Откъс от изданието на „Рива“, превод от английски Або

В искрените си мемоари двукратният носител на Оскар, на наградите Еми, БАФТА и много други сър Антъни Хопкинс разказва с чувство за хумор за трудното си детство, за семейството, за битката с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но също така и за своята блестяща кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите.

„Справихме се, хлапе“, Антъни Хопкинс, превод от английски Або, издателство „Рива“, 2025 г.

ТИКТАКАНЕТО НА ГЛАСОВЕТЕ В ГЛАВАТА МИ

Един следобед ми се обади агентът ми Ед Лиманто от „Уилям Морис“.
– Здрасти, Тони. Оливър Стоун иска да се чуете.
– Оливър Стоун? – изненадах се аз. – Защо?
– Прави филм за Никсън.
– За президента Никсън?
– Да.
– И защо иска да ми звъни на мен? – Не можех да се сетя за нито една британска роля във филм за Никсън.
– Иска да играеш Никсън.
Знаех доста за Уотъргейт, понеже внимателно следях новините и последвалия срив в кариерата на президента. Бях гледал по ВВС как Никсън подава оставката си, дългата му несвързана реч пред персонала на Белия дом, прословутите му V-образни жестове, преди хеликоптерът да отпраши към неизвестното. Това се случи през август 1974 г. Седмица по-късно бях в Ню Йорк за постановката на „Еквус“ и в един майтапчийски магазин се продаваха маски на Никсън. Двайсет и една години по-късно агентът ми ми казваше, че Оливър Стоун иска да играя Никсън. Идеята обаче беше възмутителна.
– Никсън? Как? Аз съм британец. Оливър Стоун луд ли е?
– Не. Иска ти да го изиграеш. Ще приемеш ли обаждането?
– Да, разбира се.
Оливър ми позвъни след десет минути. Беше някъде в Европа. Никога преди това не бях разговарял с него, но се възхищавах на творчеството му – „Джей Еф Кей“, „Роден на 4 юли“, „Взвод“. Разговорът беше кратък. Той не увърташе:
– Искам да играеш Никсън.
– Никсън?
– Проблем ли има?
– Да. Британец съм. Американски актьор би бил по-подходящ, не мислиш ли?
– Аз искам ти да го изгираеш.
– Добре. Но защо аз?
– Защото си ненормален като Никсън. Чел съм някои твои интервюта, които си давал за списания и вестници. Все приказваш за параноя и несигурност. Това е Никсън. Слушай, идвам в Лондон тази събота, ще отседна в хотел „Хайд парк“. Ела да закусим там и ще говорим.
После затвори.
Джени ми каза да постъпя разумно:
– Не приемай. Не можеш да играеш Никсън. Ще станеш за смях.
Беше права. А и мисля, че не ѝ харесваше идеята да участвам в американски филми – и с право. Нямаше светли спомени от предишния ни живот в Калифорния или където и да било в САЩ. Там все беше чужденка. Разбирах защо се чувства така, но аз бях различен. Бях мечтал за Калифорния от дете. Обожавах бруталната шир на страната, нахалството и грубостта на американците, шума и енергията. Прилягаха на природата ми. В Ню Йорк и в Холивуд се чувствах у дома си.
В събота тръгнах да се срещна с Оливър Стоун. Беше студено утро. Докато си обличах палтото, Джени ми повтори:
– Не му позволявай да те склони. Просто кажи „не“.
Прекосих „Найтсбридж“ към „Хайд парк“. Спрях се при паметника на Уелингтън. Замислих се за избора си – да приема ли ролята на Никсън, или не. Да остана във Великобритания, означаваше да работя по обичайните пиеси в театъра и в телевизията – Чехов, Ибсен и подобни. Наистина нямаше от какво да се оплаквам. В онези дни бях късметлия. Но нещо не си беше на мястото. Аз не си бях на мястото. Винаги съм бил припрян. А сега имах предложение за работа от безумния Оливър Стоун. Не знаех дали е луд, но бях чувал слухове, че е строг режисьор – смел и скандален…
Да.
Стигнах в хотел „Хайд парк“. Ед Лиманто беше ни уредил среща за десет часа в основния ресторант. Седнах и зачаках. После дойде и Оливър и седна. Нямаше топлота и сладникава дружелюбност. Първите му думи бяха:
– Значи си пъзльо, а?
– Не – казах. – Ще изиграя ролята.
– Чудесно.
Гепи. Всичко е наред.
– Кога започваме? – попитах.
– След три седмици в Sony Studios, Лос Анджелис. Но трябва да си там две седмици по-рано заради костюмите и пробите. Ще ти изпратя няколко видеорепортажа с Никсън. Става ли?
– Става.
И толкова. Нямаше дълъг разговор. При Оливър Стоун няма празни приказки – само те пита искаш или не.
Джени беше силно изненадана и до известна степен разтревожена, че съм приел ролята. Разбирах притеснението ѝ, но исках да се върна в Америка. Така стояха нещата.

Десет дни по-късно заминах за Калифорния. Не знаех в какво съм се забъркал. Сценарият беше сравнително сложен, но беше добър. А аз се лашках от положителните към отрицателните мисли. Настроението ми се менеше. Но вече беше късно. Бях се захванал.
Прослушванията за останалите роли продължаваха. Джеймс Уудс беше избран за ролята на Холдеман. Джей Ти Уолш беше в ролята на Ерлихман. Джон Алън – Пат Никсън. Ед Харис беше Хауърд Хънт. Е. Г. Маршал като Джон Мичъл. Все сериозни актьори.

Последваха пробите за костюми и грим. Оливър Стоун ми даде доста видеа с Никсън. Гледах ги по моя си обсесивен начин: гледам, превъртам, гледам отново. Работех върху жестовете, мимиките и интонацията на Никсън. Нощем си пусках записи на гласа му, като се надявах по този начин звуците и образите да се вгнездят в мозъка ми. Няколко пъти имах чувството, че ще полудея. По време на репетициите усилията ми да улуча акцента, оставаха напразни. Наеха ми специален педагог. Тя издържа две седмици. Изглеждаше ми болезнено депресирана и мрачна. Освен това беше сурова и целенасочена терористка. Всяка грешка в произношението ми се посрещаше с въздишка, измъчена усмивка и думите: „Не, не, не, пак е грешно. Никога не го правиш правилно“. Драскаше някакви фонетични отметки по сценария ми. Изглеждаха като от писменост на някакъв мъртъв език. Един ден любезно я помолих да ме остави на мира. Не можех да я търпя повече. Точно преди да си тръгне, ми каза:
– Е, късмет. Ще ти е нужен, приятелю.
– Какво стана? – попита Оливър, когато беше разбрал за случая и ми звънна.
Разказах му.
– Отлично. Не ти трябва педагог. Имаме четене в петък. Асистентът ми ще ти даде адреса. В Санта Моника е.
И затвори.
Четене. Мамка му! Асистентът се обади и ми даде адреса и часа на четенето на маса. То обикновено служи като пътеводител на режисьора и продуцентите. Просто група актьори седят на дълга маса. Не се изисква игра, само четене. И все пак се страхувах от тази призрачна церемония.
Гласовете в главата ми започнаха да ломотят: Не си направен за това…

