на супрематисткия ковчег на Малевич и други редки фотоси. Бях превел близо 150 страници от книгата и мечтаех Дора Валие да „авторизира“ ръкописа, но след 1997 г. и този проект пропадна в небитието.

Много исках да разбера нещо за самата нея, за личния ѝ път към изкуството. Така от дума на дума (и от разговор на разговор) научих историята за дома на „Кърниградска“ 1, където има само паметна плоча на Петър Увалиев, а е редно някой ден да има плоча и на Дора Валие. Тя вдъхновено разказваше за градината на къщата, поддържана от нейната баба, сопотненката, която умеела по невероятен начин да съчетава ярките цветове на петуниите, лалетата, гергините, момините сълзи и трендафилите… Истински „абстрактни композиции“. Спомняше си добре бабините разкази за опожаряването на Сопот около освободителната война, които малката Дора и брат ѝ Петър попивали жадно.

Невероятно е как тази изследователка на съвременното изкуство, но потомка на сопотненци, помнеше още наизуст цели пасажи от „Под игото“ на Вазов, като се започне с „тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат вечеряше с челядта си на двора“… Дали затова говореше толкова хубав и чист български език?

„Под игото“ и „абстрактното изкуство“ е съчетание, което стъписва, но само на пръв поглед. След поредица от въпроси в тази насока тя стана и донесе потресаващ „артефакт“ – обгорен кипарисов (?) кръст, единствен спомен на баба ѝ от изпепеления Сопот. Кръст, пренесен от друг век и на друго място, чак в Париж…

За себе си и брат си Петър тя казваше, че са програмирани семейно от мъдрите им родители, учители по призвание. Програмирани? Това е думата, настояваше тя с усмивка, тъкмо като „роботи“. А излиза, че са подготвяли емигранти…

Петър от пет-шестгодишен започнал да учи езици. Бащата Христо и майката Гинка били учители, завършили в странство. Той – в Швейцария и Германия, тя в Гренобъл, където учи френска литература. Били „Увалиеви стипендианти“ – по силата на едно завещание от стар бесарабски род, заделил фонд за обучение на потомците… И такива работи е имало едно време. Така Петър Увалиев проговаря френски още като дете, а после учи Дора на френските неправилни глаголи. При нея добавили, доколкото си спомням, отрано немския. Че защо точно немски? Труден език, отвърна ми тя, който, ако не си започнал да учиш на младини, нямаш шанс да научиш. После я записали в Италианското училище, където била сред първите ученички. Дори се прочула с някакво неподчинение, когато публично възразила срещу несправедлива оценка, поставена на нейна съученичка. Даже извикали образцовата учителка г-жа Увалиева на педагогически съвет, за да вразуми чедото си, но гордата и непокорна Дора никога не се примирила с несправедливостта.

Дълго я разпитвах за следването ѝ в Италия. Бях открил в годишнините на „Златорог“ – за 1942–1943 г. – нейни кореспонденции за художествения живот във Флоренция. Дори ѝ занесох един брой от София. Тя се просълзи – никога не бе виждала тези си публикации. „Моите детски работи“! „Чичо Владо (Василев) и Сирака (Скитник)“, които познавала от дете, ѝ ги заръчали. В същите броеве брат ѝ Петър пише рецензии за театрални постановки и филми.

Войната променила всичко. Дора завършва университета в Падуа с докторат върху византийското изкуство. Учи допълнително руски при някакви емигранти – оказва се, че този език липсвал в семейното „програмиране“. Въпреки че още от София добре помни гостуванията у тях на Роман Якобсон, приятел на родителите ѝ, който по онова време изнася лекции в Софийския университет. По-късно познанството с Якобсон ѝ отваря много врати, а неговият „формален метод“ силно повлиява върху изследванията ѝ върху „цвета в кубизма“. Подари ми и своя студия върху единствената „заумна поема“ на Якобсон – „Алягров“, която публикува през 1984 г. и която съм решил скоро да преведа.

После, през 1950 г., тя се установява в Париж, тъй като съвременното изкуство все повече я привлича. Учи в Школата към Лувъра, две-три години по-късно се запознава с Кристиян Зервос, основателя на „Кайе д’Aр“, който всъщност я изпраща в ателиетата на Брак и Бранкузи. Така тя бързо се превръща в „име“ и става признат изследовател на съвременното изкуство.

