Истинският спор за името на „Св. Александър Невски“ и за духовния път пред България се води по време на парламентарния дебат за съдбата на храма-паметника в два дни (2 и 4 март 1916 г.).

Дебатът е разгорещен, страстите са изключително нажежени – включително заради войната, в която Царство България и Руската империя за първи път застават една срещу друга на бойното поле. Публицистът д-р Асен Кермекчиев, който през 1921 г. издава първата книга за храм-паметника – „Народната светиня“, пише следното във в. „Народни права“: Дойдоха покровителстваните от св. Ал. Невски руски броненосци и руски войски да убиват на наша територия онова, което имахме най-скъпо и най-ценно на тоя свят: нашите майки, нашите деца, нашия народ, нашето Отечество… освободени, божем, от тях четиридесет години по-рано!…

Русия е „вражеска държава“. Руският флот, нека пак припомним, на 14 октомври 1915 г. (Петковден) обстрелва центъра на Варна, има цивилни жертви, сред тях жени и деца. Следват оръдейни изстрели в Евксиновград и Галата. Варненци търсят спасение в мазетата или извън града.   

Възмущението из цялата страна е огромно. Пускат специални пощенски картички като фонд за набиране на средства за пострадалите. Изчисляват щетите на 2 млн. лв., което е равно на годишния бюджет на град Варна.   

Тепърва предстои Добричката епопея на конницата на генерал Иван Колев през октомври 1916 г. срещу руските казашките части в Добруджа, която ще подтикне дори народния поет Иван Вазов да реагира с думите:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука?
Защо сте дошли на полята балкански
немили, неканени гости? 

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново! 

(„На руските воини“, 1916 г.)

Дебатът за името на храм-паметника – русофилите срещу защитниците на св. св. Кирил и Методий  

Тези събития са важни, тъй като задават рамките на парламентарния дебат през март 1916 г. за съдбата на новопостроения, но все още неосветен храм в сърцето на София. Разискванията продължават до полунощ и там се изговаря почти всичко, което век по-късно ние все още продължаваме да повтаряме.

Отначало вземат думата русофилите. Първи сред тях е д-р Борис Вазов, брат на народния поет, който в пространно слово се опитва да отстои „мистичната любов към Русия“. С няколко уговорки, разбира се.

Първо, България е във война с Русия. Затова призовава своите опоненти да отчетат факта, че откакто е започнала мобилизация и войната, хората като него (русофилите), без разлика от партии, помагали на правителството. Второ, абдикирали като опозиция, водени от убеждението, че трябвало да има едно ръководно тяло, Народното събрание, което да е символ на единодушие, да поддържа армията и съгласието в самото общество.

Но по случая със „Св. Александър Невски“ русофилите били непреклонни.

Какви са техните аргументи:

1. Храмът паметник „Св. Александър Невски“ не бил построен, за да чества един исторически момент и една историческа епоха – на българското Възраждане и неговите епически борби, както се казва в правителственото решение. А той трябвало да е паметник на благодарността и признателността към руснаците.

2. Такова било и „решението на Учредителното събрание, което решава да се построи храм на Александър Невски, руски светец и герой“.

Министър-председателят Васил Радославов апострофира от място – няма такова решение, а има само нравствено пожелание.

В дебата се включва и Константин Хаджикалчев, сам той русофил, но по думите му човек, отчитащ истината: Аз бях тогава в Събранието. Каравелов е казал само туй: „Нравствено задължаваме народа“, и помолил представителите, като си идат по домовете, да разпространят тази идея сред народа. Това има в протоколите, а не решение.

3. Третият аргумент на д-р Борис Вазов е, че тогавашните народни представители и тогавашна Българи искали да издигнат храм „Александър II“, но понеже това по църковни изисквания не било възможно, решили да посветят храма на оня светия, на когото е кръстен цар Александър, на неговия патрон. Това обяснявало защо храм-паметникът е кръстен на руски светия, непознат на българския народ.