Петък сутрин. Четенето. Започва се. В една стая на горните етажи в офис сградата в Санта Моника се събра целият екип. Впечатляваща група. Бях британски актьор сред висшите ешелони на американските актьори. Никога не бях срещал никого от тях, освен за кратко ръкостискане.
Мрънках си под носа по време на цялото четене. Никой май не забеляза. Зачудих се дали не са глухи. Старите гласове чуруликаха в светилището на пилешкия ми мозък: Най-добре се откажи. Жена ти беше права. Защо се съгласи на това?
Така минаха два часа.
– Това е. Обедна почивка. Връщаме се в два.
Нямаше коментар относно четенето ми. Докато излизах от стаята и вървях към асансьора, Джеймс Уудс мина покрай мен.
– Страхотен немски акцент – каза. Скри се в асансьора с Джей Ти Уолш.
Изостанах нарочно. Не исках да си приказвам с никого по време на обяда.
След минута влязох в асансьора. Един едър и възпълен мъж побърза да влезе с мен.
– Здрасти. Пол Сорвино.
Стиснахме си ръцете. Какво друго можех да направя? Докато слизахме към партера, казах една пълна тъпотия:
– Добро четене.
– Така ли мислиш? Стори ми се отвратително.
Опа, ясно. Това не вещаеше нищо добро.
– Да бъда ли честен? – попита Сорвино. Преди да успея да му кажа, че не е необходимо, той продължи: – Произношението ти беше напълно погрешно.
Влязохме в отворения мол и се озовахме пред един гръцки ресторант.
– Имаш ли нещо против да се присъединя? – попита той.
Настанихме се на една маса до прозореца. Сорвино седеше с гръб към него. Нямах апетит. Той разгледа ме нюто. Дойде сервитьорът. Сорвино си поръча кебап. Аз – кафе.
– Може ли да съм честен с теб?
– Да, заповядай – отвърнах.
– Казвам го за твое добро. Начинът, по който говориш, е много далеч от истината. Познавам Никсън. Експерт съм по темата. Параноя, Уотъргейт, речта му за Чекърс… Знам много за него. Беше невменяем.
Видях, че Джеймс Уудс и Джей Ти Уолш стоят отвън. Бяха на три инча зад Сорвино, делеше ги плексигласовият прозорец. Правеха странни физиономии – прехапваха си езиците, кривяха си очите и сочеха Сорвино. Но това представление беше само за мен; той не знаеше, че са там. Тъпчеше се с кебапа си – събитие, на което ми се ще да не бях ставал свидетел. Докато педантично се заяждаше с мен и ми обясняваше тъжната грешка, която съм допуснал, съгласявайки се да играя Ричард Милхаус Никсън, от устата му хвърчаха парчета агнешко. Най-накрая станах, платих кафето си и се върнах в офиса. Докато се качвах в асансьора, Джеймс Уудс и Джей Ти Уолш побързаха да се шмугнат покрай мен.
– Здрасти. Дебелия караше ли ти се? – попита Уудс.
– Кой?
– Демби. Новият ти приятел Сорвино Потния.
– Май да. Мисли, че не съм правилният човек за Никсън.
– Е, и? Майната му. Завижда. Голямата му тлъста кариера така и не потръгна.

Когато се върнах в стаята за репетиции, попитах Оливър Стоун дали може да говоря с него на четири очи. Отидохме в един малък кабинет и му предложих най-добре да ме уволни. Да направи ново прослушване за ролята.
Той не реагира.
– Не искам да ти разваля филма.
Пауза.
– Оня дебелак ли ти създава проблеми? Няма нужда да ми отговаряш. Знам, че е така. Той е същинско бебе. Въобще не му обръщай внимание и не, няма да те уволня, нито ти ще напуснеш. Те са на твоя страна, тези отвън. Джими и Джей Ти. Всички. Виж какво, казах ти, че си правилният човек за Никсън, защото и ти си ненормален като него, параноичен и боязлив. И какво от това? Аз бях уплашен и още съм. Видях достатъчно гадости във Виетнам и никога няма да ги забравя, така че каквото и да те тормози от миналото ти, детството и какво ли не, голяма работа. Използвай го. Това са счупените парченца. Майната му на оня дебелак. Хич не го мисли.

Върнах се в стаята за репетиции. Сорвино сигурно бе усетил, че се е случило нещо, защото внезапно избухна и предупреди хората да не се закачат с него.
Подготовката продължи – гримът и костюмите. Все още разклатен от съмнения си припомних, че в крайна сметка нищо не е важно. Това е филм! На кого му дреме? Забавление. Нищо значимо. Пуканки.
В петък следобед трябваше да се направят последните проверки на снимачната площадка с Овалния кабинет. Гримьорите много се постараха, за да може актьорите да изглеждат автентично. Точно преди да ме извикат, погледнах в огледалото. Имаше бегла прилика с Никсън, но нищо повече. Черният костюм. Косата.
Какво се опитвам да докажа?, запитах се. Че съм президентът Никсън? Забрави. Не съм президентът Никсън. Шизофрения. Лудите понякога си мислят, че са Наполеон или Юлий Цезар. Не беше нужно да бъда този човек. Само трябваше да се престоря на него достатъчно, колкото да проработи историята.
Докато вървях към снимачната площадка за последните уточнения, усетих лека промяна. Раменете ми увиснаха напред. Влязох в помещението и останалите ме погледнаха. Оливър Стоун каза:
– Виждаш ли? Казах ти, че си Никсън. Още като се срещнахме в Лондон, ти казах, че си умопомрачен и параноичен като стария Ричард Милхаус. Успя!
– Ъм… – включи се Джими Уудс. – Тази роля не ти е много чужда, а?
Тогава нещо в мозъка ми прещрака и снимките минаха гладко. През цялото време усещах присъствието на Никсън, сякаш почти надничаше през рамото ми и ме подстрекаваше. В крайна сметка съм доволен, че взех ролята, защото ми помогна да разширя диапазона си, но определено ми беше по-комфортно в роли като онези в спокойните филми на Merchant Ivory, които бях снимал.

В „Остатъкът от деня“ и „Хауърдс енд“ в сцени с Хелена Бонъм-Картър и Ема Томпсън играех мъже, които поставят честта и дълга си над любовта. Това не беше необичаен избор за мъжете от онази епоха. А и в двата филма усещах, че режисьорът Джеймс Айвъри съумяваше да влезе под кожата на един специфичен британски начин на живот. И двата филма разкриват тихата трагедия, която може да произтече от живот, изпълнен със саможертви.

В „Хауърдс енд“ – семейна драма за социалните прослойки и условности в едуардианска Англия – играех Хенри Уилкокс, сериозен предприемач, здраво вкопчен в остарелите представи за порядъчност, макар те да го отчуждават от семейството му и да не допускат любовта в живота му.
Едно хлапе, асистент във филма, ми каза:
– Винаги играете злодеи.
– Защо смяташ, че Хенри Уилкокс е злодей? Знаеш ли нещо за едуардианския период? Къде си учил, в „Харвард“? Не си ли учил за ужасите на света? И наричаш този герой зъл?
За ролята ме бяха облекли в костюм от туид. Екипът от коафьори и гримьори ми направи нова прическа, а после една от жените каза:
– Искат да носиш и мустак.
– Не! – възразих аз. – Мразя такива неща!
Тя ми го залепи. Погледнах в огледалото. Отсреща ме гледаше различен човек, някакъв войнствен бизнесмен. Гласът ми веднага се измени в глас на закоравял едуардианец. Мустакът доизгради героя.

В „Остатъкът от деня“, чието действие се развиваше в Англия през трийсетте години на XX век, играех главния иконом мистър Стивънс – човек толкова отдаден да служи на работодателя си, че не забелязва сътрудничеството му с нацистите. Много по-късно той се опитва да се свърже с главната камериерка, но годините на потиснати емоции затрудняват общуването им.
Бях чел книгата от Казуо Ишигуро „Остатъкът от деня“ и дори знаех, че ще се снима филм по нея. На някакво събитие във Вашингтон ме бяха настанили на една маса с Исак Щерн, Грегъри Пек и легендарния режисьор Майк Никълс (режисирал „Абсолвентът“ и „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“). Никълс спомена, че ще бъде копродуцент на филмова адаптация на „Остатъкът от деня“.
– Трябва да играеш икономът – каза той.
– Аз? Току-що прочетох книгата. Представях си в ролята по-скоро актьор от типа на Джереми Айрънс, а не някой дундест син на пекар от Порт Толбът.
– Е, аз мисля, че ти би бил идеален.
Режисьор на филма се оказа Джеймс Айвъри, а той искаше да привлече мен и Ема Томпсън, с която бях работил по „Хауърдс енд“, и да събере останалата част от бандата. Ролята наистина страшно ми подхождаше. Икономът Стивънс е затворен човек. Не може да разбере как да живее, без да бъде в услуга на някого. И си мисли: Защо да се рискува с болката в живота? С болката в любовта? Защо да се рискува с болката на съвместния живот с друг човек? Битът му е подреден. Стивънс се чувства доста спокоен в дома си, в малкото си кралство. Такъв бях и аз. (Все още съм такъв, разбира се, както съм и Ханибал Лектър. Аз съм всичко. Защото всички ние сме. Като актьор, трябва само да стигнеш до необходимата част от същността си.)
В края на филма един гълъб влита в къщата и новият работодател на Стивънс, Джак Люис, го хваща и го пуска на свобода. Стивънс гледа как гълъбът отлита. Хората се чудят на какво е символ птицата. За мен тя е душата на Стивънс. Представям си как в този момент той се отпуска и после вероятно продължава да живее спокоен до деветдесет.

Още в началото снимахме сцена с Ема Томпсън, в която тя флиртува с мен, а аз само ѝ повтарям, че искам да си остана насаме с книгата си. Тя любопитства какво чета.
– Ще се шокирам ли? – пита тя. Издърпва книгата от ръката ми, усмихва се и толкова се приближава, че ако искам, мога да я целуна. Ръката ми почти несъзнателно посяга към косата ѝ, но не я погалвам. Дланта просто се рее, а аз оставам опрян до стената, вцепенен.
Заснехме тази сцена за около половин час, с две камери. Навън валеше, което помогна за атмосферата. Има нещо, което свързва дъжда, смъртта, тленността и любовта.

Понякога на снимачната площадка присъства някой експерт по темата на филма. За „Остатъкът от деня“ съветник ни беше един възрастен мъж, който е бил иконом както на принцеса Даяна, така и на кралица Елизабет. Той ми каза:
– Когато си в стаята като иконом, тя трябва се усеща още по-празна.
Каза ни също, че ако Кралицата поздравяла с: „Добро утро, Джон. Как си?“, той отвръщал само: „Много добре, Ваше Величество“. После обсъждали задачите за деня, а той понякога изказвал мнение за ястията в менюто, но не си позволявал нищо повече. Работата изисквала много дисциплина. Знаех как да бъда тих и приложих това умение в ролята си.
Докато се шляех из огромното английско имение, в което снимахме „Остатъкът от деня“, забелязах, че в красивата библиотека има скрита врата.
– Джеймс, може ли да опитам нещо? – попитах. – Не мислиш ли, че би било логично да използвам тази врата?
Вече бяха наредили декорите.
– Да, добре, но колко време ще ни отнеме да пренаредим? – Оказа се, че е нужен един час. – Е, добре, значи след обяд искаш да минеш през тази врата?
– Да, би било чудесно – казах.
Така и направихме.
– Браво. Край!
Това беше най-голямата похвала, която човек можеше да получи от Джеймс Айвъри. Той не е голям ентусиаст. По-скоро е голям творец. Когато пристигнах в огромната къща, видях целия екип нареден отвън, всички с черно-бели униформи, чакащи аристократите да пристигнат. Гледката беше зрелищна. Точно като картина, помислих си.
В началото на снимките имаше сцена, в която карам на запад, за да се срещна с героинята на Ема Томпсън.
– Можеш ли да шофираш? – попита ме Джеймс.
– Да, мога.
– Добре. Просто карай нататък.
Един дубъл.
– Супер, сега насам.
Шофирах.
– Добре, още веднъж.
Готово.
В сцената в ресторанта, която заснехме по-късно в един стар викториански курорт в Северен Девън, героят ми се опитва да убеди героинята на Ема Томпсън да се върне като камериерка. След това Джеймс Айвъри каза:
– Чакай, мен ли играеш тук? Звучиш като мен.
– Не, не си ти!
– Играеш го, нали? – каза един човек от екипа, докато напускахме площадката. – Играеш Джеймс?
– Абсолютно – отвърнах.
Джеймс подреждаше всичко в тези старовремски стаи изрядно и винаги ги нагласяше съвсем фино за дублите.
– Добре, преместете цветята тук. Малко назад. Обърнете стола натам. Добре. Така става…
И до днес да наблюдавам добър режисьор, за мен е едно от най-невероятните магически представления. Макар да съм виждал, че много стилове на режисиране са успешни, осъзнавам, че най-много ме привличат онези режисьори, които имат ясни и точни идеи. Някои актьори се оплакват, когато им се дава малко свобода на движение, но щом на седлото е седнал гений, късите юзди могат да бъдат най-добрият приятел на артиста.

Гай Ричи има подобно набито око – както и Стивън Спилбърг, Кристофър Нолан и Майкъл Бей. Спилбърг дойде на моята церемония за получаване на американско гражданство през април 2000 г., когато бях на шейсет и две. Снима ме, докато полагах клетвата, а една жена наблизо направила коментар за това колко хубава камера има.
– Снимам и бар мицви – казал ѝ той.
Ако започна да изреждам актьорите, на които се възхищавам, ще ми е трудно да спра. Тарън Еджертън беше феноменален в ролята на Елтън Джон в Rocket Man. Ед Нортън. Били Бърк. Оливия Колман. И Джонатан Прайс, с когото играх в „Двамата папи“. И двамата сме от Уелс – той от северната част, аз от южната. Човек може много да се забавлява, докато се опитва да докаже, че южняците са истинските уелсци, а северняците са… Е, Джонатан още не е представил аргументите си какви са.
Марк Гатис. Салма Хайек. Майкъл Гамбон. Марк Уолбърг. Ема Томпсън. Джош Бролин. Шон Пен. Уинона Райдър. Робърт Дауни Джуниър. Джуди Денч вероятно е най-добрата актриса на света. Със Силвестър Сталоун не се познаваме добре, но сме се срещали за кратко няколко пъти. Толкова много се възхищавам на мощната му решителност да остане силен и жилав и да откаже друг да бъде избран за главната роля в неговия сценарий „Роки“.
Майкъл Кейн е още един актьор, който цял живот се е движил по този курс. Също като мен и той е открил, че киното му дава по-голяма възможност да се наслаждава на живота си, отколкото театърът. За него това означава и да може да колекционира картини (веднъж каза, че вече не може да си позволи да играе в театъра, защото има изпепеляващото желание да притежава картина на Ван Гог). Възхищавам се, разбира се, и на онези, които все още работят в театъра, като великия Иън Маккелън, с когото страшно се вълнувах да играя в „Гардеробиерът“ с режисьор великолепния Ричард Еър. Ние сме кажи-речи на една възраст, а той е неудържим. Не знам дали отново ще работим заедно. Наистина се надявам. Единственият филм, който заснехме, беше кулминацията на живота ми.

След „Никсън“ изиграх още една непредвидена роля в „Да устоиш на Пикасо“. Въпреки че не бях особено естествен избор за един испански мачо, художникът ме омайваше и обичах да слушам истории за него. В една от тях Ричард Бъртън поканил Пикасо на обяд, а той пристигнал с цяла свита. Бъртън не говорел нито испански, нито френски и се разтревожил, че трябва да плати за обяда на толкова голяма група хора. Нямало нужда да се притеснява. Когато пристигнала сметката, Пикасо нарисувал нещо на една салфетка, подал я на сервитьора и така покрил разходите с един щрих на молива си. Такава била самоувереността му.

Пикасо завел младата си приятелка, Франсоаз Жило, самата тя голяма художничка, в някаква бърлога в „Монмартър“, за да посетят една старица, която лежала умираща в усойния си апартамент. Тялото ѝ загнивало. Зъбите ѝ били изпаднали. Пикасо я целунал и ѝ дал малко пари. След като си тръгнали, Жило попитала:
– Защо ме запозна с тази жена?
– През 1901 г. – отвърнал той – приятелят ми, испанският поет Карлес Касагемас, се самоуби заради красотата ѝ…