„Ако имам кауза, тя е за качественото четене – онова, което ти позволява да възприемеш текста, да го разбереш и осмислиш в неговата цялост, да го интерпретираш в дълбочина и на базата на това да формираш възгледите си.“ Интервю с писателя Александър Шпатов, създател на читАлнЯта.
Сашо, как превърна четенето в каузата на живота си? Ти си в основата на много инициативи, свързани с него, създаде читАлнЯта в Градската градина на София, която продължава да живее активен живот, водиш литературни маршрути.
Кауза на живота е много силно казано, но се радвам, че читАлнЯта устоява вече седма година. Много малко инициативи успяват да просъществуват толкова дълго и съм изключително благодарен на Столичната община за дългогодишното партньорство с нашето сдружение. Явно сме уцелили ваксата. А иначе – с годините все повече се убеждавам, че контекстът е точно толкова важен, колкото и самият текст, ако не и повече. Съответно всичко, което помага за разширяването и обогатяването му, помага всъщност и на самата кауза за четенето.
В момента точно приключвам докторантурата си в СУ по една доста екзотична на пръв поглед специалност – „Теория на четенето“, която промени много от представите ми за същината на четенето. Съвсем накратко казано – четенето само по себе си нито е ценност, нито е застрашено, нито има нужда от насърчаване. Имаме бум на писмената комуникация (имейли, чатове, фейсбук статуси и какво ли още не), но за съжаление тя става все по-некачествена. И именно тук е проблемът. Все повече хора все по-трудно трудно задържат концентрацията си върху дълги текстове. Способностите ни за четене закърняват. На английски се е наложил терминът скиминг (буквално – обиране на повърхността) – прескачане набързо из текста, без възможност да се вникне в същината му. Така че ако имам кауза, тя не е за четенето въобще, а за качественото четене – онова, което ти позволява да възприемеш текста, да го разбереш и осмислиш в неговата цялост, да го интерпретираш в дълбочина и на базата на всичко това да формираш възгледите си. Невъзможно е това да се случва, без човек да фокусира за дълго време пълното си внимание, а това е лукс, който малцина могат да си позволят.
Знам, че самият ти неистово четеш. Какво би ни препоръчал или припомнил от последните си попадения?
Чета само кoгато наистина мога да си позволя да отделя цялата си концентрация върху книгата, а това за съжаление не ми се случва толкова често, колкото ми се иска. Прекалено много други изкушения се борят за вниманието ми и откровено казано, битката е доста неравна. Неслучайно на английски се казва, че плащаме с вниманието си (paying attention). Вниманието ни е ценност сама по себе си и именно затова казвам, че четенето е най-достъпният лукс, който можем да си позволим.
Конкретно за препоръки – купих си новия сборник на Дана Белева Таралежите излизат през нощта още на първия ден след излизането му и толкова ме увлече, че си пропуснах спирката на метрото. Наистина изящни разкази! И още една българска книга ме увлече в ритъма на сюитата, чието заглавие носи – Clair de Lune, дебютният роман на Жюстин Томс, който разказва за женските трудови лагери след Девети и спокойно може да се нареди до Поразените и Кротките като сила и въздействие.
Чакам с нетърпение издаването на една забележителна книга, която за съжаление е изчезнала от колективната ни памет – автобиографията на големия охридски възрожденец Григор Пърличев, която по стил мога сравня единствено със Записките по българските въстания. Ще бъде откритие за страшно много хора, да не говорим, че може да ни помогне да избутаме с един милиметър напред и спора ни с РСМ.
Издаде пет сборника с разкази, които бяха забелязани и оценени. Но от седем години мълчиш като писател. Защо?
Помня облекчението, което изпитах, когато завърших #НаЖивоОтСофия. Причината – наистина исках да напиша такъв сборник и ми тежеше, че не съм. Помня точно мястото и часа, когато приключих последния разказ (Петимата от Петте). Помня как на място ми хрумна още един и по инерция го написах до половината, на следващата сутрин се събудих, почудих се дали да го завърша, но в крайна сметка си казах, че книгата ми за София е готова и изпратих ръкописа на редакторката ми Таня Джокова лек като перо. От тогава за никоя идея по никакъв начин не ми е тежало, че не съм я развил и написал. Не виждам особен смисъл да се насилвам просто заради самото писане, но се надявам, че скоро отново ще се намери нещо, което да ми тежи, докато не го разкажа.