Тук дебатът в залата на Народното събрание се разгаря. Тезата за „непознатостта“ и „чуждостта“ на св. Александър Невски за българите винаги събира привърженици, независимо от идеята за християнската наднационалност, съгласно думите на ап. Павел, че „няма вече иудеин, ни елин…“.

4. Четвъртият аргумент на д-р Вазов обаче е доста странен. Тъй като той гласи, че преименуването на храм-паметника на св. св. Кирил и Методий би означавало „уния с папата“. Откъде накъде? Защото в цитираното решение на Министерския съвет се посочва, че „двамата солунски братя са признати и причислени в лика на светиите, както от нашата Източноправославна църква, така и от западната Римокатолическа църква“.

И тук в 14 ОНС избухва скандал. Депутати от мнозинството съзират в подобни твърдения опит да се накърни паметта на светите Солунски братя, вместо да се схване тяхното значение за цялото славянство.

Към което д-р Борис Вазов добавя друга тема – предстоящото изменение в календара, тъй като през 1916 г. България минава към новоюлианския (грегорианския) календар. Неочаквана препратка към днешните спорове около старостилците, тогава бранени от русофилите.

Накратко, каква е русофилската теза на д-р Борис Вазов в тази многочасова пледоария?

Ето я в синтезиран вид: Съдбата е поискала да бъдем освободени от Русия, от руския народ. Аз не знам дали в сегашното Събрание – въпреки ожесточението срещу Русия – ожесточение, струва ми се, неуместно, може да се намери някой, който да не бъде благодарен за този акт, даже когато прикачва на този акт различни епитети и когато се старае да докаже че Русия е търсила да постигне совите интереси, а не се е водила от някакви благодетелни намерения.

Депутати му отвръщат, че „това е исторически факт“. Призовават го да пита „варненците русофили“ сега те какво мислят – след разрушенията от руския флот и българските жертви.

Следва заключението, че „историята не се пипа, защото е такава, каквато е“. Чуваме го и до ден днешен. Но изложено по интересен начин – през историята на зависимостите:

Построихме велелепния храм на св. Александър Невски, за да честваме паметта на падналите руси, оставихме да съществува и джамията, символ на петвековно робство, защото сме народ с история, народ, който се е борил три века против Византия, под чието робство е попадал два пъти, след това е попаднал под робството на турците, след това беше освободен и сега отново възстановен.

Народният представител Петър Даскалов го репликира от място, че се чуди как в Народното събрание могат да се говорят такива неща: „За да бъдат изнесени в европейския печат и в печата на Русия, за да се чудят как един българин може да говори така, когато руският цар отиде в Кюстенджа, за да потвърди, че е против България, и че в България им още хора, които плачат за Русия“.

Д-р Борис Вазов на финала лавира: Вие искате да чествате нашите народни светии – добре. Да построим на нашите народни светии – това е общо желание на всички – един храм по-великолепен, много по-украсен от този, който да изразява цялата народна душа, който да бъде цялата история, която вие тук искате да направите със „Св. Александър Невски“, който да бъде свидетел и на робството, и на освобождението, и на нашето съединение, и на нашето обединение, и на нашия героизъм, и на нашите скърби и радости. Затова има много време. Един народ като българския, който иска да живее, няма защо да се отчайва, че освен този недействен паметник друг не може да съществува. Не е турена точката на българския народ и на неговите усилия.

Замислете се колко интересна е формулировката за „многото време на България“, което никога не стига за нейната памет. И мемориал на „нашето съединение, на нашите скърби и радости“ все няма. Докато чуждата памет е в преизобилие. Да не говорим за Паметника на съветската армия.    

И до ден днешен в столицата няма голям храм на нашия равноапостолен покръстител – св. цар Борис, на когото е посветен единствено синодалният параклис. А не катедрален храм, какъвто сърбите са вдигнали на св. Сава или унгарците на св. Стефан.

Нямаме и голям катедрален храм на небесния покровител на България – св. Иван Рилски, чието име носи само храм в рамките на Софийската семинария.

И продължаваме да нямаме отговори защо е така. Може би защото тези отговори ще са твърде нелицеприятни за нас като народ и като общество.

Но да се върнем към парламентарния дебат от 2 март 1916 г., където на аргументите на д-р Борис Вазов (и сходните аргументи на Михаил Такев или д-р Стоян Данев) отговаря министър-председателят д-р Васил Радославов, вносител на решението за смяната на името на „Св. Александър Невски“.

Той заявява, че изцяло приема думите на опонента си д-р Вазов, че „историята си е история, че тя не бива да се изменява и преиначава, а тя трябва да се приеме тъй, както си е, за да бъде истинска история“.

Но на свой ред излиза със следното становище:

Ако българският народ беше излязъл неблагодарен и непризнателен към своите освободители, аз щях да бъда първият, който да го осъди в това отношение и да кажа, че този български народ не заслужава своето освобождение. Ние какво обаче виждаме физически: около нас и далеко от нас стърчат изобилно паметници, съзидани само със средствата на народа ни в памет на нашето освобождение. Идете в Плевен, вижте, че там има храм-паметник, какъвто и в Русия няма. Погледнете този паметник отвън на Александър II и кажете има ли в Русия такъв паметник?

Аргументите на д-р Васил Радославов:

1. Храм-паметникът още не е осветен. Има освещаване на основите му, но цялостният храм-паметник все още няма име. Затова Народното събрание е в правото си да го (пре)именува.

2. Имаме прецедент и с катедралния храм „Св. Крал“. Как така изведнъж през 1913 г. храмът сменя името си на „Св. Неделя“, макар мнозина да продължават да го наричат с предишното му име? Това става възможно след сблъсъците на бойното поле със сърбите през Междусъюзническата война. И то с решение на църковното настоятелство, прието „мълчаливо“ от Св. Синод.

(Важен момент от съдбата на митрополитския храм в София, за който знаят малцина, въпреки че вътре са мощите на св. крал Милутин (1253–1321).

В парламентарния дебат се включват и социалистите, които общо взето недоумяват за какво се спори по същество. Водачът на широките социалисти Кръстьо Пастухов, който е бил вярващ човек, заявява следното:

Въпросът не е религиозен. Да кажем, че Александър Невски може да има заслуги за Русия, но той е руски човек, нам не ни е потребен – изхвърляме го, ще си турим нашите светии Кирил и Методий. А ние сме едно светско събрание. Всичката работа г.г. народни представители е политическа. И там трябва да се търси смисъла на министерското постановление – да се издигне паметник в чест на Св. св. Кирил и Методий, нашите равноапостоли, и да се предпочетат те пред св. Александър Невски, защото сме имали много паметници на нашите освободители и следователно не се нуждаем повече от такива, за да не станем смешни в очите на самите руси…

Тогава взима думата известният литератор Димо Кьорчев, включвайки се по темата за паметта:

Ние не разрушаваме паметниците, които оставяме на историята непокътнати, за да оправдават това хубаво и голямо име, което се казва паметник. Ние не ги закачаме. Не закачаме нашите герои на Възраждането. Признателни сме към тях всички, съжаляваме, че за тях няма паметници, че няма паметник на един такъв деец като Раковски, какъвто според мен няма досега в България по мисъл, по широта на възгледи… И аз не разбирам ония резони, които могат да оправдаят това становище: да не дразним Русия и чувствата на руския народ. Но ние ще припомним не само доброто, а и колко злини е правила официална Русия на България, злини, които тя имаше право да прави, изпълнявайки своята политика, но злини, които биха се избегнали, ако нямаше в Българи хора, които не виждаха целта на Русия и не вървяха с нея.

Прави впечатление, че земеделските депутати мълчат и не проявяват особен интерес към темата за св. Александър Невски. Само веднъж един от тях – С. Донев, се включва с думите:

На България ѝ трябва син камък, трябва хляб, трябват доставки, машини – работа иска, какъв Невски. Нито го познавам, нито аз го знам. Защо ви е сега Невски? Трябва ли ми Невски? Културна работа иска; ум иска за тая работа! Ще си играем? Чудя се сега какво говорим ние! Ама-а! Немски? Ами как (смях).

Депутатът от десницата Петър Даскалов тутакси реагира: Св. Александър Невски не е български светец, не само не е познат на българския народ – кой знае – но може би не е познат и на три четвърти от народното представителство, което е дошло тук, за да се занимава сега с този въпрос. Аз се питам как може да поддържате идеята да оставим на негово име храма, когато с Русия действително воюваме.

Дебатът прехвърля полунощ на 4 март 1916 г. и спира. Храм-паметникът получава името „Св. св. Кирил и Методий“ с мнозинство.

Св. Синод остава резервиран. В „Църковен вестник“ излиза декларация, че няма съгласие на Българската православна църква по този въпрос. Категорична обаче е политическата подкрепа, включително от страна на цар Фердинанд.

Смяната на името на храма налага известни промени в интериора и във възпоменателните плочи. Специално възлагат на проф. Иван Мърквичка да изрисува кавалетна икона на св. Кирил за централния иконостас, която заменя иконата на св. Александър Невски. Съответно на проф. Антон Митов е възложено да изпише иконата на св. Методий със същите размери. И още новост – на художника Асен Белковски е възложена икона на св. Йоан Рилски за северния иконостас. През февруари 1917 г. иконите са разгледани и приети от специална комисия.

Изглежда вече, че всичко е готово за освещаване на храм-паметника „Св. св Кирил и Методий“ след войната. Но през 1918 г. идва пробивът при Добро поле и тази тема остава встрани.

От Александър Стамболийски към  „Св. Александър Невски“

През 1919 г. на власт са вече земеделците в съюз с някои от русофилските парти и тогава министър Михаил Маджаров отново поставя въпроса да се върне името „Св. Александър Невски“. Решението е прокарано бързо през Народното събрание и на 4 март 1920 т. то отменя предишното си решение от 1916 г.

Св. Синод също се включва със становище. Той изпраща следното свое послание до Министер[ството] на В.Р. и Изповеданията под № 4256 от 17/30 юний 1919 г., в което се казва: „Още от началото на самото освобождение у българския народ се роди идеята за въздигане на един храм-паметник в Столицата, в памет на своето освобождение. Тази идея се прогласи по най-тържествен начин от УНС, подкрепи се от българското правителство и се посрещна с най-голяма радост и въодушевление от целокупния български народ. В знак на дълбока признателност и благодарност към своя велик благодетел, Александър II, реши се храм-паметникът да се чествува в името на св. Ал. Невски, небесният покровител на цар-освободителя и защитникът на руския народ“.

Решението за връщането на името на св. Александър Нвски буди обаче противоречиви чувства в българско общество. Ето коментарът на публициста д-р Кермекчев в книгата му „Народната светиня“ (1921 г.):

Не бива да погледнем леко на наименованието на този храм, а напротив, трябва да му дадем всичкото онова внимание, което се налага от символическото и вечното предназначение на храма, и да обсъдим въпроса с всичката сериозност и обективност, продиктувани от случая. А никой не ще отрече, че Първопрестолната катедрала заедно с Народното знаме и с Държавния герб са равнозначещи символи на народността, равносилни крепители на народния дух и равностепенни представители и предводители на народа. Като такива, тези наши отличителни знаци трябва да носят само нашия български отпечатък, иначе ние не бихме имали правото да ги наречем „български“, и себе си „българи“.

Интересен е въпросът защо Александър Стамболийски се връща към „Св. Александър Невски“? Руската империя вече я няма. Русия се управлява от безбожника Ленин, който изобщо не се вълнува какво име ще носи главния храм на България. Руската православна църква е в най-тежкия миг от историята си под атаките на болшевизма.

Възможно ли е Стамболийски просто да иска да си върне на „стария режим“ и на цар Фердинанд, когото ненавижда? Възможно е да е така.

Ала изглежда, че има и още един мотив – суетата.