В същото време малко се знае за нейното семейство. Съпругът ѝ – Любен Тодоров – юрист по образование, е от младите дипломати, които Петко Стайнов разпраща по света като външен министър. След 1947 г. бързо ги отзовават, но повечето от тях отказват да се върнат в „съветизирана България“. Дора и Любен се запознават в Париж през 50-те години, влюбват се, а през 1958 г. се ражда синът им Пиер-Кристиан – бъдещ високопоставен френски администратор, завършил философия, но член на управителния съвет на „Електрисите дьо Франс“.

Когато Дора и Любен Тодорови решават да свържат съдбите си, те са двама емигранти без ясни перспективи. С указ им е отнето българското гражданство – факт, за който Дора говореше с особена болка. След време ми разказа и за друга „травма“, нанесена ѝ от комунистическия режим.

В началото на 70-те години тя е избрана за вицепрезидент на Европейската асоциация на художествената критика. През 1973 или 1974 г., ако не ме лъже паметта, годишният конгрес на асоциацията се провежда в София. Дора Валие отдавна има френско гражданство, но получавайки визата, се радва, че ще посети родната София, ще види майка си, близки и приятели. На летището я полива „студен душ“. Към нея се приближава млад мъж с дълъг до петите шлифер (и с типичното излъчване на ченге), който с хладен тон ѝ съобщава следното: „Забравете, че сте българка. Оттук до края на пребиваването си ще говорите само на френски и ще бъдете Дора Валие. Проговорите ли на български, самата вие, а и близките ви ще имат неприятности“.

И тя е принудена да спазва „указанията“. В края на посещението ѝ програмата леко се „пропуква“. Към нея се обръща Иван Будинов, високопоставен функционер на БКП, тогава посланик във Франция. Казва, че иска да я заведе в ателието на един интересен български художник – Димитър Казаков (Нерон). Властите подготвят негова изложба в Париж, тъй като по онова време Людмила Живкова започва да демонстрира „отвореност към света“. Колата спира пред ателието му в Божурище, където Казаков, уязвен от предишен тормоз над него, се качва на покрива, откъдето започва да крещи: „Какво искате от мен? Да ме довършите ли?“… Будинов не е на себе си, едвам го успокоява и срещата бързо приключва. През 1981 г. Дора Валие открива в Париж изложбата на Казаков, която има успех, а пък художникът ѝ подарява серия от рисунки, които Руен Руенов публикува преди време.

От Антоанета Войникова съм запомнил и определението, че Дора Валие е „дамата с рентгеновите очи“, за която няма тайни в света на изкуството.

Била е много близка с писателя Андре Малро като министър на културата. С усмивка разказваше как получила от него важен урок за „идентичността“. На една вечеря той надълго разсъждавал за Египет, обяснявайки, че Изтокът винаги си остава мираж и тайна. Младата Дора му възразила, че има кодове на „разбирането“. Ето например, казала тя (повтаряйки клишето, усвоено в детството), „ние“ сме били петстотин години под турско робство… Малро учудено изгледал младата (френска) изкуствоведка и я запитал: „Извинете, но кои „ние“… И Дора признаваше, че въпросът за това „ние“ дълго я е преследвал.

След което научих и за последната ѝ по време „българска травма“.

Веднага след промените става ясно, че могат да си реституират в София апартамент на бул. „Цар Освободител“, принадлежал на родителите ѝ. Желанието на Дора и брат ѝ Петър било да възстановят фонда „Увалиеви“ и от наемите една българска гимназиална учителка – след конкурс – да има правото на няколкомесечен педагогически стаж във Франция. Апартаментът обаче се обитавал от бивш генерал от службите, който пуснал своите връзки и отлагал реституцията въпреки изрядните документи. Петър Увалиев наел да ги представлява адвокат Петър Корнажев, когото му препоръчали приятели – демократичен юрист и бивш министър. Какъв бил потресът на брата и сестрата, когато разбрали, че Корнажев въобще не се е явил на няколко от делата и в крайна сметка те губят апартамента. Дора с огромно вълнение споделяше, че дори не смее да спомене пред сина си за „корупцията в България“. Така благородното начинание се провали, а тя живя до края на дните си с тази болка.

Ала никога не написа, че България е нейната болка.

Мечтаеше да се завърне в България с книгите си. Заради следващите поколения.

Убеден съм, че някой ден това ще се случи. Може би в друга „зрителна система“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Славянски свят“ за България
Следваща статияПромяната, статуквото и ехото
от Сарая