Преди известно време социолозите Харалан Александров и Антоний Тодоров дискутираха в предаването „Панорама” нещо, което дълбоко ме впечатли, цитирам по памет – хората в България се чувстват неуважени, безгласни, сякаш отпаднали, сякаш изхвърлени извън борда, знаят, че от тях нищо не зависи, че тях никой не ги брои в сметките. Ето защо така масово гласуваха на референдума – не само и не толкова, за да изразят своите права и да покажат, че не са безлична маса без мнение и воля, но по-скоро за да покажат, че ги има, че са живи, че съществуват.
Това, разбира се, не е кой знае какво откритие, защото ние сме потопени в тази атмосфера, вдишваме я всекидневно, почти несъзнателно, свикнали сме с нея до такава степен, че не я забелязваме дори и се стряскаме, и се поразяваме, когато тя е изразена и артикулирана по такъв безкомпромисно ясен начин.
Защо това е така, много пъти съм си задавала въпроса, особено, когато сравнявам излъчването, облеклото, настроението, светоусещането на един български и на един европейски пенсионер. Като че ли именно при възрастните хора разликите са най-отчетливи. Болезнено отчетливи. Но да не даваме примери все с пенсионерите. Защо един почтен, честен, работещ, мислещ човек в България се чувства неуважен, пренебрегнат, безгласен, незначителен, изхвърлен, отпаднал. Не ниските доходи са тези, които карат хората в България да се чувстват неуважени, безгласни и незначителни. Не може винаги и всичко да се измерва и оправдава само с пари. Горчивината от неуважението и безгласността би останала дори ако доходите биха се увеличили. Тази горчивина е пропита дълбоко в душите ни, просмукала се е в нас, станала е някаква принадена наша втора природа.
Тази горчивина дойде от сгромолясването на надеждите ни за нормален и справедлив живот, дойде от липсата на справедливост, от липсата на солидарност, дойде от пошлия дъх на незаконно забогателите, от безочливото им самомнение, от безвкусицата на придобитото им богатство, с което арогантно парадират именно защото справедливост няма, именно защото солидарност помежду ни също няма. И омагьосаният кръг се завърта надолу като свредел в живота ни и го бележи с това чисто българско полуотчаяние, полуапатия, полуприсмехулно отношение към другите и към света.
Най-важната функция, основната роля на държавата е да осигурява справедливост. Всъщност това е май единствената роля на държавата. Всичко друго гражданите на държавата го вършат сами. Сами творят материалните и духовни блага на обществото. Справедливостта само им дава стимул да го правят. Справедливостта на държавата се изразява в справедливо регулиране – по-бедният да има възможност да учи, болният да може да се лекува, по-ниските доходи да са достатъчни за достоен живот, за бездомника да има една безплатна топла супа на ден. Справедливостта е стимул. Справедливостта е съзидателна. А когато липсва стимул, всичко застива и замира. Когато липсва справедливост, волята и желанието за работа се парализират. Липсата на справедливост води до липса на цел. От липсата на цел се поражда апатия.
И справедливостта, и несправедливостта са заразителни. Защото обществото е жив организъм. Вирусът не заразява само отделен орган, а целия организъм. Както и лекарството лекува целия организъм.
Държавата е възникнала, за да защити по-слабия да не бъде изяден от по-силния. В течение на вековете държавата е създавала и усъвършенствала механизми, чрез които да въдворява справедливост, защото когато съществува справедливост, обществата просперират. Десетките инструменти и институции, които са възниквали в историческото развитие на обществата са все в тази посока и с тази цел – не да направят хората равни, а да защитят беззащитния от безконтролната алчност на силния. Равенството е вирус, с който обществото беше заразено, и този вирус и до днес ни пречи да видим, че вековната ценност, която стимулира напредъка и възхода, е справедливостта.
Справедливостта играе основна роля не само в държавата. В семейството, където хората са най-близки и отношенията са най-открити, именно справедливостта създава хармонията. В семейството ние виждаме, че справедливостта не означава равенство. Дори напротив, именно семейството е ярък пример за неравенство, защото не е възможно равенство нито между родители и деца, нито между различните поколения, нито дори между мъжа и жената, но справедливост е задължителна и нейната липса го ерозира и разрушава.
В училище липсата на справедливост обезсмисля всичко друго – санирани и ремонтирани училища, компютри, безплатно образование и пр. Там също равенството между учители и ученици по дефиниция е невъзможно. Но липсата на справедливост не може да бъде заменена или компенсирана с нищо друго. В нашата памет за цял живот остават добрите учители, които са ни учили на справедливост, честност и доверие.
Най-яркият пример за неравенство е войската. Чиновете и подчинението са същината на армията. И въпреки неравенство там, потребността от справедливост е по-насъщна от където и да било другаде.
В армията справедливостта играе първостепенна роля, защото там всеки е пред лицето на смъртта. И когато отношението на командира е справедливо, войникът е готов да рискува живота си. Тогава обикновените хора оставят жените и децата си, записват се доброволци и влизат в битки, където всяка секунда са лице в лице със смъртта.
Изброявам тези бегли примери, защото всички те ясно показват, че в основата на здравото общество и стабилната държава стои справедливостта. Изброявам ги, защото ние често се заблуждаваме, че основното, към което се стремят хората, са парите, богатството, успехите. Или пък известността, славата, триумфът. Има много примери, особено при войни и бедствия, когато хората са лишени дори от най-елементарното, но ако е налице справедливост, преодоляват кризите и изпитанията и обществата се възраждат.
Липсата на справедливост не е характерна само за нашата страна. През последните десетилетия сякаш в целия свят изчезнаха лидерите с визия, характер и воля, които градят справедливост. Днес политиците, които са на върха, действат в най-добрия случай като чиновници и счетоводители. А най-често като хейтъри, карикатурни спекуланти и телефонни измамници. В резултат на това светът става все по-несправедлив, все по-несигурен и зареден с все по-голямо напрежение.
У нас тези симптоми са най-болезнени, защото несправедливостта е най-драстична и в резултат на това държавата ни е най-бедна.
Преди един век болшевишката идея победи като протест срещу несправедливостта и в името на справедливостта. В резултат на болшевишката идея за равенство се възцари най-голямата несправедливост, настана най-голямата разруха и мизерия, бяха дадени милиони жертви, проляха се реки от кръв, настана глад, който доведе до канибализъм. Не е трудно народът да бъде подведен и поведен в погрешна посока. Не са малко примерите, когато най-драстичната несправедливост е връхлитала народите, докато са търсили справедливост. Отговорността на тези, които ръководят обществото, е огромна. Ефектът е като при ядреното оръжие – ползата от него е заради възпиращия ефект. То има възпиращ ефект, докато здравият разум на политиците все още не е преминал критичната точка. Но ако я премине, ефектът ще бъде разрушителен.
