Начало Идеи Гледна точка Спомнени съдби
Гледна точка

Спомнени съдби

3308

„Спомнена София“, Тони Николов, издателство „Рива“, София, 2021 г.

„Забелязал съм, че повечето софийски истории възникват от нищото, сякаш по силата на своя си логика. Уж следите са заличени, нишките – прекъснати, ето че ненадейно, докато обхождам града, нещо започва да мержелее из сенките на старите сгради. Или пък ненадейно ме спира свидетел, човек от мястото, а оттам въображението с лекота възстановява белите петна в картината, леко размита като избелелите фотографии.”

Така Тони Николов се старае да ни опише механизма на написването на своите разкази. Разходката е едно от най-приятните и пълноценни занимания за човека. Повечето хора след разходка се прибират отдъхнали и разведрени. Но единствено при Тони от тези разходки произлизат разкази и книги.

Още два милиона софиянци вървим по същите тези улици, минаваме край сградите и ги подминаваме, но при нас нищо не започва да мержелее, нас никой свидетел не ни спира, нищо не възпалява въображението ни. Единствено при Тони Николов това става с естествена лекота и следователска логика.

За текста на задната корица написах, че тези разкази са на ръба на фикционалното и документалното, така наречения факшън жанр. Трябва да имаш необятна обща култура и още по-необятна памет, трябва да помниш съдържанието на всяка картичка, която си купил от антикварите, всеки факт от живота на отдавна умрели хора, да познаваш почти в битови детайли историческата и политическата канава на живота им, за да започне „изведнъж нещо да се мержелее” във въображението ти. Като че ли цялостната култура на Тони Николов, събирана из университетите и столиците на Европа, перфектното му владеене на няколко езика, жонглирането му с епохи, времена, нрави се отлива във формата на тези изящно разказани истории, случили се с наши сънародници, но погледнати през призмата на общочовешкото и голямата история на света.

Балансът между художественото и документалното е премерен прецизно. В полза на документалното. Или в полза на художественото. Всъщност в полза и на едното, и на другото. Именно то прави звученето на тези разкази изключително съвременно.

Най-важното е да гледаш света през очите на своите герои, даже през тяхната душа. Разказът за трагичната и покъртителна съдба на големия ни философ проф. Саръилиев завършва пред прозореца на неговата стая, от която той почти не е излизал години наред, осъден от „народната власт” на домашно заточение, изолиран от света, от колегите си, от студентите си, но също и самоосъдил се на самоизолация, за да не общува със системата, с която взаимно не се харесват, и застанал до този прозорец, единствено пред „гледката на небето, особено на „величествената и пълна луна, същата, която Платон и Аристотел са съзерцавали”. Ето как, когато имаш уникалната способност да заживееш един живот с героя си, когото си обикнал, караш и читателя да го обикне, и хилядолетията да се слеят в едно.

В сборника са събрани 20 истории, една от друга по-интересни, по-драматични… с още много епитети могат да се характеризират – вълнуващи, трагични, шокиращи. За повечето от тях не сме чели или чували нищо, не сме и подозирали за тяхното съществуване. Това е друга тайна на битието, която ни се разкрива чрез книги като тази – колко много пластове има животът, колко тайни крие, колко непознати житейски истории на познати хора витаят над сградите и улиците, по които се движим. Описаните хора имат близки, съседи, колеги, наследници и нито един от тях не е разказал и частица от това, което ни разказва Тони. Защото освен умение да се разказва, е необходимо и особено сетиво за миналото, което привлича към себе си детайли, съвпадения, спомени и любвеобилно ги сглобява в цялостна история, която звучи актуално.

А покрай тези лични истории колко исторически детайли от превратната ни национална съдба научаваме! Бруталната и безсъвестна убийца на Ангелина Лулчева попада в една килия с Цола Драгойчева. Всички добре познаваме другарката Драгойчева, но не всички знаят, че тя получава смъртна присъда за участието си в атентата в храма „Света Неделя”. Във фалшифицираната партийна история, която изучавахме, се казваше, че атентатът бил дело на някаква фракция в комунистическата партия, която имала някакви левичарски уклони, но това не била самата „Партия” с главна буква. А само ако бяха споменали за участието на младата терористка Драгойчева, щеше да стане ясно, че най-мащабният до 2001 година терористичен акт в света е дело на самата партия. Младата, красива, безсъвестна и брутална убийца Малина Тимева попада в една килия с партийната убийца Драгойчева и възприема нейните идеи. Малина влязла в затвора, „попаднала на хора” и… на 9 септември излязла оттам с червена лента на ръкава. Докато уж попивала комунистическите идеи от устата на съкилийничката си, била и полицейски агент. След 9 септември, вече като политически офицер в милицията, е вербувана и от руската резидентура на ГРУ в София. По-късно, след като най-важните „народни врагове” са разстреляни, тя е назначена в Балкантурист на идеологическа работа, но я залавят в кражба на огромна сума. Доизлежава присъдата си, която 9 септември така щастливо е прекъснал. Това обяснява и защо в мемоарите на Цола Драгойчева името на съкилийничката и политическата ѝ ученичка Малина Тимева не е споменато изобщо. Явно мемоарите са излезли след политическото ѝ развенчаване.

Винаги ми е било по-интересно да чета историята, разказана през лични съдби, тематичните исторически монографии чета по-трудно. През личните съдби историята звучи като съвременност. Когато са разказани достоверно и художествено, те те потапят в атмосферата на времето. Вярно, че така не може да се получи цялостна картина, но също така е вярно, че детайлът е по-натурален и достоверен. Тони Николов има дарбата не само да рисува детайла, но и да го подбира. А историческата атмосфера да присъства като фон на всеки детайл.

Искам специално да отбележа илюстрациите в книгата, защото тяхната роля е от особено значение за звученето на текста. Без тях разказите щяха да звучат по друг начин. Една част от снимките са архивни, издирени и подбрани от автора. Сигурно и немалко са от личния му архив, купени от изтърканите кашони на уличните букинисти, престояли там дълго, докато попаднат в ръцете на познавача, подобно на поздравителната картичка на протопрезвитер проф. Стефан Цанков до някогашната интелектуална легенда проф. Саръилиев. Друга част са фотографии, направени от самия автор. Те толкова добре се вграждат в текста, че на читателя му става ясно – още докато са правени, разказът вече е бил готов в неговото съзнание. Хванат е точният детайл в точния ракурс, който да допълва текста. В този смисъл те са неразривна част от книгата, оформена с грижа, изящество и вкус, каквито са почти всички книги на издателство „Рива”.

За съжаление в последно време често се оказвам лош пророк. Имам предвид политическата смрад, която се сгъстява през последните месеци. Но дай Боже този път да се окажа и добър пророк – този сборник с разкази ще породи други жанрове, ще породи романи и филми, сериали, нови изследвания. Във всеки един от тези разкази има сюжет и заряд за цял роман или филм. Тони Николов предоставя на писателите и режисьорите готов материал, който те само да доразвият с художествените средства, с които разполагат.

Прочетох този текст на премиерата на книгата, която беше на 17 септември – денят на София – в къщата-музей на Борис Христов. Събрахме се доста хора в красивия двор, Тони дълго раздаваше автографи. Забравих само да му пожелая – нека следващия том със спомнени истории да започне именно от този дом, от тази къща на родителите на Борис Христов, в която той е прекарал младежките си години и със сигурност има истории за спомняне.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора