0
1281

Спомни си за царя

Цар Фердинанд при обявяването на независимостта на България, 22 септември 1908 г.

Третото българско царство през погледа на един чужденец. В романа си Антон Хикиш (изд. „Ерго“, превод от словашки Людмила Котарова) проследява възкачването и царуването на Фердинанд Сакскобургготски. Публикуваме откъс от романа.

София, 1906 г. В княжеския двор пристига младият словак Антон Х. По онова време владетел на България е Фердинанд I от рода Сакс-Кобург-Гота, една от куриозните личности на тогавашна Европа – образован, естет, католик, окултист, твърди се, че и бисексуален, хитър политик и всепризнат учен – ботаник и зоолог, изследовател и колекционер. В страха си от възможни атентати Фердинанд избира сред най-близкото си обкръжение предимно млади хора от Словакия, където неговият род притежава обширни имения и той често предпочита да прекарва летните си ваканции.

В романа се проследява съдбата на двойка напълно противоположни герои – от една страна, амбициозния български цар, който мечтае да покори Цариград и да стане император на Византия, и от друга, неизвестния словашки младеж Антон Х.-син (фактически чичо на автора на романа), адютант и дясна ръка на Фердинанд. Заедно с тях проследяваме миговете на успехи и лични трагедии, придворни интриги и истории за любов и омраза, както и зараждането и процъфтяването на една нова европейска монархия – Третото българско царство, чак до националните катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна война.

Антон Хикиш

Антон Хикиш (р. 1932 г., Банска Щявница) е словашки писател, политик и дипломат. Като гимназист прави неуспешен опит да избяга от комунистическа Чехословакия в Западна Германия. По-късно завършва икономика и започва да пише. Дебютната му книга е иззета и унищожена по нареждане на цензурата. Като журналист подкрепя проекта на Александър Дубчек за демократизация на социализма. След съветската инвазия през 1968 г. му е забранено да публикува за дълъг период от време. Хикиш пише с голям успех исторически романи, повечето от които са преведени в чужбина. Сред тях е биографичният роман за австро-унгарската императрица Мария Терезия, новатор в образователното дело („Обичайте кралицата”), както и за неуспешния реформатор император Йосиф II („Вярвайте в императора”).
След демократичните промени през 1989 г. писателят е депутат в словашкия парламент, по-късно става първият посланик на независимата Словашка република в Канада. Членове от рода на Антон Хикиш са били на служба при Фердинанд Кобургготски, който е притежавал имения в бившата Австро-Унгария.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Комисия СЛОЛИА при Литературния информационен център в Братислава.

„Спомни си за царя“, Антон Хикиш, изд. „Ерго“, 2019 г. превод от словашки Людмила Котарова

В една мразовита нощ

Застланото ложе на княза, обградено с тринадесет свещника, изглеждаше като катафалка. „Дали Фердинанд Кобургготски не е най-чудатият владетел в Европа?“ –Младият адютант го втресе.

Излезе през вратата за прислугата и си пое въздух. Почти залитна, потърси с ръката си някаква опора, изпъна снага в тясната униформа на дворцов служител и студът облъхна бузите му, проникна в косите, плъзна се по главата и младежът физически усети как студът достига до всичките му мозъчни гънки и се настанява между всяко косъмче на главата. Разтърси я, но усещането не изчезна. Пое си още веднъж въздух, за да удължи блаженото усещане. Февруарският студ го обгърна още по-плътно. Сърцето му сякаш спря.

В София бе нощ, тишина, нарушавана само от слабото скърцане под краката на самотния пешеходец по булевард „Цар Освободител“. Зад кованата ограда на двореца нямаше жива душа. После смразяващият повей донесе някакъв звук като почукване, сякаш дошло от незнайна ледена пещера. Някъде зад оградите на тъмните къщи трамваят обяви последния си курс.

Тони слезе по стълбите и стъпи върху замръзналия чакъл. Прясно насипаната сгурия рисуваше непознати съзвездия под ботушите му. „Посипват момчетата, това е добре.“ Студът все още събуждаше у него приятно усещане, блъскаше младия човек, сякаш изпитваше неговата издръжливост. Тони почувства невероятна сила в себе си. Изпъна се, после се наведе, съзря върху синьо-черното небе няколко самотни звезди, една от които видимо трептеше. Студът продължаваше да нахлува в устата му, удряше го по бузите, като че го предизвикваше на дуел. Младежът прекара голата ръка по лицето си. „Сам съм, Боже милостиви, сам си се галя и ми е хубаво.“

Съгледа под звездите силуета на Витоша, планината, в която се ражда този нощен студ, който остава под короните на елите ѝ и през деня. Портата зад него скръцна под напора на смразяващия вятър, в тишината сякаш се дочу боязливото цвилене на жива твар – веднъж или два пъти, после замря. Верандата, остъклената веранда! Не бе нужно да притваря очи, за да я види пред себе си – с боядисаната в зелено дървения, изсъхналата трева, поолющената боя, над която сякаш навеки бе прикован орел с безпомощно разперени криле. „Помниш ли?“ – все се плашеше от очите му и питаше майка си дали хищникът няма да възкръсне някой път, като например в такава мразовита нощ. – „Не, сине, той е съвсем умрял. Животните не възкръсват, единствен нашият Господ Бог Иисус (изговаряше го Йезус като в родната си Полша) Христос, само той победи смъртта.“

През февруари 1907 година студът пред княжеския дворец в центъра на София изпълваше младия мъж със сладостна тъга. Той жадно поглъщаше ледения вятър, притворил очи, за да види остъклената веранда на едноетажната къща, далече на север, в селището под Ниските Татри на Горна Унгария. Споходи го сантименталната мисъл, че точно в този миг, там някъде на север, баща му (най-взискателният машинен техник във фабриката за валцована ламарина на Кобургите в Похорелска Маша, висок, изправен, с изпъкнали скули и месести устни) е излязъл навън в нощта и също усеща студа. „Виж ти, как ни свързва чувството на удовлетворение от преодоляването на непознатите сили.“ Стресна се. Макар да бе вече на 24 години, Тони все още се страхуваше от баща си и от неговия стържещ глас. Вярваше обаче в способността му да вдъхва кураж на другите. Наистина ли баща му, старият Антон Х., сега стои пред входа на къщата във Валковня, гледа в мразовития мрак силуета на Кральова холя и от хилядите километри разстояние от дома му дава сили да оцелее?

Картината на зелената веранда с препарираните трофеи, която изплува в софийския мраз, започна да се замъглява и да губи контурите си под скрежа. Тони само усеща как той го изгаря и го гали някаква мека, мекичка женска длан. Ръката на майка му Алойзия, по баща Ландавска. „Помоли ли се преди лягане, сине? Ти си ни първият и най-обичаният, ти си ни най-голямата надежда. Другите винаги ще са в сянката ти, не го забравяй.“

Едва сега Тони осъзнава, че му е студено. Магията на ледения дъх вече е изчезнала. Той разтърква раменете си в тясното палтенце. „Не си взех никаква шапка. Защо всъщност излязох на двора?“ Тръгна по заледената пътека и свърна към източното крило на двореца. Наклони глава. На първия етаж зад прозореца сякаш блещука някаква светлинка, която се полюшва като дете в майчини обятия, после изведнъж сякаш загуби сили.
Тони изтръпва. Свещите в спалнята на Фердинанд! Наред ли е всичко?
В паниката си се връща към задния вход. Не обръща внимание на проплакването на дървените панти. Служебните му ботуши тропат върху каменните плочки. Тясното стълбище е тъмно, едва на първия етаж свети жълта лампа. С наведена глава той забързва към втория етаж.
– Боже, как ме уплаши! Ти ли си, Петко? Не можеш ли да внимаваш повече?
Младежът в униформата на княжески гвардеец се усмихва.
– Тази нощ съм дежурен – процежда прапоршчикът[1]. – Вече те търсят. Побързай!
– В спалнята ли?
– Горят само дванадесет свещи, братле! Бягай горе!
– Но защо… защо аз? Къде е икономът?
– Заспа… А милият опекун Ганчев се е запилял нанякъде. Няма на кого да чете. Князът си чете сам книгите.
– Доколкото знам, в момента Негово Височество е в музикалния кабинет. – И двамата се ослушват, нощните коридори са тихи. – Какво ли прави?
– Тъгува за майка си, умнико… Бягай горе в спалнята, докато още не е дошъл там. А аз ще проверя дали стражата не дреме. – Българският подпоручик шумно закрачва.
Тони изкачва стълбите към спалнята на княза. Вратата е открехната.
Младежът надниква внимателно вътре и се стряска. Цялата стая е в лилави тапети с бели кантове. Лилавият е любимият цвят на Фердинанд Кобургготски. Леглото с балдахин е огромно като двор. Около него в полукръг са наредени високите сребърни свещници с тънки восъчножълти свещи, внесени от Париж. Наистина, Петко бе прав. Едната от свещите не гори. От прозорците се дочува тайнствено почукване. Сърцето на Тони се свива, като хлапак с брат си бяха търсили духове на гробището във Валковня. За всеки случай преброява запалените свещи. Удава му се едва от втория, тъй като спалнята му напомня на гробница. Горят само дванадесет. Едната бе изгаснала. Тони отива до прозореца и внимателно повдига тежката завеса. Прозорецът се поклаща, отвън влиза смразяващ вятър, който бе угасил тринадесетата свещ. Младежът напипва в джоба си кибрита и я запалва, близо до мястото, където щеше да положи глава българският владетел.

Отдавна, още преди 1907 година, из кралските дворове в Европа се носеха слухове за суеверието на четиридесетгодишния български владетел. Могат да го потвърдят милият ми чичо Антон Х.-син, отскоро в свитата на Фердинанд от рода Сакс-Кобург-Гота, и придворните на княжеския дворец в София, включително и подпоручикът от личната му гвардия Петко Лъвов. Е, времената са такива. Декадентството е на мода. След френските поети и художници и владетелите на света започнаха да се отдават в салоните и спалните си на окултизъм, спиритизъм и изучаване на магнетизма.

След смъртта на майка си, деветдесетгодишната принцеса Клементина Орлеанска, княз Фердинанд нареди да се палят тринадесет свещи в спалнята му. Самият той внимаваше как ги нареждат между прозорците и челната част на леглото. Майка си смяташе за източник, изпращащ добри сили. За Фердинанд нейната смърт означаваше рухване на една невидима защитна стена. Огънят на свещите целеше нощем да попречи на тъмните сили да се доближат до владетеля и да обсебят съдбата му.

Тони провери още веднъж дали са затворени външните прозорци, докосна с ръка горещия радиатор зад завесата и се увери с поглед, че всички свещи горят. Остави вратата на спалнята открехната и се спусна по стълбите.

Изтръпна. Едва стъпил на първото долно стъпало, опря с ботуша си месинговата декоративна тръба, под която бе килимът в цвят бордо, и по тъмните стени на двореца се разляха музикални звуци. „Орфей“ от Глук. Тоновете сякаш заподскачаха по стълбите и закръжиха около неосветените ангелчета и вакханки в коридорите на първия етаж. Стреснат, Тони за миг поспря и посегна към парапета. „По дяволите, никога няма да свикна с този нощен ритуал!“
По средата на стълбището го чакаше Лъвов.
– Слава богу – отдъхна си той. – Стария… Височеството явно вече се е успокоило – шепнеше Лъвов, а от устата му лъхна миризма на ракия. – Свири на пианото в музикалния салон.
Шепнейки, подофицерът задърпа адютанта по стълбите надолу.
– Сутринта го наблюдавах в парка. Навеждаше се до земята в ъгъла при оранжериите, а в ръката си държеше вратовръзка. Знаеш ли, камериерът от Виена ми разказа как старият… тоест князът… Височеството… на младини закопавал в земята износените си вратовръзки и ръкавици, като си мърморел някакви заклинания.
– Глупости! Какви ги дрънкаш, Лъвов? Защо ми ги говориш тия? Знаеш, че не вярвам на такива простотии. Князът е образован човек и никога…
– Точно затова. Знае мощта на тъмните сили. Ти не вярваш ли? А в дявола?
– Вярвам в това, което виждам. Само ти се чудя, Петко Лъвов. Казваш, че името ти произхожда от лъв, а се страхуваш от духове… Ела, няма ли да проверим и партера?
Под на звуците на пианото Тони задърпа подпоручика по стълбите надолу.
– Колко е часът? Стана ли вече десет? – попита Лъвов.
Тони извади от джобчето часовника, подарък от баща му за матурата:
– Десет и пет. – Той затвори сребърното капаче с посвещение. Беше уморен. Мечтаеше си да е вече в малката стаичка.
– След малко приключваме – хвана го за ръка подпоручикът. – Проверихме всичко. Не искаш ли да отидем до Военния клуб? Или на кафе в „Македония“?
– Да не си луд бе, Петко? В този студ?
Лъвов хвана адютанта за ръката. Тони почувства как огромната му като лопата длан пулсираше като бутало на парна машина.
– Имам по-добра идея. Ще отидем в безистена на „Търговска улица“ и ще си хванем там някакви гювендийки. Ще сколасаме до полунощ.
– Не, Петко. Умирам за сън!
Македонецът погледна загрижено адютанта:
– Да не би Стария още да те очаква? – бузата на Лъвов се удари в подстриганите мустачки на Тони. – Пази се, момче! Пази се!… Ела по-добре с мене да излезем двамата.
Лъвов се прекръсти и замърмори:
– Богородичке, майко Божия, пази го – после закрачи бързо към вратата за прислугата и излезе в студа.
Тони се заизкачва бавно по стълбището на преустроения първи етаж, където се намираше резиденцията на княза. Служителите на двореца му разказваха, че през последните десет години тук е било променено почти всичко. Бяха наели австрийски и чешки архитекти от Виена, използвали скици от интериори на Версай и други дворци в Париж, за да се построи достойна резиденция на държавния глава. Не бивало да остане нищо, което да напомня за турското робство или за бившия държавен глава княз Александър Батенберг.
– Тук усещам миризмата на Сандро, а нея не понасям – казваше на френския майордом новият господар на двореца.
С дългия си нос Фердинанд (немският канцлер Вилхелм го наричаше Фердинанд-Клюна) безпогрешно различаваше всички миризми и аромати на света и го втрисаше от най-малкия полъх, който неговите обонятелни клетки възприемаха като неприятен.
За Фердинанд Кобургготски миризмите и ароматите представляваха ухания на разноцветни сапуни, одеколони, флакони, фини тъкани, омекотители за бельо, фланелки, ризи, ръкавици и ръкавички, нагръдници, пояси, чорапи, стелки за обувки и гамаши. Природосъобразната среда, която заобикаляше българския владетел, беше съвършено филтрирана и маниакално чиста.

Естествено, не можеше да се каже, че това бе неприятно, но беше прекалено. Новият му секретар Антон Х.-син, макар и от Централна Европа, поел за последно миризмите от кулоарите и стаите на някогашната Ориенталска, сега Кралска и императорска консулска академия във Виена, имаше известен проблем с адаптирането си към средата на Негово Величество. Изтърканите през годините коридори и учебни стаи на виенската дипломатическа академия, създадена още по времето на Мария Терезия, имаха все пак по-различен аромат от уханията, които витаеха около българския княз. Но на всичко се свиква.

Тони се влачеше уморено по стълбището нагоре и чакаше да отзвучат акордите на новия му господар. Най-после „Орфей“ на Глук замлъкна, следващата пауза бе достатъчно дълга, за да може да стигне до коридора с кариатидите и дебелите свещници, в които вече светеха, естествено, електрически крушки. „Уфф! – затаи дъх. – Сега ще се появи и Той, палав, кадифено мек и твърде тъжен, за да буди възхищение.“ – Вече чувстваше меката му ръка… „Брр!“
– Добре дошъл! Здравей, как си, Тони?
– Благодаря, добре, Ваше Величество.
– Няма какво да чакаме.
Фердинанд излезе от музикалния салон, сам изгаси лампата до вратата, с което изпревари адютанта си. При електрическия ключ ръцете им се срещнаха. Младежът се стресна, но успя да се овладее и почти се усмихна. Князът беше по черен халат, с гривни и пръстени по нежните си ръце и със синджирче с амулет на врата.
– Няма какво да чакаме – повтори князът на немски. – Да отидем в моето салонче. Констатирам, че вече добре се справяш с българския.
Малкият салон в стил рококо бе преддверие към княжеската спалня. На масичката имаше гарафа с коантро и кристални малки чашки, сифон с минерална вода и сребърна купа с плодове и сладки. Фердинанд загърна халата си и седна във фотьойла.
– Заповядайте, мили Х. Простете, че ви говоря на ти. Ще трябва да свикнеш, че ще се обръщам към тебе на малко име. Та аз съм стар приятел на твоето семейство… Как са вашите във Валковня? Да не забравиш да им пишеш как върви животът ти тук в София. На кого предпочиташ да пишеш – на баща си, или на майка си?
– На мама, Ваше Височество.
– Страх те е от баща ти, нали?… Той е доста строг човек. – Фердинанд си играеше с амулета върху черната верижка. – Прекалено млад си, за да разбереш какво представлява връзката между порасналото дете и родителите му. Те не са такива глупаци, за каквито ги мислим, когато сме на двадесет. Как я карат Роберт и Франтишек в Америка? Братята ти са се впуснали в несигурно приключение, не смяташ ли? Какво ново около Луиза? Станала е красива госпожица.
– Какво да Ви прочета, Ваше Височество?
Князът поклати глава:
– Моят верен Ганчев ми чете достатъчно вчера. Днес не съм в състояние да мисля за съдбите на другите. Загубих майка си, а това е най-страшното нещо.
Фердинанд се изправи и застана на вратата на спалнята. Хвърли остър поглед върху свещниците около ложето му. Обърна се с театрален жест към масичката.
– Благодаря на всички ви, че ме пазите. Изпълнявате желанията ми, макар да ви се виждат странни. – Фердинанд отвори гарафата и си наля. Тони скочи, но князът го спря.
– Остави, мога и сам. Не искаш ли и ти? Обичам да изпия чашка коантро преди лягане. Принцеса Клем го обожаваше. Изисканият му вкус ти дава усещане за великолепието на Франция и нейната аристокрация.
Изнервен, Тони кимна отрицателно с глава и отмести чашката пред себе си. Князът не помръдна. Остана прав до масичката с чашката в ръка. Той бе здрав и висок, с волева брадичка и издаден напред орлов нос (с него можеше успешно да се състезава с която и да било еврейска фамилия), с големи уши на индийски слон и необикновено остър поглед на сините очи, който от време на време той впиваше в двадесетгодишния словак. Князът жестикулираше и разнасяше около себе си своята атмосфера, собствения всемир, от който не можеше да избягаш. За Фердинанд това беше роля, която бе тренирал още като младеж и за която бе писал на сестра си: „Ще ме видиш в черно, с рубини, сапфири и смарагди, перли и диаманти върху пръстите, в кадифе и обгърнат в сумрак.“
– Имах си само нея. Братята ми бяха много по-големи от мен. Бях двайсетгодишен, когато преди много години баща ни почина. В двореца Кобург на виенския Ринг си играех със сестра ми. Възпитаваха ме жени. Юноша, който е израснал сред жени, е специално дете на съдбата. Разбира жените и го привличат и двата пола. Няма проблем да влезе в ролята на жена не само телом, но и духом. Това жените никога не го забравят.
Фердинанд започна да се разхожда из салона с дълги слонски крачки, сръбвайки си от ликьора.
– Защо ли всъщност ти разказвам всичко това? Надявам се в Консулската академия да сте изучавали генеалогия. Вярвам, че помниш на какъв суверен служиш.
Тони кимна, хапейки устни. Чудеше се дали не е редно да стане и да върви след господаря си. В лекциите по дипломатически протокол в Академията не ги бяха учили как да се държат в подобни ситуации, когато малко преди полунощ осиротял монарх, облечен в домашен халат, води монолог пред младия си секретар от неблагороднически род. Затова остана да седи на половин кълка на края на неудобното кресло, без да смее да помръдне в която и да било посока. Суверенът продължи суверенно:
– За мен би било чест, голяма чест, да служа на монарх, в чиито вени тече кръвта на свети Луи. Принцеса Клем бе дъщеря… на кого ли беше?
В притеснението си Тони проклинаше мига, в който преди половин година в канцеларията на директора на Консулската академия подписа договора, че е съгласен да постъпи на служба в София при Негово Величество българския княз. Той скочи от креслото като от ученическа скамейка и изрецитира:
– Принцеса Клементина Орлеанска, съпруга на Вашия баща княз Август-Сакс-Кобург-Гота, майка на Ваше Височество, е дъщеря на френския крал Луи Филип, който…
– Точно така, мили приятелю… Горкият Луи Филип станал жертва на революцията през 1864 година и му се наложило да избяга в Англия. Това ни най-малко не променя величието на орлеанския клон на един от най-старите владетелски родове в Европа. Страданията облагородяват кралете. Истинският суверен се показва какъв е, когато загуби короната и му остане единствено благородството на неговата личност. Изгнанието и загубата на трона само подсилиха истинските стойности на рода на моята скъпа майка.
Тони, обучен от лекциите в Консулската академия и от ежедневното четене на печата, си припомни онази топла, даже гореща нощ преди по-малко от три години, когато в недалечния Белград висши офицери от сръбската армия бяха нападнали кралския дворец. Дори пред дулото на пистолета съненият крал Александър II Обренович беше отказал да предаде трона и съпругата си Драга, очарователна вдовица на минен инженер. Съзаклятниците бяха разстреляли краля и съпругата му с цялата им лична стража. После бяха убили премиера, министъра на отбраната и двамата братя на кралицата. Четири дни по-късно Скупщината – местният парламент, бе избрала за нов крал Петър от опозиционната династия на Караджорджевич. (Тони не посмя да попита княза къде се бе дянала радостта на монарха след това флагрантно кралеубийство.)
– Принцеса Клем никога не стана кралица. Но тя даде живот на мен, на българския княз и, ако даде Господ, на бъдещия суверен на всички българи… Това иска време, търпение и помощта на добрите сили. Не можеш дори и да си представиш какво бе за мен Клем. Ако не беше майка ми, преди двадесет години нямаше да се осмеля да се впусна в тази изпълнена с предизвикателства мисия, а защо да крия, в това лудо приключение да тръгна за България. Като издънка на рода Сакс-Кобург-Гота, полог за качествени владетели – засмя се Фердинанд, – добрите българи ми предложиха опразнения трон на българския княз. Намериха ме в ложата ми във Виенската опера. – Тони се изкашля и князът му хвърли кос поглед.
(Новият княжески помощник си припомни една клюка отпреди двадесет години. По онова време князът пътувал за България с Ориент Експреса. От страх как ще се развият събитията двадесет и шест годишният Фердинанд Кобургготски изкарал почти цялото време, заключен в клозета на влака.)