В някои от твоите разкази се забелязва много отчетлива саркастична жилка. Как мислиш, белокосият младолик кандидат-джелатин на инакомислещите „кучета“ Костя Копейкин подлежи ли на художествено изображение? И ако ти, да речем, се захванеш с това, в какъв ключ би го изобразил?
Никога не би ми тежало, че не съм го описал, ако трябва да съм честен. Съжалявам единствено, че върху думата „Възраждане“ се наслагват толкова изкривени конотации. Покрай дебата за датата на националния ни празник чух едно изказване на въпросния кандидат за литературен герой, че без 3 март нямало как да има и 24 май, защото без Русия нямало да останат българи, които да го празнуват. Да наричаш партията си „Възраждане“, а да нямаш никакво понятие какво всъщност се е случило в най-забележителния период от историята ни!
Впрочем наскоро научих, че покрай гръцката мегали идея, в началото на XIX век фанариотите решават да празнуват в училищата си 30 януари, деня на светите Трима светители, и като Ден на гръцката азбука. (Този празник при тях съществува и до днес, макар и без значението на нашия.) Разбира се, в гръцкото училище в Пловдив също са го отбелязвали, та затова – когато там започва дейността си българското епархийско школо, Найден Геров решава да направи наш си еквивалент на празника и измисля, че 24 май, денят на светите братя Кирил и Методий, ще се чества и като Ден на българската азбука. Именно с цел да се отграничим от гърците и гръкоманите в града.
Та 24 май, освен спомен за формирането и запазването ни като народност чрез езика и вярата ни, е преди всичко фокусна точка на възрожденския устрем към просвета, довел и до църковната ни независимост, и до делото на Раковски, Левски и Ботев, Априлското въстание, Руско-турската война и в крайна сметка – и до 3 март. Това за справка на Копейкин.
Напоследък се слисахме от пусналата дълбоки корени русофилска нагласа в нашето общество, която на фона на кръвожадната война на Русия в Украйна чак граничи с перверзия. Какво толкова ѝ харесват на Русията нашите копейкиновци?
Трябва да го кажем ясно – в България от много години се води информационна война. Агресорът е ясен, генералитетът и ешелоните му – също. А силите ни за отбрана? Има ли ги въобще? Имат ли поне една спечелена битка? Нашите ПВО и артилерия дотук не са изстреляли дори и един снаряд в хибридната война, защо да се учудваме после, че толкова много хора са увлечени от опорките на пропагандата.
Радва ме, че в огромната си част българските писатели, и известни, и не толкова, категорично застанаха на страната на Украйна. Но все пак има отделни острови, било поради комунистическа наследственост, било поради твърде силен вятър в главите, откъдето се носи грак на всеядни гларуси и мирише на развалена риба. Писателят, защото негов инструмент е съвестта, не е ли първият човек, който категорично трябва да застане на страната на жертвата?
Ще обърна въпроса към четенето. Рядко четящ човек би се вързал на фалшиви новини и това никак не е случайно. Качественото четене развива критическото мислене, не казвам нищо ново, струва ми се. Четенето ни дава и възможност за съпреживяване и именно затова писателският инструмент е съвестта. Именно и затова толкова много руски писатели се обявиха против войната още в първите дни. Няма как да бъде иначе. Няма как един опитен читател да не улови слабата литература зад крещящата пропаганда.
Твоето поколение вече наближава четиресетте – една зряла и можеща творческа възраст. Какво да чакаме от тебе и твоето поколение, с какво ще ни изненадате?
Както се вижда в последните години, изненадите дебнат отвсякъде. За добро или за лошо.
Александър Шпатов (р. 1985) е автор на сборниците #НаЖивоОтСофия (2014), както и на Том 2.0 (2015), в който са събрани оптимизираните разкази от първите му три книги: Бележки под линия (2005), Разкази под линия (2008) и Календар с разкази (2011). Отличен e с Наградата „Южна пролет“ 2005 за най-добър дебют, както и с Наградата за литература на Столичната община за 2015 г. Председател на Сдружение за градски читални и главен инициатор на проекта читАлнЯта в Градската градина на София. Докторант по теория на четенето в СУ „Св. Климент Охридски“.