През 1920 г. Александър Стамболийски засилва властта си, изолира цар Борис III и започва да играе ролята на селския самодържец на България. След обиколките му зад граница и в страната неговата оранжева гвардия, подредила се от двете страни на ул. „Мария Луиза“, го посреща с възгласите: „Новият Христос иде! Новият Христос иде!“ (според описания в тогавашната преса). Страниците на в. „Земеделско знаме“ изобилстват със следните възторзи: Световната история не е отбелязвала по-поразителна действителност, по-силна предвидливост, по-възвишена доблест, по-безукоризнен и възвишен патриотизъм. Нека най-сетне и мрачната българска история блесне с величествената фигура на своя герой и гениален народен вожд.

А един още по-възторжен поклонник на вожда дори пише: Велики апостоле, народни мъченико, велики са делата твои и народните погледи към тебе са обърнати. И още: Здравей втори след Христа спасителю, народни Александре. България, за която се жертваха Левски, Ботев, Караджата, е достойна днес за тебе.

Какво му липсва тогава? Само величествен храм, както пише земеделският официоз, в който великият Александър да отбелязва тезоименния си ден.

Предвидено било това да стане за 12 септември 1923 г., но деветоюнският преврат и септемврийските кръвопролития отлагат поредното освещаване на храма за следващата година. Правителството на Александър Цанков си има достатъчно грижи с размириците в страната, както личи от протоколите на Св. Синод (които ми бяха предоставени от д-р Момчил Методиев), тъй че обрат в позицията няма.

Единствено има колебания около датата на освещаването. Отначало това е трябвало да стане на 5 май 1924 г. – в деня на покръстването на българите от св. цар Борис (вж. съобщението в „Църковен вестник“, номер 1–2 от януари 1924 г.).

Вероятно лек поклон към царския двор и младия монарх. Но впоследствие датата е сменена. Може би все пак са надделели съображенията доколко в деня на един светец е редно да освещаваш храм на името на друг светец. И за да се избегне символното противопоставяне храм-паметникът е осветен в средата на септември 1924 г.

С което вътрешнобългарските спорове по името на храм-паметника „Св. Александър Невски“ не стихват. Особено във време на война. Русия винаги е инструментализирала паметта за св. Александър Невски като памет за славата на руското оръжие. Така е било при Петър Първи, който през 1722 г. учредява големия орден на името на „Св. Александър Невски“. Така е било и при Сталин, който нарежда на големия режисьор Сергей Айзенщайн да заснеме пропагандния филм „Александър Невски“ (1938), чиято музика пише Сергей Прокофиев. В разгара на Втората световна война (29 юли 1942 г.) се възстановява ордена, носещ името на княза светец. А през 2020 г. руският патриарх Кирил обяви св. Александър Невски за покровител на руските сухопътни сили, които днес воюват в Украйна. Така тези спорове няма как да приключат.

Ако трябва да теглим чертата, ще използвам един последен цитат от книгата на д-р Асен Кермекчиев от 1921 г., пропит от попарените надежди на нашите предци, които изобщо не са били „безродници“:  

Всички сме съгласни, вярвам, че не бива да се прави политика с името на една църква; вярвам, от друга страна, че сме тъй също всички съгласни, че трябва да ценим най-високо и най-скъпо всичко онова, което е народно, и да го предпочетем винаги пред чуждото, а особено тъй, когато се касае за един храм, гдето ще се възнасят през вековете най-светите и съкровени молитви на българина, и в чийто недра ще почиват на вечни времена най-великите синове на България. Да се посвети на чуждо име престолния катедрален храм и народния Пантеон, това е несъвместимо с националното ни достойнство. Много виновни са ония, които, в своето крайно „славянско“ увлечение, тъй лекомислено и тъй противонародно са претълкували завета на нашите бащи и са видоизменили тъй съдбоносно желанието и намерението на Батенберга.

Наскоро историци с оглед на тези отдавнашни български разделения предложиха поне площада пред катедралния храм да носи името на небесния покровител на България – св. Иван Рилски. В ответното становище на Св. Синод се обяснява защо това противоречи дори на „европейската практика“, където площадът и храмът винаги са с едно име. Но българският случай – с този вековен спор и драматичните ни разделения – предполага друго решение. Потребна ни е помощта на Рилския светец и неговия благослов, който ни е дал в завета си: „Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но по царския път ходете“.