– Всичко това беше ужасно. – Фердинанд прободе с острите си сини очи горкия ми чичо Тони. – Знам точно какво си мислиш. Бях още неопитен и млад. В паниката си се заключих в клозета на влака и треперех от ужас дали тяхното шантаво Народно събрание във Велико Търново ще гласува за мене, или ще ме застрелят или заколят още първата нощ в този дворец, тогава още конак и жалка резиденция на някогашния турски везир, а по-късно на лудия Сандро…
(Горкият Тони – най големият и най-умният сред братята и сестрите си от Гемерската жупа – за първи път в този момент се усъмни доколко мъдро бе постъпил, приемайки предложения му пост в София. Той потрепери като трепетлика в креслото, но суверенът продължи.)
– Никой не ме признаваше. Знаеш ли какво е да си владетел на малка държава, която е зависима от Великите сили, а нито една от тях да не иска да те признае за неин легитимен княз? Беше истински ад. Моето постоянно лавиране между Турция, Австрия и най-вече Русия, това е тема за дипломна работа на състудентите ти от академията. Единственият човек, който ми вдъхваше сили, бе принцеса Клем. Тя дойде тук при мен в София. – Князът поглади мефистофелската си брадичка. – Имаш ли представа каква бе София по онова време? Прашасало, смрадливо градче с 30 хиляди жители, включително и с търговците от околните села. Погледни я днес! Как само успях да я променя… Двадесет години! Тогава бях як мъж, малко по-възрастен от тебе сега, без жена, без любовница, без брат или сестра, без приятел, на когото да мога да се опра… – Гласът на Фердинанд стана по-нежен:
– На разходките си из София се движех само с един охранител, завързвах разговори с продавачките на ябълки на ъгъла. Веднъж от някакъв прозорец ми помаха знойна брюнетка с буйна гръд. Завързах разговор с нея. Когато почти се влюбих, се разбра, че това е госпожа Петрова, съпругата на началника на Генералния щаб. Веднага избухна скандал. Но моята мила Клем ме разбираше. На един мой рожден ден на бала тук в двореца тя ми организира жива картина, истински античен апотеоз на красавици. Ех, момче, да можеше само да ги видиш! Мадам Белчева, талантлива поетеса и красавица, бе в центъра на картината. Канех ги на танц и за миг бях почти щастлив, забравил за атентатите, за разбеснелите се македонци, за премиера Стамболов, който ми се изплъзваше от ръцете. Бях забравил всичко!
Тони седеше със замръзнала физиономия, която трудно прикриваше умората. Стискаха го зле ушитите ботуши, които копнееше да събуе. „Нима князът умее да чете моите мисли? Къде съм? Татко, къде ме продаде?“
– Най-страшни са нощите – завесата над прозореца помръдна. – Спящ град, в който се чуват само стъпките на стражата, студ като днешния, бесен вятър или непоносима южна жега, събуждаш се изпотен под проклетия балдахин. Броиш на пръсти близките си хора – тези, които няма да те излъжат и ще те подкрепят.
Над главата на адютанта се простря ръката на владетеля. Фина, почти без изпъкнали вени, с нежна като на жена кожа и издължена като на пианистка. Другата му ръка положи малката чашка на масичката. И двете се движеха върху покривката от брюкселска дантела като атакуващи части върху военна карта, в здрача блестяха отраженията на златото, среброто и скъпоценните камъни по пръстите на владетеля.
– Колко безсънни нощи, безкрайно преброяване на верните ти хора, на тези, които няма да ти се нахвърлят в нощта с викове да абдикираш. Ненаписани списъци на майори и полковници, които самият ти си издигнал, без да знаеш дали в някоя нощ няма да те застрелят като бясно куче. Не се усмихвай, Х.! Когато на бала в този дворец разкрихме заговора на майор Паница, във военната градина, където военният съд реши да го разстрелят, открихме провесени надписи на върбата: „ТУК ЩЕ УВИСНЕ ФЕРДИНАНД!“. Никакво Величество, Височество, Превъзходителство или княз. Просто – тук ще увисне Фердинанд, и баста!

[1] Това военно звание е създадено със самото възникване на българската войска през 1878 г. и съществува до ноември 1879 г., когато е премахнато, а офицерите с такова звание получават следващия висшестоящ чин – подпоручик.